Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (11)

11.

— Колдър Маршал, ако обичате.

— В момента е зает — на съвещание е. За кого да предам?

— Казвам се Рекс Бътъруърт, специален съветник на президента. Помолете го да ми се обади, когато се освободи. Ще ме намери в Белия дом.

Рекс Бътъруърт затвори, преди да изчака обичайната в такива случаи реакция „О-о, сигурна съм, че ще мога да го прекъсна, господин Бътъруърт, бихте ли изчакали една секунда!“.

Но Рекс Бътъруърт искаше нещо по-различно. Той държеше архиварят Колдър Маршал сам да му позвъни, защото за да се хване на въдицата, Маршал трябваше да мине през централата на Белия дом. Бътъруърт се бе досетил, че телефонистките в централата едва ли можеха да познават по име всички четиридесет и шестима специални съветници на президента, още по-малко такива като него, заемащи длъжността само временно, така че за да го запомнят, бе отскочил по невинен предлог до малката стаичка, където бяха момичетата.

Той нетърпеливо забарабани по бюрото, зачетен в разтворената папка пред себе си. Съдържанието й ясно разкриваше, че архиварят е канил всеки от последните трима президенти — Буш, Рейгън и Картър — да посетят Националния архив, но „поради претрупан график“ никой от тях така и не бе намерил време за това.

Бътъруърт знаеше, че президентът получава седмично средно около 1700 писма с молби да удостои с присъствието си едно или друго мероприятие. Последното писмо на Маршал от 22 януари 1993 бе получило отговора, че макар да е невъзможно президентът да приеме любезната покана в настоящия момент, господин Клинтън се надява да има тази възможност в близко бъдеще — стандартният отговор и на останалите 1699 искания, които седмичните молители щяха да прочетат.

Само че в конкретния случай поканата на господин Маршал бе на път да бъде приета. Бътъруърт продължаваше да барабани по бюрото, питайки се колко ли време ще отнеме на Маршал да отговори на обаждането му. Очакваше, че едва ли ще бъдат повече от две минути. Позволи на мислите си да се прехвърлят на събитията от миналата седмица.

Когато Кавали за пръв път бе споделил идеята с него, той се бе изсмял по-гръмко и от шестимата, събрали се край масата на 75-а улица. Но след като бе прекарал един час в оглед на Декларацията — час, през който не бе съумял да идентифицира грешката — а после се бе срещнал с Лойд Адамс, бе започнал да вярва, подобно на другите скептици, че подменянето на Декларацията не е невъзможно.

Бътъруърт бе служил добре на семейство Кавали. Беше организирал без протакане срещи с нужните политици, беше подшушвал нужните думи в нужните уши по време на търговски преговори, беше изнасял важна вътрешна информация и така си бе осигурявал допълнителен доход, съответстващ на високото мнение, което имаше за собствените си способности.

Бяха му трябвали само една-две безсънни нощи след предложението на Кавали, за да стигне до неизбежния извод, че Кавали не може да предприеме следващата стъпка без неговото участие и — по-важното — че ролята му в грандиозната измама ще бъде разкрита минути след разкриване на кражбата, което му гарантираше доживотна присъда в Левънуърт. От другата страна на везните стоеше фактът, че бе на петдесет и седем, т.е. оставаха му само три години до пенсия, и че третата му съпруга го съдеше да получи развод на условия, които не можеше да си позволи. Бътъруърт вече бе престанал да мечтае за повишение. Сега просто се надяваше някак да свикне с мисълта, че му предстои да прекара остатъка от живота си сам, борейки се да запази някакво достойнство в съществуването си на държавна пенсийка.

Кавали също добре съзнаваше тези факти. Предложеният му милион — сто хиляди при подписване и други деветстотин при осъществяване на подмяната — и обещаният еднопосочен билет до всяка точка на земното кълбо почти убедиха Бътъруърт, че трябва да приеме.

