Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (2)

2.

По обратния път към офиса си на Уолстрийт Антонио Кавали се замисли по-сериозно за Ал-Обайди и обстоятелствата, довели до запознаването им. Лондонският клон на фирмата бе изпратил досието за новия им клиент, а секретарката му Деби бе актуализирала данните в него. Те разкриваха, че макар заместник-посланикът да е роден в Багдад, е получил образованието си в Лондон.

Кавали се облегна на задната седалка на колата, затвори очи, припомни си отсечения бърз изговор на събеседника си и се почувства така, сякаш бе говорил с офицер от английската армия. Обяснението може би се криеше в раздел „Образование“ от досието на Ал-Обайди: Кралския колеж, Уимбълдън, последван от три години следване на право в Лондонския университет. Освен това Ал-Обайди бе придобил навика да вечеря в „Лънкълн Ин“, каквото и да означаваше това.

След завръщането му в Багдад го бяха вербували в Министерството на външните работи. Беше направил стремителна кариера, въпреки самоназначаването на Саддам Хюсеин за президент и порочната практика да се назначават на ключови длъжности хора, предани на партията Баас, но напълно неспособни да свършат каквото и да било.

Кавали премина на следващата страница от досието на коленете си и малко по малко започна да осъзнава, че Ал-Обайди е от онези, които успешно се адаптират дори към най-необичайните обстоятелства. Трябва да се признае, че това бе едно от уменията, с които се гордееше и самият Кавали. И той подобно на Ал-Обайди бе следвал право, само че в Колумбийския университет, Ню Йорк. Когато дойде часът випускниците да попълнят молбите за работа до различните водещи юридически фирми, Кавали бързо разбра, че макар благодарение на оценките си винаги да попада в списъка на одобрените за интервю, разберяха ли кой е баща му, вербовчиците по правило се отказваха от събеседване с него.

След като прекара пет години от живота си в работа по четиринайсет часа на ден за една от не чак толкова престижните манхатънски правни кантори, младият Кавали постепенно осъзна, че ще трябва да минат поне още десетина години преди да види името си върху табелка на офис, макар да бе проявил съобразителността да се ожени за дъщерята на един от старшите съсобственици на фирмата. Само че Тони Кавали нямаше десет години за губене, така че взе решение да отвори собствена кантора и като първа стъпка в тази насока се разведе с дъщерята на шефа.

Така през 1982 година бе основана „Кавали и съдружници“, за да се стигне до 1992-ра, когато на 15 април компанията декларира 157000 долара печалба след изплащане на всички дължими данъци. Фирмената документация обаче не разкриваше, че през 1982 година е била основана още една дъщерна компания: фирма без правото да емитира акции, фирма, не подала нито една данъчна декларация, но регистрирала значителна печалба, най-сетне фирма, за която няма смисъл да звъниш в „Дън енд Брадстрийт“ и да искаш годишния й отчет. За посветените тази фирма беше известна като „Скилс“ и те знаеха, че е специализирана в решаването на проблеми, за които никой не предлага услуги си в „Жълтите страници“.

Благодарение на контактите на баща си и на собствената си изгаряща го амбиция, нерегистрираната компания на Кавали скоро си създаде репутацията на способна да решава проблеми, които клиентите смятаха за неразрешими. Така например сред последните постижения на Кавали бяха откраднатите записани телефонни разговори между Синатра и Нанси Рейгън, които предстоеше да бъдат публикувани в „Ролинг Стоун“ и кражбата на картина на Вермеер в Ирландия по поръчка на ексцентричен южноамерикански колекционер. Тези удари дискретно се правеха достояние на потенциалните клиенти.

Самите те биваха проучвани със старание, достойно за кандидат-членовете на нюйоркския „Яхт клуб“, защото, както веднъж бе отбелязал бащата на Тони, в бизнес като този е достатъчна една-единствена грешка, за да прекараш остатъка от живота си на място не чак толкова приятно като Източна 75-а номер 23, а още по-малко вилата в Линфорд Кей.

През последното десетилетие Тони бе създал малка мрежа от свои хора по цял свят, чието задължение бе да му намират клиенти, нуждаещи се от малко помощ, предложена с голямо въображение. Така представителят му в Ливан го бе запознал с човека от Багдад, чийто проблем определено бе от компетенцията на „Скилс“.

