Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (12)

12.

Хамид Ал-Обайди бе сам в центъра на стаята. Първо двама от четиримата охранители го бяха съблекли чисто гол, а след това другите двама с професионална ловкост бяха прегледали всеки шев от облеклото му, за да се уверят, че не носи нищо, което би могло да застраши живота на президента.

Едва когато старшият от охраната кимна, се отвори една странична врата и в стаята влезе лекар, следван от санитар със стол в едната ръка и гумена ръкавица в другата. Той остави стола зад Ал-Обайди и го поканиха да седне. Ал-Обайди се подчини. Докторът огледа ноктите му. Надникна в ушите му, нареди му да си отвори широко устата и почука всеки негов зъб с инструмент. След това втъкна напречно нещо между челюстите му, за да ги отвори още по-широко, и огледа пролуките между зъбите му. Удовлетворен махна нещото от устата му и му позволи да я затвори. Нареди му да стане, широко да се разкрачи и да се наведе напред, като сложи ръце върху седалката на стола. Ал-Обайди чу специфичния шум от слагането на гумената ръкавица и в следващия миг усети остра болка от грубото бръкване с два пръста дълбоко в ануса му. Извика неволно и двамата охранители пред него започнаха да се смеят. Миг по-късно усети болката още веднъж, този път поради все така рязкото изваждане на пръстите.

— Готово — каза докторът, сякаш току-що бе премерил температурата на Ал-Обайди, за да се увери, че не се е простудил. — Можете да се облечете.

Ал-Обайди се наведе и вдигна панталоните си. Докторът и санитарят излязоха от стаята.

Докато се обличаше, Ал-Обайди неволно се запита дали всеки член на Съвета за сигурност минава през същата унизителна процедура всеки път, когато Саддам свиква съвещание на Революционния команден съвет.

Заповедта да се върне в Багдад, за да докладва пред Сайеди за последното развитие на нещата — така бе формулирал причината посланикът в ООН — бе изпълнила Ал-Обайди с напълно обяснима тревога, макар след последната среща с Кавали да имаше усещането, че разполага с отговори на всички въпроси, които президентът може да му зададе.

Ал-Обайди приключи с обличането и се погледна в малкото огледало на стената. За случая бе избрал облекло, направо скромно, сравнено с това, което го чакаше в гардероба му в Ню Йорк: костюми от „Сакс“ на Пето авеню, пуловери на „Валентино“, обувки от „Чърч“ и масивен златен часовник от „Картие“. Всичко това естествено бе зарязано в полза на скромния евтин арабски костюм, който пазеше за подобни случаи в най-долното чекмедже на гардероба си в Манхатън.

Вратата в дъното на стаята се отвори и един пазач го повика с пръст. Контрастът с голата стая беше смайващ. От другата страна на вратата започваше застлан с дебел мокет коридор, осветяван от свещници, разположени през няколко крачки.

Заместник-посланикът тръгна след пазача по коридора. Тревогата му се засилваше с всяка крачка, приближаваща го до тежката позлатена врата, към която вървяха. Но малко преди да се изправят пред нея, пазачът отвори една странична врата и го въведе в нещо като вестибюл, обстановката в който повтаряше разкоша на коридора отвън.

В мига, в който Ал-Обайди събра кураж да седне на големия диван, вратата се отвори пак и той мигом скочи, но в стаята влезе момиче с поднос, в центъра на който имаше чашка турско кафе.

Момичето остави подноса на масичка до дивана, поклони се и все така безмълвно излезе. Ал-Обайди взе чашката и неуверено я повъртя в ръцете си — за пръв път осъзна, че се е пристрастил към западното капучино. Изпи черната течност просто защото изпитваше необходимост да прави нещо.

Мъчително бавно измина цял час. Той ставаше все по-неспокоен. В стаята нямаше нищо за четене и единственото, с което можеше да се „разсее“, бе да гледа големия портрет на Саддам Хюсеин. Ал-Обайди прекара времето, обмисляйки старателно всяка съобщена му от Кавали подробност. Искаше му се да може да направи някои справки с папката в малкото дипломатическо куфарче, с което бе дошъл и което охранителите му бяха взели много преди да се озове в стаята за преглед.

През втория час самообладанието му взе да го напуска. През третия вече се питаше ще доживее ли да излезе жив от сградата.

