Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (13)

13.

На 25 май 1993 година слънцето се издигна над Капитолия няколко минути след пет. Лъчите му се плъзнаха по моравата пред Белия дом и минути по-късно незабелязано се промъкнаха в Овалния кабинет. На неколкостотин метра оттам Кавали пляскаше с ръце, за да ги стопли.

Бе прекарал предния ден във Вашингтон — проверяваше дреболиите по плана може би за стотен път или поне така му се струваше. Длъжен беше да приеме, че нещо непременно ще се издъни, и каквото и да бе това нещо, отговорността за издънката автоматично щеше да стане негова.

Приближи се Джони Скасиаторе и подаде на Кавали вдигаща пара чаша кафе.

— Не допусках, че във Вашингтон може да бъде толкова студено — каза му Кавали, който бе облечен в яке, подплатено с вълна.

— Толкова рано сутринта е студено по целия свят — отговори Джони. — Ако не вярваш, питай който филмов режисьор си избереш.

— И ти наистина трябваше да дойдеш тук шест часа предварително, за да заснемеш триминутен епизод? — недоверчиво го попита Кавали.

— Два часа подготовка за минута работа е общоприетият стандарт. И не забравяй, че ще трябва да изиграем тази сцена два пъти, при това в доста необичайна обстановка.

Кавали стоеше на ъгъла на 13-а улица и Пенсилвания авеню и оглеждаше петдесетината души в екипа на Джони. Някои полагаха върху тротоара релсите, по които камерата щеше да следва шестте бавно носещи се по Пенсилвания авеню лимузини. Други монтираха по протежение на отсечка от седемстотин метра масивните ксенонови прожектори, които щяха да се захранват от 200-киловатовия генератор, докаран тук, в центъра на столицата, още в четири тази сутрин. Трети правеха пробите на звукозаписното оборудване, чиято цел беше да регистрира всеки издаден звук — стъпките на хората по плочите на тротоара, затръшването на вратите на коли, грохота на минаващото отдолу метро, дори мелодичния звън на часовника в Кулата на старата поща.

— Необходими ли бяха наистина всички тези разноски? — поинтересува се Кавали.

— Ако искаш всички освен нас двамата да вярват, че участват в заснемането на филм, не можеш да си позволиш съмнителни икономии. Моята идея е да подходя по такъв начин, че всеки, който ни наблюдава, случайно или не, професионалист или аматьор, да очаква да види филма един ден в киното. И ще ти кажа, че плащам на всички по текущите тарифи.

— Слава богу, че поне няма да си имаме работа с профсъюзите — измърмори Кавали. Слънцето вече го заслепяваше. В този момент президентът закусваше в Белия дом и вече от двайсет и една минути несъмнено се наслаждаваше на топлината му.

Кавали свали поглед към списъка в ръцете си. Ал Калабрезе вече бе докарал дванайсетте си коли, паркирани до тротоара, а водачите им стояха в група и пиеха кафе, сгушени на завет под една от сградите по периферията на Фрийдъм Плаза. Шестте лимузини блестяха, огрени от утринното слънце, и минувачите — чистачи и метачи, напускащи офисите, както и подранилите служители, излизащи на площада по стълбите от метростанция „Федерал Трайангъл“ — забавяха ход, за да се възхитят на безплатния спектакъл. Бояджия коригираше видими само за него дефекти на Президентския печат върху вратата на третата лимузина, а младо момиче оправяше гънките на знаменцето, закрепено върху горната част на десния калник.

Кавали се обърна към паркирания пред Дистрикт Билдинг полицейски камион със свален заден капак. От него сваляха преносими бариери и ги подреждаха по тротоара, така че да попречат на някой заблуден пешеходец да попадне в зрителното поле на кинокамерата по време на трите минути, когато щеше да стане заснемането на „епизода“.

Лойд Адамс бе прекарал предния ден в преглеждане на репликите си и в едно последно запознаване с историята на Декларацията за независимостта. А вечерта бе гледал отново и отново видеоматериал, запечатал разходка на Бил Клинтън по Джорджия авеню, като обръщаше особено внимание на наклона на главата му, на южняшкия му акцент и на така характерното за него несъзнателно захапване на долната устна. В понеделник Адамс бе купил от супера „Дилард“ костюм, идентичен с носения от президента през февруари, когато бе посрещал британския премиер. Избра и вратовръзка в червено, бяло и синьо — цветовете на националното знаме — точно копие на онази, с която президентът се бе издокарал за снимката върху корицата на мартенския брой на „Венити Феър“. Най-новото допълнение към гардероба му бе ръчният часовник „Таймекс Айрън мен“. През последната седмица му бяха изработили и втората перука — малко по-сива, с която Адамс се чувстваше по-комфортно. Снощи режисьорът и Кавали го бяха накарали да направи генерална репетиция и тя бе минала перфектно, макар Джони да бе намерил припадъка му в края на сцената за малко преигран. Според Кавали обаче архиварят щял да бъде прекалено смаян, за да забележи нещо нередно.