Когато бащата на Тони се запозна най-общо с операция „Пустинно спокойствие“, нареди на сина си да поиска хонорар от сто милиона долара като компенсация за факта, че цял Вашингтон ще наблюдава нейното изпълнение.

— Само една грешка — предупреди го старецът, като облиза сухите си устни — и ще влезеш в повече заглавия на челните страници, отколкото би предизвикало възкръсването на Елвис.

 

 

След като излезе от лекционната зала, Скот Брадли забърза през гробището „Гроув стрийт“. Надяваше се да се скрие в апартамента си на Сейнт Роунан стрийт преди до него да са се добрали преследващите го студенти. Обичаше ги всичките — е, почти всичките — и знаеше, че с времето ще разреши на неколцина от тях да идват на чаша в жилището му и да осъмват в разговори на различни теми. Но това обикновено бяха студенти след втората година.

Стигна необезпокояван до стълбището пред входа, оставил без шанс да го настигнат дори най-упоритите сред бъдещите адвокати. Но малцина знаеха, че навремето бе пробягвал 400 метра за 48.1 секунди на първи пост в щафетата на университета Джорджтаун. Спокоен, че им се е изплъзнал, Скот взе стъпалата на няколко скока и се добра до апартамента си на третия етаж.

Спря за миг пред отключената врата. Никога не я заключваше. В апартамента му нямаше нищо, заслужаващо да бъде откраднато — дори телевизорът отдавна не работеше. Папката, която би могла да разкрие някому, че правото не е единствената специалност, в която се чувства експерт, бе внимателно скрита между папките „Данъци“ и „Деликатеси“. Той просто не забелязваше, че книгите му са натрупани на безразборни купчини навсякъде, нито обръщаше внимание на факта, че би могъл да изпише с пръст името си по праха върху лавиците.

Затвори вратата и погледна — беше му станало навик — снимката на майка си в рамка върху лавицата. Хвърли до нея листата, които носеше, и се наведе, за да събере пощата от вътрешната страна на прага. След това прекоси стаята, стовари се в старото си кожено кресло и се запита колко ли от ведрите, напрегнато слушащи го лица, пред които бе стоял само допреди малко, щяха да продължат да посещават лекциите му и след две години. Четиридесет процента би било добре, но трийсет май беше по-близо до истината. Това щяха да бъдат онези, за които четиринайсет часа работа на ден щяха да станат норма, при това не само през сесията. И от тези… колко ли щяха да бъдат на нивото на покойния декан Томас Суон? Пет процента? Само ако имаше късмет.

Професорът по конституционно право насочи вниманието си към пощата в скута си. Плик с емблемата на „Американ експрес“ — несъмнено сметка, съпроводена от задължителните стотина предложения за различни „безплатни“ услуги, които щяха да го съсипят финансово, ако се изкушеше да приеме макар и едно от тях… покана от Браун да изнесе поредната годишна лекция за конституцията… напомняне от Керъл, че не го е виждала от доста време… циркулярно писмо от фирма на борсови посредници, които не му обещаваха да му удвоят спестяванията, но… и накрая обикновен тежък плик, пуснат във Вирджиния, с адрес, чийто шрифт позна мигновено.

Той разкъса плътната хартия на плика и извади от него един-единствен лист, на който бяха написани последните инструкции.

 

 

Ал-Обайди стигна етажа на генералната асамблея и безшумно седна на стола зад шефа на мисията. Посланикът беше със слушалки на главата и се преструваше на дълбоко заслушан в изказването на ръководителя на бразилската делегация. Началникът на Ал-Обайди винаги предпочиташе да провежда конфиденциалните си разговори на този етаж — той подозираше, че това е единственото помещение в цялата сграда на Обединените нации, което не се подслушва от ЦРУ.

Ал-Обайди търпеливо изчака шефът да свали едната слушалка от ухото си и леко да се наклони назад.

— Приеха условията ни — прошепна Ал-Обайди, създавайки впечатлението, че едва ли не той е предложил сумата. Горната устна на посланика щръкна далеч пред долната, което бе общоизвестният сред подчинените му знак, че иска подробности. — Сто милиона долара — поясни все така шепнешком Ал-Обайди. — Десет милиона незабавно. Останалите — след приключване на задачата.