Изведнъж вратата внезапно се отвори и Ал-Обайди разпозна червената светкавица върху жълт фон — символ на личната гвардия на Саддам — така наречената „хемая“.

— Президентът ще те приеме — бе всичко, което му каза младият офицер, и Ал-Обайди стана и го последва по коридора към позлатената врата.

Офицерът почука, отвори тежката врата и отстъпи, за да направи път на заместник-посланика да се присъедини към заседанието на Революционния команден съвет.

Ал-Обайди влезе и зачака, като затворник, очакващ от съдията да му позволи да седне. Много добре знаеше, че никой не може да се здрависва с президента, освен ако не бъде поканен да го направи. Загледа се в дванайсетчленния съвет и забеляза, че само двама — министър-председателят Тарик Азис и държавният обвинител Накир Фарар — са в цивилни дрехи. Останалите десетима бяха във военни униформи, но не носеха оръжие. Единственото ръчно оръжие — с изключение на това, носено от генерал Хамил, началника на Президентската гвардия, и от двамата въоръжени охранители, изправени зад гърба на Саддам — беше на масата пред президента, поставено там, където другите държавни глави биха сложили бележниците си.

Ал-Обайди започваше все по-болезнено да осъзнава факта, че от мига, в който го бяха пуснали да влезе, президентът не го бе изпускал от поглед. Саддам махна с пурата си „Коиба“ към заместник-посланика, за да му покаже, че може да седне на единственото незаето място в срещуположния на него край на масата.

Външният министър погледна президента — той кимна — и каза:

— Това, както знаете, господин президент, е Хамид Ал-Обайди, нашият заместник-посланик при Обединените нации, когото удостоихте с отговорността да изпълни заповедите ви да бъде открадната Декларацията за независимостта от американските неверници. Следвайки указанията ви, той се върна в Багдад, за да ви информира лично за направеното от него досега. Не съм имал възможността да говоря с него, господин президент, така че ви моля да ме извините, ако и аз подобно на вас се окажа в положението на търсещ информация.

Саддам махна с универсалния си жест към своя външен министър, за да му покаже, че трябва да се залавя за работа.

— Може би следва да започна, заместник-посланик — Ал-Обайди бе малко изненадан от официалното обръщение при положение, че родовете им се познаваха от поколения, но после се сети, че да се показва каквото и да било приятелство пред Саддам е равносилно на признание в конспирация срещу него, — като ви помоля да ни въведете в курса на досега свършеното по гениалната схема на президента.

— Благодаря, господин външен министър — отговори Ал-Обайди, после се обърна към Саддам, чиито черни очи все така не го изпускаха нито за миг. — Мога ли да започна, господин президент, с признанието каква огромна чест е за мен възлагането на тази задача, особено като се има предвид, че тя е творение на Ваше Превъзходителство. — Всички го гледаха, но от време на време поглеждаха и Саддам, за да проверят как реагира той. — Щастлив съм да докладвам, че екипът, ръководен от господин Антонио Кавали…

Саддам вдигна ръка и погледна към държавния обвинител, който отвори дебелата папка пред себе си.

Накир Фарар бе смятан за втори по власт в режима на Саддам. Репутацията му бе всеизвестна. Завършил с отличие юриспруденция в Оксфорд, той беше президент на Съюза и редовен посетител в „Линкълн Ин“. Така се бе срещнал с него Ал-Обайди. Не че Фарар някога бе забелязвал съществуването му. Беше първият кралски прокурор, който Ирак бе имал. А после дойде нахлуването в Деветнайсетата провинция и британците експулсираха високопоставената особа въпреки ходатайствата на доста хора по върховете на обществото. Така Фарар се върна в града, който бе напуснал на единайсетгодишна възраст, и веднага постави необикновения си талант на разположение на Саддам Хюсеин. Преди да мине година Саддам го бе направил държавен обвинител — титла, за която се говореше, че Фарар си бил избрал сам.

— Кавали е нюйоркски престъпник, господин президент, който, поради факта, че има диплома на правист и оглавява частна фирма, създава необходимия законен параван за подобна операция. — Саддам кимна и превключи вниманието си пак върху Ал-Обайди.

— Господин Кавали е приключил с подготвителната фаза и сега екипът му е готов да изпълни заповедите ви.

— Имаме ли вече дата? — попита Фарар.