Кавали накара Ал Калабрезе да му разкаже още веднъж за ролите на всеки. Скривайки с мъка досадата си, Ал повтори с най-големи подробности онова, което вече неколкократно бе разказвал по време на последните три оперативки:

— Дванайсет водачи, шестима в мотоциклетния ескорт — издекламира той. — Четирима от тях са бивши полицаи и всички без изключение вече са работили за мен. Понеже никой от тях няма да влиза в Националния архив, им е казано само, че ще участват в снимането на филм. Единствено хората на Джино Сартори знаят какви са истинските ни намерения.

— И все пак инструктирани ли са какво се очаква от тях, когато стигнем до Архива?

— Естествено — отговори Ал. — Вчера преговаряхме урока пет-шест пъти, първо по картата в офиса ми, а следобеда дойдохме тук и извървяхме маршрута пешком. Тръгват по Пенсилвания авеню с петнайсет километра в час, през което време ги снимат, после продължават на изток, докато стигнат 7-а улица. Там, при служебния вход на Националния архив, завиват надясно и спират пред товарната рампа. Анжело, Бил Долара, Деби, ти и охраната слизате от колите и придружавате актьора в сградата, където ви посреща Колдър Маршал… След като влезете, колите се изтеглят на улицата, завиват надясно по 7-а, пак надясно по Конститюшън авеню и пак надясно по 14-а улица, за да се върнат в точката, където е започнало филмирането. В този момент Джони вече трябва да е готов да заснеме втория дубъл. По сигнал от теб, че Декларацията за независимостта е била успешно подменена с фалшификата, започва снимането на дубъла, с тази разлика, че този път няма да оставим, а ще вземем тринайсетте члена на екипа, които сме оставили пред Архива.

— Заедно с Декларацията, ако всичко мине по плана — уточни Кавали. — И какво става после? — попита той, за да се увери, че нищо не се е променило след последната оперативка в Ню Йорк.

— Лимузините напускат Вашингтон по шест различни маршрута — послушно продължи Ал. — Следобеда три от тях се връщат в столицата, след като са сменили регистрационните си номера, две продължават за Ню Йорк, а една отива в пункта, известен само на теб — това е колата, в която ще бъде Декларацията.

— Ако всичко мине така гладко, както го описваш, Ал, ще си заслужил възнаграждението си. Ако не… е, тогава ще имаме възможност да проверим колко си добър наистина. — Той кимна и остави Ал, който взе чаша кафе и отиде при своите хора.

Кавали погледна часовника си — показваше 7:22. Вдигна поглед и видя към него с почервеняло лице да се приближава Джони. „Господи, добре че не ми се налага да работя в Холивуд“ — помисли си Кавали.

— Имам проблем с един полицай, който казва, че не мога да разположа осветителното си оборудване на тротоара преди 9:30. Това означава, че няма да мога да започна снимки преди десет, а ако разполагам само с четиридесет и пет минути, за да…

— Успокой се, Джони — прекъсна го Кавали и прегледа списъка на хората си. После вдигна поглед и се загледа в човешкия поток, плъзнал по тротоарите на Фрийдъм Плаза. Миг по-късно зърна човека, който му трябваше. — Виждаш ли онзи високия със сивата коса, който сваля Деби? — попита той и посочи.

— Да — сърдито отговори Джони.

— Това е Том Нюболт, бивш заместник-началник на вашингтонското полицейско управление, сега консултант по сигурността. Наехме го за днешния ден. Иди и му обясни проблема си, а после ще видим струва ли си този човек петте хиляди долара, които трябва да платя на компанията му.

Кавали се усмихна, а Джони тръгна към Нюболт, за да излее гнева си.

 

 

Анжело се наведе, стисна здраво Бил Долара за раменете и го раздруса.

Дребничкият ирландец хъркаше като стар трактор. Анжело се наведе още повече и усети воня, сякаш Долара бе прекарал нощта в някоя пивоварна.