— „Незабавно“? — попита посланикът. — Какво означава „незабавно“?

— До утре на обед — прошепна Ал-Обайди.

— Е, Сайеди предвиди подобна възможност — замислено каза посланикът. Ал-Обайди се възхищаваше на начина, по който неговият началник можеше да каже „господарят“ едновременно почтително и неуважително. — Трябва да изпратя грама в Багдад, за да запозная външния министър с подробностите на твоя триумф — допълни той с усмивка.

Ал-Обайди също би си позволил да се усмихне, ако не беше наясно, че посланикът няма да признае личното си участие в този проект на толкова ранна фаза в подготовката му. Опитният интригант прекрасно съзнаваше, че ако има благоразумието да се дистанцира от по-младия си колега поне засега, това ще му гарантира безпроблемен живот в Ню Йорк поне до пенсионирането му, което предстоеше след три години. Придържайки се към тази стратегия, той бе оцелял след почти четиринайсет години царуване на Саддам Хюсеин, оказали се за много от неговите колеги непосилно дълго време, за да дочакат държавна пенсия. Доколкото бе известно на Ал-Обайди, един бе застрелян пред собственото му семейство, а други двама бяха обявени за „изчезнали“, каквото и да означаваше тази разтеглива формулировка.

Иракският посланик се усмихна на английския си колега, който мина покрай него, без да реагира на любезността му.

— Натруфен сноб — прошепна арабинът.

После отново нагласи слушалката върху ухото си, за да покаже, че е чул предостатъчно от своя номер две. След това се заслуша в проблемите, свързани с опазването на тропическите гори на Бразилия, чието решаване, както можеше да се очаква, опираше до получаването на сто милиона долара помощ от Обединените нации.

Много добре знаеше, че Сайеди едва ли ще се заинтересува от това.

 

 

Хана, разбира се, щеше да почука на вратата, но тя се отвори още докато тя затваряше портичката в оградата, и една тъмнокоса, възпълна, силно гримирана жена нетърпеливо излезе навън — явно изгаряше от желание да я посрещне. Беше на годините, на които би била майка й, ако още бе жива.

— Добре дошла в Англия, скъпа. Аз съм Етел Рубин — каза жената малко прекалено възбудено. — Съжалявам, че мъжът ми не е тук, за да те посрещне, но е зает поне още около час. — Хана понечи да каже нещо, но Етел допълни: — Но нека първо ти покажа твоята стая, а после ти ще ми разкажеш за плановете си. — Тя взе една от пътните чанти на Хана и я поведе навътре. — Сигурно е голямо изживяване да видиш Лондон за пръв път — каза тя, докато се качваха по вътрешната стълба, — но уверявам те, че много скоро ще видиш още цял куп интересни неща.

Етел Рубин явно нямаше представа каква е целта на пристигането на Хана в Лондон.

След като подреди багажа си и взе душ, Хана слезе при хазайката си в дневната. Госпожа Рубин щастливо бъбреше и дори не правеше опит да изслуша късите й реплики.

— Знаете ли къде е най-близкият салон за фитнес? — успя да вмъкне един въпрос Хана.

— Съпругът ми ще се върне всеки момент — започна госпожа Рубин и още преди да довърши, вратата се отвори и в стаята почти на бегом влетя висок към метър и деветдесет тъмнокос мъж с къдрава коса и още по-тъмни очи — Питър Рубин. Представи се веднага, попита вежливо как е минал полетът и млъкна. Не направи дори опит да намекне на Хана за интересния нощен живот в Лондон и скоро тя разбра, че той не задава въпроси, на които не очаква от нея искрени отговори. Макар да бе почти сигурна, че господин Рубин не знае всички подробности около нейното посещение, по поведението му почувства, че той не вижда в нея обикновен турист.

Госпожа Рубин обаче не й даде възможност да се прибере в стаята си преди полунощ. А когато го направи, Хана вече бе капнала и заспа в мига, в който главата й докосна възглавницата, без да разбере, че в този момент Питър Рубин търпеливо обяснява на жена си в кухнята, че в бъдеще гостенката им трябва да бъде оставена на мира.