— Да, господин държавен обвинителю. Двайсет и пети май. На този ден Клинтън е плътно зает в Белия дом: сутринта има сесия с авторите на речите му, следобеда приема създадената по идея на жена му работна група, която се занимава със здравната политика, така че той — иракският посланик в ООН бе предупредил Ал-Обайди никога да не нарича Клинтън „президента“ — няма да има публични изяви този ден — нещо, което би направило задачата ни неизпълнима.

— Кажете, заместник-посланик — продължи с въпросите си държавният обвинител, — успя ли адвокатът на Кавали да получи разрешение да се затвори пътят между Белия дом и Националния архив по времето, когато Клинтън ще бъде зает с тези работни срещи?

— Не, господин държавен обвинителю, не успя — отговори Ал-Обайди. — От кметството все пак разрешиха снимането да стане по Пенсилвания авеню, източно от 13-а улица. Но затварянето на пътя е само за четиридесет и пет минути. Както изглежда, кметицата не е така податлива на обработка като своя предшественик.

Няколко от членовете на Съвета се спогледаха озадачени.

— Не е податлива? — повтори с въпросителна интонация външният министър.

— Може би „уговорена“ е по-правилна дума.

— И под каква форма бе опитано да бъде уговорена? — поинтересува се генерал Хамил, който седеше отдясно на президента и познаваше само една форма на „уговаряне“.

— Дарение от 250000 долара във фонда за нейното преизбиране.

Саддам се разсмя. Останалите угоднически последваха примера му.

— А архиварят? Все още ли мисли, че ще го посети Клинтън? — попита държавният обвинител, когато смехът стихна.

— Да, така мисли — потвърди Ал-Обайди. — Малко преди да излетя за насам, Кавали отиде с осем от своите хора в Националния архив под предлог да извършат предварителен оглед на мястото. Трудно би могло да се иска от архиваря по-активно съдействие, така че Кавали получи достатъчно време да провери всички интересуващи го подробности. По този начин подмяната на Декларацията на 25 май ще бъде по-лесна.

— Но ако, и подчертавам, че казвам „ако“, те успеят да изнесат оригинала, има ли подготовка за предаването му в твои ръце? — попита държавният обвинител.

— Да — убедено отговори Ал-Обайди. — Разбирам, че президентът иска документът да бъде предаден на Баразан Ал-Тикрити, нашия достопочтен посланик към ООН в Женева. Едва когато той получи пергамента, и нито миг по-рано, аз ще разпоредя окончателното изплащане на остатъка.

Президентът доволно кимна. В крайна сметка достопочтеният посланик в Женева му беше доведен брат.

Държавният обвинител продължи да разпитва:

— Но как ще сме сигурни, че това, което ни се дава, е оригиналът, а не първокласно копие? Какво ще им попречи да не разиграят цирк с влизане и излизане от Националния архив, без да осъществят подмяната?

На устните на Ал-Обайди за пръв път се появи усмивка.

— Взех предпазни мерки, господин държавен обвинителю, това да не се случи — отговори той. — Когато фалшификатът подмени оригинала, той все така ще бъде излаган пред посетителите, както досега. Можете да бъдете сигурен, че аз ще бъда сред първите посетители.

— Вие не отговорихте на въпроса ми — остро възрази държавният обвинител. — Откъде ще знаем, че са ни предали оригинала?

— Защото в оригиналния документ, написан от Тимоти Матлок, има проста правописна грешка, коригирана в копието, изработено от Бил О’Райли.

Държавният посетител неохотно се облегна на стола си и в този момент господарят му вдигна ръка.

— Друг престъпник, Ваше Превъзходителство — побърза да обясни външният министър. — Този път фалшификатор, комуто е поверено изработването на копието.

— Значи — наведе се отново напред държавният обвинител, — ако в документа, излаган за посетителите на националния архив, след 25-и май има все същата правописна грешка, ние ще знаем, че са дали фалшификата на нас, така че няма да платим повече нито цент. Така ли е?

— Да, господин държавен обвинителю — потвърди Ал-Обайди.

— Коя дума в оригинала е неправилно изписана? — поиска да узнае държавният обвинител.

Когато Ал-Обайди му обясни, Накир Фарар само промълви: „Колко удобно“ и затвори папката пред себе си.

— И все пак ще е необходимо да разполагам със сумата за изплащането на остатъка — осмели се да продължи Ал-Обайди, — при положение, че се убедя в коректното изпълнение на техните задължения.