Не бе трябвало да изпуска Долара от погледа си, та макар и само за миг. Защото ако не успееше да вдигне това гадно копеле на крака и да го отведе при Архива навреме, Кавали щеше да ги убие. Наистина. Анжело дори знаеше кой ще свърши работата и как ще го направи. Затова продължи да раздрусва Долара, но очите на Бил продължаваха да остават блажено затворени.

 

 

В осем часа се чу клаксон и екипът направи почивка за закуска.

— Трийсет минути. Полагат се по закон — обясни Джони, като забеляза, че Кавали е на прага да загуби търпение.

Екипът заобиколи паркираната на тротоара каравана — друга скъпа вносна придобивка — където на хората бяха сервирани яйца, шунка и нарязани на ситно пържени картофи. Кавали трябваше да признае, че събралата се зад полицейските бариери тълпа и минувачите по тротоарите нито за миг не се съмняват, че наблюдават филмов екип, подготвящ се за снимки.

Кавали реши да използва трийсетте минути пауза, за да се увери лично, че след като завият по 7-а улица, колите не могат да бъдат видени от никой от участниците във филмовия екип.

Затова тръгна по Пенсилвания авеню и като стигна на ъгъла със 7-а, зави надясно. И сякаш се озова в различен свят. Хората тук явно нямаха представа за събитията само на километър от тях. Обстановката бе типична за Вашингтон в делничен ден. Стана му приятно, когато видя Анди Борзело, седнал на пейка под навеса на автобусната спирка, недалеч от сервизния вход на Националния архив, зачетен във „Вашингтон Поуст“.

Когато се върна, екипът вече бе започнал да се разпръсва по местата си и да подхваща последните проверки на оборудването. Явно бе, че никой не иска да стане причина за снимането на ненужен дубъл.

Тълпата зад бариерите се увеличаваше и голямата грижа на полицаите вече беше да обясняват, че след няколко часа предстои заснемането на филмов епизод. Имаше видимо разочаровани от тази информация, които си тръгваха, но освободеното място веднага се заемаше от нови зяпачи.

В този момент клетъчният телефон на Кавали иззвъня. Той натисна бутона за разговор и бе поздравен от гърлените гласни в бруклинския акцент на баща си. Президентът явно внимаваше в приказките си по телефона и само се осведоми има ли проблеми.

— Няколко — призна Тони. — Но поне до момента нито един, който не сме предвидили.

— Не забравяй, че следва да прекратиш цялата операция, ако не си доволен от отговора, който чакаш в девет часа. Но какъвто и да е той, този човек не трябва да се връща в Белия дом. — И линията прекъсна. Кавали съзнаваше, че баща му е прав и в двата си съвета.

Провери часовника си отново — беше 8:43. Отправи се към Джони.

— Ще отскоча до „Уилард“. Не очаквам да се забавя, така че вие тук продължавайте. Между другото, виждам, че оборудването ти е вече на тротоара.

— Как иначе — отговори Джони. — Нюболт каза на полицая само две думи и онзи се хвана да ни помага в пренасянето.

Кавали се усмихна и тръгна към Националния театър на път за хотел „Уилард“. Джино Сартори идваше срещу него.

— Джино — каза без предисловия Кавали, като спря пред бившия морски пехотинец, — готови ли са хората ти?

— До последното копеле.

— Можеш ли да гарантираш, че всеки от тях ще мълчи?

— Като гроб! Освен ако не държи сам да си го изкопае.

— Къде са в този момент?

— Идват от осем различни посоки. Всички трябва да ми се явят точно в девет и трийсет. Тъмни костюми, класически вратовръзки и кобури, които да не се забелязват от пръв поглед.

— Обади ми се, щом се съберат.

— Става — обеща Джино.

Кавали продължи към „Уилард“ и след като направи поредната справка с часовника си, ускори ход.

Влезе във фоайето и намери там Рекс Бътъруърт да крачи неспокойно напред-назад, сякаш основната цел в живота му бе да изтърка синьо-златния мокет. Щом видя Кавали, той веднага се успокои и тръгна след него към асансьора.

— Беше ти казано да стоиш в ъгъла и търпеливо да чакаш, а не да крачиш пред очите на всички, в това число на репортери, дошли да потърсят материал за жълтите издания.