Още не беше решил окончателно, но тогава се появи Мария и това решително наклони баланса в полза на Кавали.

На търговска конференция в Бразилия миналата година Бътъруърт се бе запознал с едно местно момиче, което отговаряше на повечето му въпроси през деня и изпълняваше всичките му желания през нощта. Обади й се на сутринта след първия разговор с Кавали. Стори му се, че й стана приятно да го чуе. След като й разказа, че възнамерява да напусне службата си, защото очаква да получи голямо наследство и да се премести да живее някъде по света, удоволствието й стана повече от очевидно.

На следващия ден специалният съветник на президента стана член на екипа.

До края на седмицата пръсна по-голямата част от стоте хиляди долара, разчиствайки дългове и покривайки отдавна дължимите вноски по издръжката на първите си две съпруги. Останалите му няколко хиляди не предлагаха алтернатива на това да се посвети на плана с цялото си сърце и душа. Дори не помисли да се откаже, защото знаеше, че няма никакъв шанс да върне вече похарченото състояние. Не бе забравил случилото се с неговия предшественик в екипа на Кавали, който бе пропуснал да възстанови далеч по-малка сума, след като бе дал известни обещания. Не се бе стигнало дотам да повтори грешката: още на първия път бащата на Кавали му бе организирал заравяне в подземията на Световния търговски център. Подобна кончина с нищо не съблазняваше Бътъруърт.

Телефонът на бюрото му иззвъня, както бе очаквал, преди да изтекат двете минути, но той не отговори веднага. Когато най-сетне вдигна слушалката, временната му секретарка му съобщи, че на линията е някой си господин Маршал, и го попита ще се обади ли.

— Да, благодаря ви, госпожице Даниелс.

— Господин Бътъруърт? — чу се в слушалката.

— На телефона.

— Обажда се Колдър Маршал от Националния архив. Научих, че сте ме търсили. Бях на съвещание. Съжалявам, че не са ви свързали веднага.

— Няма проблем, господин Маршал. Просто исках да попитам дали ще ви бъде възможно да се отбиете в Белия дом. Бих искал да поговорим по личен въпрос.

— Но, разбира се, господин Бътъруърт. Кога ще бъде удобно?

— В момента съм затънал в дела. Така ще е до края на седмицата — отговори Бътъруърт и погледна празните страници на настолния календарник. — Но президентът заминава в началото на следващата, така че може да насрочим нещо за тогава, какво ще кажете?

Последва пауза, през която Маршал сигурно преглеждаше разписанието на своите срещи.

— Устройва ли ви вторник в десет сутринта? — попита накрая архиварят.

— Момент да проверя — отговори Бътъруърт, загледан в празното пространство. — Аха, става. Имам друга среща в 10:30, но съм сигурен, че времето ще ни стигне да уточним с вас всичко. Ще бъдете ли така добър да се явите на входа откъм Пенсилвания авеню пред сградата на стария кабинет? Там ще ви посрещнат и след като минете през пропуска, ще ви доведат в кабинета ми.

— Входът откъм Пенсилвания авеню — замаяно повтори Маршал. — Разбира се.

— Благодаря ви, господин Маршал. Очаквам да се видим следващия вторник в десет — напомни Бътъруърт, преди да затвори.

Усмихваше се, когато набра частния номер на Кавали.

 

 

Скот обеща на Декстър Хъчинс да бъде подръка, когато синът му дойде на събеседване за приемане в Йейл.

— Ако го приемат, ще идвам да го наглеждам от време на време — каза Декстър, — което, от друга страна, ще ми даде възможност да те държа в течение на малкия ни проблем с израелците. Кой знае, може дори да попадна на нещо, което да те изкуши.

— Декстър, ако се надяваш да вкарам сина ти в Йейл срещу работата на агент, време е да научиш, че нямам абсолютно никакви връзки в отдела по приемане на студенти. — Чу в слушалката сухия смях на Декстър. — Но ще ми бъде приятно да ви покажа университета и да помогна на хлапето с каквото мога.