Външният министър погледна Саддам, който отново само кимна.

— Средствата ще бъдат преведени към 25-и май — обеща външният министър. — Бих искал да прегледаме заедно всички подробности, преди да се върнете в Ню Йорк. Стига да имам разрешение за това от господин президента…

Саддам махна небрежно с ръка, за да покаже, че това не е важно за него. Погледът му оставаше забит в Ал-Обайди. Заместник-посланикът не беше сигурен дали е свободен да си ходи, или трябва да остане на разположение за други въпроси. Реши да е предпазлив, така че остана на мястото си, без да говори. Изминаха няколко минути преди тишината да бъде нарушена.

— Вероятно си любопитен, Хамид, защо отдавам такова значение на лист безполезна хартия. — Ал-Обайди се срещаше с президента за пръв път и затова обръщението на малко име го изненада.

— Не съм достоен да подлагам на съмнение съображенията на Ваше Превъзходителство — отговори той.

— И въпреки това — продължи Саддам — би било просто нечовешко да не се запиташ защо съм готов да похарча сто милиона долара и да рискувам международно унижение в случай, че се провалиш.

— Ще ми бъде интересно да науча, Сайеди, ако желаете да доверите това на недостоен човек като мен.

— Тогава ще споделя с теб тайната си, Хамид — каза Саддам, забил тежкия поглед на черните си очи в заместник-посланика. — Когато завладях Деветнайсетата провинция за моя народ, аз се озовах във война не с предателите, които бяхме нападнали, а с обединените сили на Запада… въпреки споразумението, постигнато преди това с американския посланик. „Защо?“ запитах се аз, след като на всички бе известно, че Кувейт се управлява от няколко корумпирани семейства, които изобщо не се интересуват от добруването на своя народ. Ще ти кажа защо. И то с една дума — петролът. Ако Деветнайсетата провинция бе изнасяла кафе например, ти никога нямаше да видиш дори една американска гребна лодка, въоръжена с катапулта, да навлиза в Залива. — Външният министър съгласно кимна. — И кои бяха световните лидери, съюзили се срещу мен? Тачър, Горбачов и Буш. Това стана преди по-малко от три години. Но какво се случи междувременно с тях? Тачър бе свалена след преврат, осъществен от собствените й поддръжници; Горбачов бе изхвърлен от човек, когото той сам бе уволнил година по-рано и чието положение в момента застрашително се клати; Буш претърпя унизително поражение, нанесено му от американския народ. Докато аз оставам на власт като върховен водач и президент на собствената си страна. — Последваха бурни ръкопляскания, които стихнаха в мига, в който той отвори уста и продължи: — Това, разбира се, би трябвало да бъде достатъчна разплата за моя народ. Но не и за мен, Хамид. Защото на мястото на Буш се издигна Клинтън, а той изобщо не се е поучил от грешките на своя предшественик и на свой ред се опитва да поставя под съмнение върховенството ми. Затова този път аз смятам да го унижа заедно с всички американски неверници, преди да им дам възможност да ми отправят предизвикателство. И ще направя това по начин, който завинаги ще попречи на Клинтън да възвърне доверието към себе си. Ще направя Клинтън и американците за смях пред целия свят! — Мъжете около масата закимаха. — Ти вече познаваш отблизо способността ми да обръщам алчността на тези хора в готовност да откраднат най-свещения документ от своята история. И ти, Хамид, си избран да бъдеш инструмент за признаването на моята гениалност.

Ал-Обайди почтително склони глава.

— Когато сложа ръка върху Декларацията, аз търпеливо ще изчакам да дойде 4-ти юли — денят, когато цяла Америка ще празнува мирен неделен ден, Денят на независимостта. — Той направи пауза и в стаята се възцари оглушителна тишина. — Аз също ще празнувам Деня на независимостта, но не във Вашингтон или в Ню Йорк, а на площад Тахрир, заобиколен от любимия ми народ. И тогава аз, Саддам Хюсеин, президент на Ирак, пред медиите на целия свят ще изпепеля американската Декларация за независимостта.

 

 

Хана лежеше будна на леглото в голата си стая и се чувстваше точно като преди тринайсет години в първата нощ, прекарана в пансиона.

Беше прибрала куфарите на Карима Саиб от лентата за багаж на летище „Шарл дьо Гол“ с тягостно предчувствие за онова, което щеше да намери в тях.