Бътъруърт измънка някакво извинение. Влязоха в асансьора и Кавали натисна бутона за единайсетия етаж. Никой от тях не каза нищо повече, докато не влязоха в стая 1137 — същата, в която Кавали бе преспал миналата нощ.

Едва тогава Кавали погледна Рекс Бътъруърт по-внимателно. Мъжът беше потен, сякаш току-що бе пробягал сутрешните си осем километра, а не се бе качил единайсет етажа с асансьор.

— Успокой се — каза Кавали. — До момента се справяш отлично. Остава ти само едно телефонно обаждане и това е краят на ролята ти. Ще си на самолета за Рио още преди първият мотоциклетист да е стигнал пред Националния архив. Сега, ясно ли ти е какво трябва да кажеш на Маршал?

Бътъруърт извади от джоба си няколко листа с бележки, размърда безсилно устни в опит да кажа нещо и накрая се овладя.

— Да, знам и съм готов. — Но се тресеше като пихтия.

Кавали набра номера в кабинета на архиваря, само на километър от тях, и подаде слушалката на Бътъруърт. Двамата се заслушаха в сигнала. Накрая Кавали подаде ръка за слушалката. Щяха да опитат пак след няколко минути. Внезапно в слушалката се разнесе щракване и се чу глас:

— Колдър Маршал на телефона.

Кавали отиде в банята и вдигна слушалката на деривата там.

— Добро утро, господин Маршал, обажда се Рекс Бътъруърт от Белия дом. Искам само да се уверя, че всичко при вас е наред и сте готови.

— Разбира се, господин Бътъруърт. Всички хора от персонала ми са инструктирани да бъдат на работните си места точно в девет часа. Всъщност повечето от тях вече са тук, но само моят заместник и старшият уредник знаят истинската причина, поради която разпоредих тази сутрин да няма закъснели.

— Отлично — одобри Бътъруърт. — Президентът още е по график и очакваме да бъдем при вас около десет, но опасявам се, че се налага да бъде обратно в Белия дом към единайсет.

— Към единайсет, разбира се — повтори както си му беше навик архиварят. — Надявам се да можем да го разведем из сградата за петдесет минути, защото очаквам, че много от хората ми ще се радват да се запознаят с него.

— Да се надяваме, че ще имаме толкова време — каза Бътъруърт. — Някакви проблеми с малката лична молба на президента?

— Няма такива, поне доколкото ми е известно. Старшият уредник с удоволствие ще свали стъклото, така че президентът да може да огледа пергамента в оригиналното му състояние. След това ще приберем Декларацията в хранилището до неговото заминаване. Надявам се да мога да я изложа за посетителите минути след като той си тръгне.

— Е, струва ми се, че всичко е под контрол, господин Маршал — каза Бътъруърт. По челото му се стичаше пот. — Сега отивам да говоря с президента, така че няма да бъда на телефона през останалата част от сутринта, но ще ви се обадя следобед да ми разкажете как е минало всичко.

Кавали остави слушалката на ръба на ваната, изтича в спалнята и спря като вкопан пред специалния съветник на президента.

Бътъруърт изглеждаше ужасно. Кавали го стисна за бузите и трескаво го раздруса.

— Всъщност, сега погледнах бележника си… днес няма да можем да се чуем, защото обещах на жена си да си тръгна от работа малко по-рано от обикновено, за да се подготвим за годишния ми отпуск, който започва от утре.

— О… Къде ще пътувате? — невинно попита Маршал.

— Ще отскочим да видим майка ми в Чарлстън. Но съм сигурен, че посещението на президента в Архива ще мине с успех. Защо не се видим като се върна?

— Ще се радвам да се видим — каза Маршал. — И надявам се да прекарате добре в Южна Каролина — азалиите там сигурно вече са цъфнали.

— Да, сигурно — каза Бътъруърт. Втренчен в него, Кавали прекара пръст през гърлото си. — Търсят ме на другата линия — каза Бътъруърт и без повече приказки затвори.

— Много говориш, глупако! Толкова ли не можеш да се досетиш, че не искаме той да те търси.

Бътъруърт изглеждаше разтревожен.

— Колко време ще мине преди в Белия дом да се разтревожат къде си изчезнал? — попита го Кавали.

— Поне седмица — отговори Бътъруърт. — Наистина ми се полага годишен отпуск и дори моят началник си мисли, че ще ходя в Чарлстън.