Трудно можеше да се иска от Декстър младши да прилича повече на баща си: почти метър и осемдесет, як и със странния навик да нарича „сър“ всичко движещо се. Когато след близо час обиколка момчето отиде на събеседване с шефа на отдела по приемане, професорът по конституционно право отведе зам.-директора на ЦРУ в апартамента си.

Още преди външната врата да се затвори, Декстър вече беше запалил вечната си пура и след няколко мълчаливи дръпвания каза:

— Успя ли да разшифроваш смисъла на кодираното съобщение от агента ни в Бейрут?

— Единствено това, че всички, които стават членове на разузнавателната общност, имат своите понякога странни лични причини да го направят. В моя случай причината е баща ми и момчешките ми разбирания за чест, съгласно които съм длъжен по някакъв начин да изкупя грешката му. В случая на Хана Копец Саддам Хюсеин ликвидира семейството й и тя незабавно предлага талантите си на Мосад. Не бих искал да се изпречвам на пътя на човек с такава мотивировка.

— Само че аз искам от теб да направиш точно това — каза Декстър. — Винаги си казвал, че искаш да се провериш в реална обстановка. Е, това може да е единственият ти шанс.

— Добре ли чуват ушите ми?

— Пролетният семестър в Йейл е на свършване, нали?

— Да, но това не означава, че не ме чака маса несвършена работа.

— О, разбирам. Щастливият аматьор, който си играе на шпионин дванайсет пъти в годината, но в мига, в който може да си изцапа ръцете…

— Не съм казвал това.

— Тогава изслушай ме. Първо, знаем, че Хана Копец е една от осемте девойки, избрани от явилите се стотици, която е изпратена в Лондон, за да учи арабски. На свой ред това става след година интензивна физическа подготовка в Херзлия, където, както е добре известно, се изучава самоотбрана, оперативна техника и проследяване. Резултатите й са отлични. Второ, невинен разговор с хазайката й по време на пазар в „Сейнсбърис“, Кемдън Таун, където и да се намира това, по дяволите, разкрива, че тя внезапно е напуснала, въпреки факта — а това ни е известно почти със сигурност — че по план се е предвиждало да се върне в Израел като част от екипа, който е трябвало да извърши покушението срещу Саддам. И тогава загубваме следите й. Само че в резултат на една от онези случайности, които се обясняват само с добрата детективска работа в световен мащаб, един от агентите ни на „Хийтроу“ я разпознава в безмитния магазин, в момент, когато си купува евтин парфюм. След като се уверява, че взема полета за Ливан, той телефонира на нашия човек в Бейрут, който я поема от момента на пристигането й там. Не че е било лесно, предупреждавам те. Губи ни се от погледа за няколко часа. После изниква от небитието, този път като Карима Саиб, за която Багдад междувременно мисли, че е на път за Париж, за да стане втора секретарка на посланика им там. Само че истинската Саиб е отвлечена на летището в Бейрут и сега я държат в конспиративна квартира някъде в предградията на Тел Авив.

— Накъде биеш, Декстър?

— Търпение, професоре — каза Хъчинс и запали дебелия фас, който от няколко минути не даваше признаци на живот. — Не всички сме родени с академична острота на мисълта.

— Добре, давай нататък — усмихна се Скот. — Защото поне до момента академичната острота на мисълта ми не е подложена на изпитание.

— Така идвам до момента, който вероятно ще ти достави удоволствие. Хана Копец не е изпратена в Отдела за защита на иракските интереси към йорданското посолство в Париж, за да шпионира.

— Защо тогава са я внедрили там? И откъде изобщо си сигурен? — попита Скот.

— Защото агентът на Мосад в Париж, който… как да се изразя… си докарва странично, като работи за нас, все още не е информиран за съществуването й.

Скот се намръщи.

— И с каква цел са я внедрили там тогава?