Както бе уговорено, беше дошъл да я посрещне шофьор със служебна кола, но понеже той не бе проявил никакво желание да завързва разговор, тя нямаше представа какво да очаква при пристигане в йорданското посолство. Когато слезе от колата, Хана се изненада от неговата големина.

За прекрасната стара сграда, разположена в сенките на булевард „Морис Баре“, се знаеше, че навремето е била притежание на Ага Хан. Иракската пристройка заемаше изцяло два етажа — напълно материално доказателство, че йорданците не желаят да настройват срещу себе си Саддам.

Първият, когото видя при влизане в пристройката към посолството, бе Абдул Канук — главният администратор. Той определено не приличаше на дипломат, а когато си отвори устата, тя разбра, че и няма начин да е. Канук я информира, че посланикът и старшата му секретарка Муна Ахмед са заети със серия срещи, така че тя трябва да разопакова багажа си и да чака.

Малкото помещение предлагаше площ, достатъчна за едно легло и два куфара, и според нея най-вероятно беше бивш склад от времето преди тук да се нанесе иракската делегация. Когато най-сетне със свито сърце отвори куфарите на Карима Саиб, тя бързо откри, че единственото, което й става, са обувките. Не знаеше дали да изпитва облекчение от това, че няма да й се налага да се примирява с вкуса на Карима, или да се безпокои, че почти няма собствени дрехи, които да носи.

Муна Ахмед, старшата секретарка, дойде да й прави компания на вечеря. Изглежда всички секретарки в посолството биваха третирани наравно с прислугата. Хана успя да убеди Муна, че обстановката е по-добра, отколкото е очаквала, особено след като им позволяват да използват само пристройката към йорданското посолство. Муна обясни, че за дипломатическия корпус във Франция иракският посланик е само шеф на Отдела за защита на иракските интереси, макар от всички служители да се очакваше да се обръщат към него без изключение с „Ваше Превъзходителство“ или „господин посланик“.

През първите няколко дни на новата си работа Хана седеше в стая, съседна на кабинета на посланика, от другата страна на бюрото на Муна, без да има почти никаква работа. Бързо разбра, че никой не се интересува особено от нея, стига да се справя навреме с отпечатването на оставеното от посланика на диктофона. Всъщност това скоро се превърна в най-големия й проблем, защото се наложи да работи по-бавно, за да не злепостави Муна. Единственото, което продължаваше да забравя, беше да слага очилата си.

Вечер, когато сядаха с Муна да се хранят в кухнята, Хана научаваше от нея всичко, което се очакваше от иракчанка в чужбина, включително как да отбягва ухажванията на Абдул Канук, главния администратор. Към края на втората седмица кривата на обучение загуби първоначалния си остър наклон и Хана с изненада забеляза, че посланикът все повече разчита на нейните умения. Продължаваше да избягва проявяването на инициатива.

След като приключеха със служебните си задължения, от Хана и Муна се очакваше да останат в сградата. Забранено им беше изобщо да излизат навън вечер, освен в компанията на главния администратор, а това бе перспектива, която не привличаше нито една от тях. Муна не се интересуваше от музика или театър, не я привличаше дори идеята да отидат в някое кафе. Стигаше й да си стои в стаята и да чете речите на Саддам Хюсеин.

Дните бавно се точеха и Хана започна да се надява, че агентът на Мосад в Париж ще се свърже с нея, за да бъде направено нужното за изтеглянето й в Израел, където да завърши подготовката си за мисията. Само че нямаше представа кой може да е този човек. Питаше се дали са успели да внедрят друг, освен нея в посолството. Когато останеше сама в стаята, често лежеше с отворени очи и се питаше: Шофьорът? Не, беше много бавен. Градинарят? Не, прекалено глупав. Готвачката? Хм, определено бе възможно. Храната бе толкова скапана, че готвенето спокойно можеше да се окаже втората й професия. Абдул Канук? Едва ли. На всичко отгоре той не пропускаше да повтори поне три пъти на ден, че е братовчед на Баразан Ал-Тикрити, доведения брат на Саддам Хюсеин и посланик на Ирак към ООН в Женева. Освен това Канук бе най-големият клюкар в посолството и за една вечер даваше на Хана повече информация за Саддам Хюсеин и антуража му, отколкото тя научаваше от посланика за цяла седмица. В действителност посланикът рядко споменаваше Сайеди в нейно присъствие, а когато го правеше, винаги бе предпазлив и се изказваше почтително.