— Е, добре тогава. Значи има поне едно нещо, което си направил както трябва — изсумтя Кавали и му подаде еднопосочен билет за Рио де Жанейро и потвърдително писмо, че сумата от деветстотин хиляди долара е депозирана в „Банко до Бразил“. — Сега трябва да се връщам — каза той. — Остани тук десет минути, после вземи такси до летище „Дълес“. Като пристигнеш в Бразилия, не изхарчвай всичките си пари за едно момиче. И… дори не си помисляй за връщане. Защото направиш ли го, на летището няма да те чакат само федералните…

 

 

Анжело успя някак да облече Долара, но той продължаваше да вони на „Гинес“ и определено не приличаше на личния лекар на президента… всъщност външният му вид с нищо не подсказваше, че този човек може да има нещо общо с нечие здраве.

— Съжалявам, приятелю… Съжалявам… — фъфлеше Долара. — Надявам се да нямаш неприятности…

— Ако не изтрезнееш за ролята си и не се погрижиш онзи пергамент да попадне в специалния тубус… не искам да ти обяснявам какво ще се случи. Само ще ти кажа, че ако Кавали открие, че не съм бил до теб снощи, ти си покойник, а най-лошото е, че и аз също…

— Спокойно, приятел… само ми забъркай една „Блъди Мери“. Доматен сок и водка, две към едно. Ще ме оправи за секунда, ще видиш…

Но Анжело бе пълен със съмнения, като видя главата на дребосъка немощно да пада обратно на възглавницата.

 

 

Кавали затвори зад себе си вратата на стая 1137, размина се с някаква жена, която тикаше количка със спално бельо по коридора, взе асансьора за партера и без да бърза, излезе през централния вход. Първото, което видя от стълбите на „Уилард“, бе задръстването на движението в протежение на почти километър по 15-та улица.

Ал и Джони се затичаха към него от различни посоки.

— Какво става? — бяха първите думи на Кавали.

— Нормалният уличен трафик е откъм Вирджиния, така ни казва полицията, само че ние блокираме лента и половина от уличното платно с кортежа и мотоциклетите.

— Дявол да го вземе… това е моя грешка — каза Кавали. — Как не се сетих, че ще стане така! Какво предлагаш, Ал?

— Изпратих момчетата си в „Атлантик“ — това е гараж на 13-а и „Еф“ — докато полицията не възстанови движението, после ще ги върна тук, когато наближи да тръгваме.

— Голям риск — заяви Джони. — Това ми оставя само четиридесет и пет минути за снимки и можеш да си сигурен, че няма да ми отпуснат и секунда повече.

— Ако колите ми останат блокирани, снимки може и да няма — сопна му се Ал.

— Окей, Ал, прави каквото трябва, но искам да имаш пълна готовност към 9:50. — Кавали погледна часовника си. — Значи след двайсет и седем минути. — Ал се затича към паркираните коли. Кавали насочи вниманието си към режисьора. — Кога извеждаме артиста?

— В девет и петдесет и пет или в секундата, когато се върне и последната кола от кортежа. В момента го гримират в онази каравана — обясни Джони и посочи с ръка.

Кавали проследи с поглед изтеглянето на шестте лимузини и с облекчение видя, че трафикът наистина се възстановява.

— Какво ще стане с тайните агенти на Джино сега, когато колите ги няма?

— Повечето от тях ще се смесят с масовката, но не изглеждат много убедително. — Телефонът на Кавали иззвъня. — Трябва да се връщам, защото иначе няма да има снимки — каза Джони.

Кавали кимна и каза „Да“ в слушалката, докато режисьорът се отдалечаваше на бегом. Нещо привлече погледа му, докато се опитваше да се съсредоточи върху гласа в ухото си:

— Хеликоптерът е готов за излитане точно в десет, шефе, но разрешението изтича седем минути след това. Пътната полиция просто ще ни спре, колкото и да сме снесли в сметката на Братството на полицаите.

— Все още сме по график, макар вече да имаме проблеми — каза Кавали, — така че излитайте в десет и летете над маршрута. Маршал и персоналът му трябва да ви видят и чуят, когато слезем от колите пред Архива. Друго не ме интересува.

— Окей, шефе, разбрано.

Кавали отново погледна часовника си. Беше 9:36 и по булеварда вече нямаше задръстване. Той се приближи до полицая, координиращ снимките от името на отдела за работа с медиите.

— Няма страшно — успокои го лейтенантът още преди Кавали да си отвори устата. — В 9:59 спираме движението и поставяме знаците за отбиване. Обещавам, че няма да има изоставане от графика.