— Не знаем, но страшно бихме искали да научим. Според нас Рабин не може да санкционира удара срещу Саддам, докато Хана е във Франция, така че поне трябва да знаем кога ще се върне в Израел. И тук се появяваш ти…

— Не ми казвай, че нямате човек в Париж.

— Имаме, и то няколко, но хората на Мосад могат да разпознаят всеки от тях от сто крачки, а иракчаните — от десет. Така че ако Хана Копец е в Париж, без това да знае тайният агент на Мосад, аз пък съм готов да те изпратя там, без да известявам нашите. При положение, разбира се, че можеш да се разделиш със Сюзан Андерсън.

— Ха… ако не знаеш, нека ти кажа, че тя ме остави в деня, в който гаджето й се върна от конференцията. Не мога да си обясня влиянието, което оказвам върху жените. Представяш ли си, обади ми се миналата седмица, за да ми каже, че щели да се женят.

— Е, значи още една причина в полза на заминаването ти за Париж.

— Да гоня вятъра.

— Който може да те отведе до скрито съкровище. Виж какво, нека ти кажа съвсем честно: не бих понесъл да прочета на първа страница в „Ню Йорк Таймс“, че израелците отново са направили страхотен удар, и в този момент да ми позвъни президентът, за да ме попита кротко как така ЦРУ не знае нищо за това.

— Но аз нямам представа откъде да подхвана нещата.

— Постарай се да се запознаеш с нея. Без да бързаш. Кажи й например, че си агентът на Мосад в Париж.

— Да не мислиш, че ще повярва на толкова плитко…

— А защо не? Тя не го познава, само знае, че има такъв. Скот, трябва да знам…

Вратата се отвори и на прага се появи Декстър младши.

— Как мина? — попита баща му.

Младежът прекоси стаята и се срина в най-близкото кресло, без да каже и дума.

— Чак толкова зле ли беше?

 

 

— Господин Маршал, приятно ми е да се запозная с вас — каза Бътъруърт на главния архивар на Съединените щати и му подаде ръка.

— И на мен, господин Бътъруърт — малко притеснено отговори Колдър Маршал.

— Прекрасно е, че намерихте време да се отбиете — продължи Бътъруърт. — Заповядайте, седнете.

Бътъруърт бе направил предварителна заявка за работна среща в стая „Рузвелт“ в Западното крило. Беше се изпотил да убеждава една от секретарките, която прекрасно знаеше какъв е истинският му статут. След дълги уговаряния тя неохотно се съгласи да му отпусне салона за трийсет минути и то само след като той я увери, че е поканил за среща Архиваря — с главно „А“ — на Съединените щати. Беше отстъпила и пред второто му искане, защото президентът и без това не беше в града, така че сега специалният съветник се разположи на централното място на масата, около която при нормални обстоятелства сядаха двайсет и четирима души, и покани господин Маршал да седне отдясно на него с лице срещу картината на Тейд Стайкал „Тиодор Рузвелт на кон“.

Архиварят беше висок към метър и осемдесет и пет и толкова слаб, колкото биха мечтали да бъдат повечето жени на половината от възрастта му. Беше почти съвсем плешив, ако не се броеше тънкият полукръг проскубани снопчета сива коса в основата на черепа му. Облечен бе в лошо скроен костюм, оставящ впечатлението, че го използва само за неделните излизания на пикник. Справката с досието му показваше, че архиварят е по-млад от Бътъруърт, но някакво вътрешно чувство подсказваше на съветника, че ако ги забележат заедно, никой не би се съгласил с този факт.

„Сигурно се е родил на средна възраст“ — помисли си Бътъруърт, но не си позволи грешката да се отнася със същото пренебрежение по отношение умствените способности на госта си. След завършването с отличие на университета „Дюк“ Маршал бе написал книга за историята на „Хартата на правата“, която се бе превърнала в учебник, изучаван по предмета „американска история“. Нейното издаване му бе донесло и малко състояние — нещо, за което човек не би се досетил, ако съдеше само по облеклото му.