На втората седмица Хана се запозна със съпругата на посланика и бързо схвана, че това е една яростно независима жена — отчасти може би защото бе наполовина туркиня — която не се чувства задължена да стои вечно в посолството. Тя правеше неща, считани за крайност по иракските разбирания, от рода на това да придружава съпруга си на коктейли, и дори я бяха забелязвали да си налива питие, без да чака да й предложат. На всичко отгоре — и това бе особено важно за Хана — два пъти седмично ходеше да плува на обществен басейн на булевард „Ланс“. След известна деликатна обработка посланикът се съгласи, че ще е уместно новата му секретарка да придружава жена му при тези излизания.

 

 

Скот пристигна в Париж в неделен ден. Бяха му дали ключа за малък апартамент на Авеню дьо Месин и можеше да разполага със сметка, отворена заради него в „Сосиете Женерал“ на булевард „Осман“ на името Саймън Розентал.

Трябваше да телефонира в Лангли едва след като разкриеше агентката на Мосад. Никой от другите агенти на ЦРУ тук не знаеше за съществуването му и му бе наредено да не се опитва да търси контакт с никой от командированите в Европа агенти, обучавани от него в миналото.

Прекара първите два дни в набелязване на деветте места, от които можеше да наблюдава входа на йорданското посолство, без да бъде забелязан от никого в сградата. Към края на седмицата за пръв път в живота си осъзна какво имат предвид агентите с оперативен опит, като говорят за „часовете на самота“ и с изненада установи, че някои от неговите студенти му липсват.

Постепенно си изработи дневен стереотип: всяка сутрин преди закуска пробягваше осем километра в парк „Монсо“ и едва тогава започваше сутрешната смяна. Вечер прекарваше два часа във фитнес залата на Рю дьо Берн, после си приготвяше вечерята и я изяждаше сам в апартамента си.

Започна да се отчайва. Питаше се дали агентката някога напуска периметъра на посолството, започна да се колебае дали госпожица Копец изобщо е тук. Доколкото можеше да прецени, съпругата на посланика бе единствената, която влизаше и излизаше когато й се прииска.

След това внезапно — беше вторникът на втората му седмица — започна да излиза още една жена, придружаваше съпругата на посланика. Беше ли това Хана Копец? Зърна я само за част от секундата преди колата да се изгуби по улицата.

Той последва служебния мерцедес. Държеше се на разстояние, което изключваше всякакви съмнения у шофьора на лимузината, в случай че случайно погледнеше в огледалото за обратно виждане. Видя, че двете жени слизат пред входа на плувния басейн на булевард „Ланс“. Проследи ги внимателно как влизат. На показаните му в Лангли снимки Хана Копец бе с дълга черна коса. Сега косата й бе съвсем къса, но не можеше да има грешка — това бе тя.

Скот измина стотина метра надолу по улицата, зави надясно и паркира. Върна се, влезе в сградата, купи си за два франка зрителски билет и се качи на балкона над басейна. Когато намери нужното му по-закътано място в галерията, агентката на Мосад вече плуваше. Трябваха му само няколко минути, за да забележи, че е в превъзходна форма, макар пародията на иракски бански да не разкриваше тялото й по привлекателен начин. Когато се появи и съпругата на посланика, Хана намали темпото и вече си позволяваше само да плува „кучешката“ по късата страна.

Четиридесет минути по-късно, когато отново остана сама, госпожица Копец веднага рязко засили — изминаваше дължините за под минута. След десет пълни дължини излезе от басейна и се скри в съблекалните.

Скот се върна при колата си и когато мерцедесът с двете жени се появи, го остави да го подмине и едва след това ги изпрати обратно до посолството.

Късно през нощта изпрати факс на Декстър Хъчинс в Лангли, за да го уведоми, че я е намерил и че ще се опита да влезе в контакт с нея.

А на следващата сутрин си купи плувки.

 

 

Хана го забеляза в четвъртък. Мъжът плуваше кроул в равномерно темпо, като изминаваше всяка дължина за около четиридесет секунди. Тялото му подсказваше, че някога може да е бил добър атлет. Опита се да плува наравно с него, но издържа само пет дължини, преди той да се откъсне от нея. След още дузина дължини го видя да излиза от басейна и да се отправя към мъжките съблекални.