— Благодаря — каза Кавали и веднага позвъни на Ал Калабрезе. — Струва ми се, че е добре да започнеш да връщаш момчетата си…

— Номер едно вече тръгна с двама от мотоциклетистите. Номер две потегля всеки момент, а след това останалите ще тръгват на двайсет секунди.

— Трябвало е да станеш армейски генерал — похвали го Кавали.

— Вината, че не съм, е на правителството — просто не получих нужното образование.

Пенсилвания авеню изведнъж се обля в светлини. Като всички други и Кавали заслони очи с ръка, но в следващия момент светлините изгаснаха и утрото сякаш помръкна.

— Добре беше — чу се коментарът на режисьора. — Видях само един, който не работи — седмият отдясно.

Кавали погледна към ъгъла на 13-а улица, където първата от лимузините на Ал, ескортирана от двама полицаи на мотоциклети, чакаше ред да се включи в трафика по Пенсилвания авеню. Гледката на блестящата черна кола за пръв път го накара да изпита безпокойство.

Висок, добре сложен плешив мъж с черни очила, тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на сини и бели райета се приближаваше към него. Той спря до Кавали в момента, в който водещата лимузина и двамата ескортиращи полицаи се изтеглиха до тротоара.

— Как се чувстваш? — попита Кавали.

— Като пред премиера — отговори Лойд Адамс. — Оправям се в мига, в който завесата започне да се вдига.

— Добре, снощи нямаше проблем с репликите си.

— Репликите не са проблем — каза Адамс. — Безпокои ме Маршал.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами той все пак не взе участие в нито една от репетициите. И едва ли ще стопли, като му подам реплика.

Дойде и втората лимузина, придружавана от нови двама полицаи. В следващия миг към тях се затича Ал Калабрезе и Лойд Адамс се отдалечи към караваната за гримиране.

— Ще се справиш ли за единайсет минути? — попита Кавали, като за стотен път погледна часовника си.

— Стига подчинените на началник Томас да не оплескат работата, както правят през ден — отговори Ал, отиде при колите и веднага се залови да организира разгъването на знаменцето на третата лимузина, като проверяваше загрижено дали по идеално излъсканата повърхност на колата не са се появили някакви петънца след обиколката по улиците.

Появи се и лимузината за придружаващите лица. Скасиаторе се завъртя на високото си столче и нареди по мегафона на актьора, секретарката, лейтенанта и личния лекар да се качат в третата и четвърта лимузини.

Когато режисьорът извика повторно за лейтенанта и лекаря, Кавали внезапно осъзна, че цялата сутрин не е виждал нито Анжело, нито Бил Долара. Може би чакаха в караваната.

Приближи се четвъртата лимузина. Кавали продължаваше да оглежда улицата, търсейки Анжело.

Разнесе се клаксон, обявяващ десетминутна готовност за екипа до началото на снимките. Острият звук почти попречи на Кавали да чуе иззвъняването на телефона си.

— Анди е, шефе. Още съм пред Националния архив. Искам да ти кажа, че ситуацията тук е каквото беше, когато ти идва пред час.

— Най-сетне един буден — въздъхна Кавали.

— Тук има между двайсет и трийсет души.

— Радвам се да го чуя. Но не ми звъни пак, освен ако не се случи нещо особено. — Кавали изключи телефона и се опита да си спомни какво го бе обезпокоило преди обаждането. Единайсет коли и шестима ескортиращи вече бяха по местата си. Липсваше само една кола. Но нещо друго тревожеше подсъзнателно Кавали. Вниманието му се отклони, когато един полицай излезе на средата на Пенсилвания авеню и извика високо, че е готов да спре движението в мига, в който режисьорът му даде знак. Джони скочи от столчето си, посочи буса, блокиран в движението на някакви двеста метра от тях и извика:

— Ако отклониш трафика сега, онази кола никога няма да влезе в кортежа!

Полицаят остана на платното и започна да маха на прииждащите коли да го заобикалят колкото могат по-бързо, за да даде шанс на блокирания бус да се приближи, но ефектът от действията му бе минимален.

— Масовката да излиза! — извика Джони и няколко души от онези, които Кавали бе приел за част от снимачния екип, излязоха на тротоара и започнаха професионално да крачат напред-назад.