На масата пред него стоеше папка с диагонален гриф „Секретно“ и надпис „Колдър Маршал“. Вярно, архиварят носеше очила с дебели стъкла в рогови рамки, но Бътъруърт знаеше, че папката няма да остане незабелязана.

Бътъруърт направи драматична пауза, преди да започне с речта, която бе подготвил със старанието, с което президентът бе наизустил речта си на церемонията по встъпване в длъжност. Сплел пръсти, Маршал напрегнато го чакаше да проговори.

— През последните шестнайсет години — каза най-сетне специалният съветник — вие сте изпратили няколко покани към всеки пореден президент да посети Националния архив. — Бътъруърт забеляза, че Маршал го слуша с надежда. — И ето че настоящият президент реши да приеме поканата ви. — Усмивката на Маршал се разшири. — В тази връзка, на последната седмична оперативка президент Клинтън поиска от мен да се свържа с вас по дискретен начин, надявайки се това да остане в тайна.

— В тайна? Разбира се.

— Президентът е сигурен, че може да разчита на дискретността ви, господин Маршал. Правим всичко възможно, за да освободим прозорец през последната седмица на май, когато той да посети Архива. За съжаление засега не мога да бъда по-конкретен от това.

— Не можете да бъдете по-конкретен? Разбира се…

— Президент Клинтън пожела също това да бъде частна визита, която не бива да става достояние на пресата или обществеността.

— Да не става достояние… Разбира се…

— След експлозията в Световния търговски център трябва да взимаме всички предпазни мерки.

— Всички предпазни мерки… Разбира се.

— Така че ще ви бъда особено задължен, ако не дискутирате каквито и да било аспекти на планираното посещение с персонала си, старши или младши, поне докато не можем да потвърдим конкретната дата. Досещате се, предполагам, колко често планирани мероприятия се разчуват и тогава се налага да бъдат отменяни по съображения за сигурност.

— По съображения за сигурност… Разбира се. Но след като говорим за частно посещение — осмели се да попита архиварят, — има ли нещо по-конкретно, което президентът особено държи да разгледа, или възнамерява да се ограничи със стандартната обиколка на експозицията?

— Радвам се, че зададохте точно този въпрос — каза Бътъруърт и разтвори папката пред себе си. — Президентът има една-единствена лична молба, след изпълнението на която ще се остави във вашите ръце.

— В моите ръце… Разбира се.

— Иска да види Декларацията за независимостта.

— Декларацията за независимостта. Това е много лесно.

— Не това е молбата му — вметна Бътъруърт.

— Не това ли?

— Не. Президентът иска да види Декларацията, но не по начина, по който я е видял като първокурсник в Джорджтаун — във витраж, под дебело стъкло. Иска да му я извадите, така че да разгледа пергамента отблизо. Много се надява, че ще удовлетворите молбата му, та макар и за няколко секунди.

Този път архиварят не отговори автоматично „Разбира се“.

— Колко необикновено! — каза той вместо това и едва тогава повтори: — Надява се, че ще удовлетворя молбата му, та макар и за няколко секунди? — Нова дълга пауза. — Сигурен съм, че е възможно, разбира се.

— Благодаря ви — искрено каза Бътъруърт, надявайки се да не допусне облекчението да се чуе в гласа му. — Знам, че и президентът ще оцени жеста ви. Накрая, ако ми позволите да ви напомня още веднъж, никому нито дума, докато не можем да потвърдим датата.

Бътъруърт стана и погледна стенния часовник на отсрещната стена. Срещата продължаваше вече двайсет и две минути. Щеше да може да си обере крушите оттук преди досадната служителка от отдел „Планиране“ да го изхвърли.

Специалният съветник на президента придружи госта си до вратата и каза:

— Президентът ми поръча да ви предложа да разгледате Овалния кабинет, ако желаете.

— Овалния кабинет? Разбира се, разбира се.