Следващия понеделник жената на посланика й каза, че нямало да може да отиде с нея на плуване, защото се налага да придружава мъжа си, който трябвало да посети доведения брат на Саддам Хюсеин в Женева. Хана вече знаеше за командировката от главния администратор, който бе информиран дори за най-незначителните подробности.

— Не знам защо не те поканиха да отидеш с тях — отбеляза готвачката същата вечер.

Думите й накараха главния администратор да млъкне за близо две минути. От това необичайно състояние го извади излизането на Муна, която отиде в стаята си. Тогава той каза нещо, което разтревожи Хана.

На следващата сутрин Хана получи разрешение да отиде сама на плуване. Беше доволна от възможността да се махне, макар и за малко, защото преди заминаването си посланикът бе оставил да го замества Канук. Той пък не бе пропуснал възможността да задържи мерцедеса за себе си, така че Хана отиде до булевард „Ланс“ с метрото. Беше разочарована, че мъжът, който плуваше така добре, го няма, но скочи в басейна и се захвана със станалите редовни за нея трийсет дължини. Като приключи и се изтегли встрани задъхана и изморена, го видя да се приближава към нея в най-външния коридор. Той докосна стената, смени гладко посоката и отчетливо изрече:

— Стой тук, Хана, връщам се.

Хана предположи, че е някой, който я помни от дните й на манекен, и първата й реакция бе да избяга и да се скрие. Вместо това отпусна тялото си във водата и съвсем бавно заплува, уж разпуска мускулите си — внезапно се бе досетила, че това може да е резидентът на Мосад, за когото й бе споменал Крац.

Проследи го да обръща отново към нея. Колкото повече приближаваше, толкова по-силно туптеше сърцето й. Когато докосна края на басейна, той внезапно спря и попита:

— Сама ли си?

— Да — отговори тя.

— Така и предположих, след като не видях съпругата на посланика да изплисква басейна с телесата си. Аз съм Саймън Розентал. Полковник Крац ми нареди да вляза в контакт. Имам съобщение за теб.

Хана се почувства глупаво да се ръкува с мъж в басейн, докато се държат за перилата.

— Знаеш ли къде е авеню „Буго“?

— Да.

— Добре. Ще се видим в Бар дьо ла Порт Дофин след петнайсет минути.

Той се изтегли на мускули и тръгна към мъжката съблекалня, без да й даде шанс да му отговори.

Петнайсетина минути по-късно Хана влезе в Бар дьо ла Порт Дофин.

Той стана, за да я поздрави, и без да я пита, поръча второ кафе. Предупреди я, че разполагат само с няколко минути, защото знае, че тя трябва да се върне в посолството, без да събужда подозрение. Докато отпиваше първата си глътка истинско кафе от седмици насам, Хана го разгледа отблизо и си припомни сладостта на тръпката да пийнеш в компанията на интересен мъж. Но следващото му изречение я върна в реалния свят.

— Крац планира да те изтегли от Париж в близко бъдеще.

— Някаква по-специална причина? — не се сдържа тя.

— Избрана е датата на операцията в Багдад.

— Благодаря ти, Господи!

— Защо казваш това? — зададе първия си въпрос Скот.

— Посланикът очаква да го отзоват в Багдад, за да поеме следващо назначение. Иска да ме вземе със себе си — отговори Хана. — Или поне така казва главният администратор пред всички, освен пред Муна.

— Ще предупредя Крац.

— Между другото, Саймън, научих едно-две неща, които Крац може да намери за полезни.

Той кимна и внимателно я изслуша, докато Хана му разказваше подробности за вътрешната организация в посолството, за идването на дипломати и бизнесмени, които се представяха за противници на Саддам, а едновременно с това се опитваха да сключат изгодни сделки с него. След няколко минути Саймън я спря и каза:

— Мисля, че трябва да тръгваш. Иначе ще започнат да се чудят къде си. Ще се опитам да организирам още една среща, ако е възможно — добави той за своя собствена изненада.

Тя се усмихна, стана и си тръгна, без да се обръща.

По-късно същата вечер Скот изпрати шифрограма до Декстър Хъчинс във Вирджиния, за да му съобщи, че е установил контакт с Хана.

Час по-късно получи в отговор факс, в който имаше една-единствена инструкция.