Джони отново се качи на високото си столче и този път се обърна с лице към тълпата зад бариерите. Един от асистентите му подаде мегафона и той го вдигна пред устата си:

— Дами и господа — започна режисьорът, — това, което наблюдавате, е заснемане на епизод от филм за президента, който отива на Капитолия, за да изнесе реч пред Конгреса. Ще ви бъда благодарен, ако махате, ръкопляскате, свиркате и изобщо правите онова, което бихте направили, ако покрай вас минеше истинският президент. Благодаря ви.

Разнесоха се разпокъсани аплодисменти и Кавали се усмихна за пръв път тази сутрин. Не беше забелязал, че бившият заместник-началник на полицията се е приближил зад него. Мъжът се наведе и прошепна в ухото му:

— Ще ти струва много скъпо, ако не го направите от първия път. — Кавали се обърна към бившия полицай и се опита да не издава колко голяма е тревогата му. — Имам предвид това задръстване. Ако не се оправите тази сутрин, властите няма да ви позволят този цирк още веднъж, та каквото ще да става.

— Излишно е да ми го напомняш — отсече Кавали.

Той насочи отново вниманието си към Джони, който междувременно бе скочил от столчето си и бе тръгнал да заеме мястото си на количката с камерата, за да бъде до оператора, когато дванайсетата кола най-сетне се измъкне от задръстването. Асистентът пак му подаде мегафона.

— Последна проверка. Моля всички в изходна позиция. Повтарям: последна проверка. Всички ли са в кола номер едно? — Разнесе се утвърдително изсвирване на автомобилен клаксон. — Втора кола? — Нов сигнал. — Трета? — Пронизително потвърждение от шофьора от президентската лимузина. — Кола четири? — Но кола четири мълчеше. — Всички ли са в кола четири?

Едва сега Кавали осъзна какво го измъчва подсъзнателно: все още не бе видял Анжело и Долара. Трябваше да провери по-рано. Той изтича към режисьора, а в този момент един военноморски лейтенант изскочи от кола, заклещена от останалите в средата на платното. Беше над метър и осемдесет, с ниско подстригана коса, в бяла униформа с кортик на бедрото и медали за служба в Панама и Залива. В дясната си ръка носеше малко черно куфарче. Някакъв полицай се втурна да го преследва за изоставянето на колата. Няколко крачки зад него, доста по-бавно, го следваше Бил Долара, който също носеше малко издуто кожено куфарче. Когато ги видя, Кавали смени посоката си, спокойно излезе в средата на булеварда и лейтенантът спря до него.

— Какво правиш, по дяволите? — излая Кавали.

— Попаднахме в задръстване — опита да се оправдае Анжело.

— Ако тази операция се провали заради теб…

Анжело пребледня до цвета на униформата си: помнеше какво се бе случило с Бруно Морели.

— Кортикът? — със заплашителен тон попита Кавали.

— Идеално копие.

— А лекарят? Той какво копие е?

— Ще се справи, уверявам те — прошепна Анжело и погледна през рамо, за да се увери.

— В коя кола сте разпределени?

— В четвърта. Точно след президента.

— Веднага се качвайте в нея.

— Съжалявам, съжалявам… — измърмори задъхано Долара, който едва сега се присъедини към тях. — Вината е моя, не на Анжело… Съжалявам, съжалявам… — повтаряше той, насочвайки се към задната врата на лимузината, задържана отворена за него от лейтенанта, който придържаше с другата си ръка клатещия се кортик. В мига, в който Долара се намести на седалката, Анжело скочи след него и затръшна вратата зад себе си.

Полицаят, който ги бе преследвал през задръстването, извади бележника си, а Кавали се озърна за Том Нюболт. Разбрал какво става, Нюболт вече тичаше към тях.

— Остави го на мен — без обяснения каза той.

В този момент в опашката на кортежа се присъедини и бусът с камерите за наблюдение. Предният прозорец се смъкна с леко бръмчене.

— Съжалявам, шефе — извини се шофьорът. — Някакъв кретен се навря точно пред мен и ме засече.

Часовникът в Кулата на старата поща удари десет часа. В същата секунда по знак от полицая координатор на булеварда няколко негови колеги навлязоха сред движението. Едни от тях задържаха трафика, напиращ по Пенсилвания авеню, а другите започнаха да слагат временни пътни знаци, отклоняващи колите от мястото, където щеше да се снима.

Кавали насочи вниманието си към срещуположния край на Пенсилвания авеню, на някакви си неколкостотин метра от него.

— Хайде, хайде! — несъзнателно извика той, провери часовника си и зачака сигнала, че всичко е чисто.

— Ей сега — отговори му полицаят в средата на пътя.

Кавали вдигна поглед и видя да се приближава полицейски хеликоптер в синьо и бяло.

Нито той, нито полицаят казаха нещо през следващите няколко минути, докато не чуха от далечния край на Пенсилвания авеню да се разнася остро трикратно изсвирване. Кавали погледна часовника си — бяха загубили шест скъпоценни минути.

— Имате още трийсет и девет — изръмжа полицаят. — Трябва да ви стигнат за два дубъла.

Но Кавали не чу последните му думи, защото вече тичаше към втората кола. Дръпна вратата и скочи на мястото до шофьора.

И изведнъж някаква тревожна мисъл отново го загриза. Той погледна през страничното стъкло към тълпата.

— Осветление! — изкрещя режисьорът и Пенсилвания авеню блесна като коледна елха в магазин от веригата „Мейси“. — Окей… сега внимание до всички, снимаме след шейсет секунди.

Лимузини и мотоциклети запалиха двигатели. Участниците в масовката тръгнаха в двете посоки, а полицаите продължиха да отклоняват минувачите встрани от сцената. Режисьорът се облегна в столчето си, за да провери прожекторите, и видя, че този път седмият работи.

— Трийсет секунди — предупреди Джони, погледна към шофьора на първата лимузина и каза през мегафона: — И по-леко, количката вдига само петнайсет километра в час на заден ход. — Пешеходците… — той огледа тротоара, — опитайте се да се разхождате, а не да се пъчите, сякаш сте на пробни снимки за „Хамлет“. — После насочи вниманието си към тълпата. — Ей вие, там зад бариерата, не ме проваляйте точно в този момент. Пляскайте, викайте и ръкомахайте и помнете, че ще повторим същото след точно двайсет минути, така че ако можете, останете дотогава. Петнайсет секунди — каза той и отново се обърна към първата лимузина от кортежа. — Успех на всички!

Тони гледаше режисьора и се молеше най-сетне всичко да свършва. Закъсняваха вече с осем минути… което — трябваше да го признае — придаваше допълнителен елемент на автентичност при този президент.

— Десет секунди… Потегляйте… Девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно — камера!

 

 

Жената с количката с бельо стигна пред вратата с номер 1137 и без да обръща внимание на надписа „Не безпокойте!“, влезе.

Възпълен, плувнал в пот мъж седеше на ръба на леглото и набираше някакъв номер на телефона.

— Махай се, тъпа кучко! — изморено каза той и се съсредоточи върху номера, който бе започнал да набира.

С три безшумни крачки тя се озова зад него, хвана телефонния шнур и го метна през шията му. Мъжът понечи да се обърне, но тя рязко опъна шнура. Главата на мъжа клюмна и той падна на мокета. В същия момент глас в слушалката изрече:

— Благодаря ви, че използвахте AT & T.

Жената си помисли, че не бе трябвало да използва телефонния шнур. Крайно непрофесионално… но никой досега не я бе наричал „тъпа кучка“.

Тя постави слушалката на мястото й, наведе се, ловко метна тялото на специалния президентски съветник на рамо и го пусна в коша за използвано спално бельо. Никой не би допуснал, че толкова крехка на външен вид жена би могла да вдигне толкова тежко тяло. Всъщност единственото, с което дипломата й по физика й бе полезна в избраната от нея професия, бе да прилага на практика принципите на лостове и опорни точки.

Жената отвори вратата и огледа коридора. По това време на деня не се очакваше да има много хора. Тя избута количката до служебния асансьор, натисна бутона за повикване, застана с лице към вратата и търпеливо зачака. Асансьорът пристигна, тя вкара количката в него и натисна бутона за гаража.

Когато асансьорът спря долу, тя изкара количката навън и отиде с нея до багажника на една „Хонда Акорд“ — втората по популярност кола в Америка.

Жената бързо прехвърли тялото на специалния съветник в багажника на колата, после върна количката до асансьора, съблече черната си униформа, хвърли я в коша, прибра пътната си чанта и без да влиза в кабината, натисна бутона за двайсет и петия етаж.

После оправи роклята си модел на Лаура Ашли, качи се в колата, сложи пътната си чанта под предната седалка и излезе от гаража. След неколкостотин метра я спря полицай.

Тя свали прозореца.

— Следвайте знаците за отбиване на движението — нареди й полицаят, без да я поглежда.

Тя хвърли поглед към часовника на арматурното табло — беше 10:27.