Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (9)

9.

Хана кацна на летището в Бейрут в нощта, преди да излети за Париж. Никой от Мосад не придружаваше новата агентка, за да се избегне рискът от случайното й компрометиране. Освен това всеки заловен в Бейрут израелец автоматично подлежеше на арест.

Отне й един час, за да мине през митницата, но в крайна сметка излезе оттам с британски паспорт, ръчен багаж и няколко ливански лири. Двайсет минути по-късно вече се бе регистрирала в близкия „Хилтън“. Обясни на рецепцията, че ще пренощува само една нощ, и предплати за стаята си в ливански лири. После се качи направо в стаята си на деветия етаж и повече не си показа носа навън.

Позвъниха й само веднъж, в 19:20. На въпроса на Крац тя отговори с едносричното „Да“ и това бе целият разговор.

Легна си в 22:40, но спа на пресекулки. От време на време включваше телевизора, за да гледа спагети уестърни, дублирани на арабски. Между един филм и следващия успяваше да дремне за по не повече от час. Сънят й бе неспокоен. Стана в седем без десет, изяде шоколада, който откри в хладилника, изми си зъбите и взе студен душ.

Облече се в дрехите от ръчния си багаж, избрани по вкуса на Карима съгласно информацията в досието й, седна на леглото и се огледа в огледалото. Образът в него не й харесваше. Крац бе настоял да се подстрижа, за да прилича повече на размазаните снимки на госпожица Саиб, с които разполагаха. Освен това от нея се очакваше да носи очила със стоманени рамки, та макар и със стъкла без диоптър. Беше носила тези очила миналата седмица, но така и не бе свикнала с тях, така че често забравяше да си ги слага и — това беше най-лошото — забравяше къде ги е оставила.

В 8:19 й се обадиха за втори път, за да й кажат, че самолетът от Аман е излетял с „багажа“ на борда.

Когато чу камериерките навън да бъбрят на висок глас, Хана отвори вратата и бързо обърна табелката на дръжката, така че да показва „Не безпокойте“. След това зачака нетърпеливо да й позвънят, за да й съобщят „Багажът ви е загубен“ — кодова фраза да се върне в Лондон, понеже не са успели да отвлекат момичето, или „Багажът ви е намерен“ — това беше зелен сигнал, че всичко е наред. Във втория случай тя веднага трябваше да напусне стаята, да вземе минибуса от хотела за летището, да отиде в книжарницата на втория етаж и да разглежда книгите там, докато не се свържат с нея.

В крайна сметка трябваше да се появи куриер и да й предаде малък пакет, в който трябваше да намери паспорта на Саиб с подменена снимка, самолетен билет на името на Саиб със залепени стикери за багажа на Саиб и всички нейни лични принадлежности.

След това трябваше да вземе полета за Париж колкото може по-бързо, ограничавайки се само с ръчния багаж, който бе донесла със себе си от Лондон. След като кацнеше на „Шарл дьо Гол“, трябваше да вземе багажа на Карима от лентата и да излезе на ВИП паркинга. Там трябваше да я посрещне шофьорът на иракския посланик, който щеше да я откара в посолството на Йордания, където след официалното затваряне на иракското посолство в Париж се намираше така нареченият „Отдел за защита на иракските интереси“. От този момент нататък Хана трябваше да разчита само на себе си и да се подчинява безпрекословно на всички заповеди до персонала на посолството, като не забравя, че за разлика от еврейките, арабските жени са робини на мъжете. Всякакъв опит за контакт с израелското посолство бе забранен и тя трябваше да избие от главата си евентуалната мисъл да разбере кой е агентът на Мосад в Париж. Ако се наложеше, той сам щеше да я открие.

— А как да постъпя, ако дрехите на Саиб не ми станат? — беше попитала тя Крац. — Знаем, че съм по-висока от нея.

— Трябва да носиш в ръчния си багаж достатъчно, за да имаш за няколко дни — отговори й той. — После, вече в Париж, ще си купиш каквото ти трябва. — И за целта й даде две хиляди френски франка.

— Сигурно от доста време не сте пазарували в Париж — позволи си да коментира тя. — Тази сума е достатъчна за едни джинси и няколко тениски.

Крац неохотно й даде още пет хиляди.

 

 

В 9:27 телефонът отново иззвъня.

Тони Кавали и баща му влязоха в заседателната зала и заеха двете места в двата края на масата, точно както би се полагало на президент и главен изпълнителен директор на всяка уважаваща себе си компания. Кавали винаги използваше за подобни срещи стаята с дъбовата ламперия в сутерена на къщата на баща си на 75-а улица, но истината бе, че никой сред присъстващите дори не допускаше, че става дума за нормално заседание на борда на директорите. Всички знаеха, че няма да има никакъв дневен ред.

Пред всеки от шестимата участници имаше бележник, молив и чаша вода — точно както бе на хиляди подобни заседания из цяла Америка тази сутрин. Но конкретно на тази среща към гореописаното следваше да се прибавят и двата издължени плика — единият тъничък, вторият по-издут — чийто външен вид с нищо не издаваше съдържанието им.

Тони изгледа лицата на седналите край масата мъже. Всички имаха две общи неща: бяха на върха на кариерата си в избраните професии и бяха готови да нарушат закона. Двама вече бяха излежали присъди, макар и преди години, а на тримата останали това изживяване едва ли щеше да се е разминало, ако не бяха достатъчно богати, за да си позволят най-добрите възможни адвокати. Шестият… е, той си беше адвокат.

— Господа — започна Кавали, — поканих ви на това заседание, за да ви направя делово предложение, което, признавам, сигурно ще ви се стори малко необикновено. — Той направи къса пауза и продължи: — Заинтересовани лица ни възложиха да откраднем от Националния архив Декларацията за независимостта.

Той млъкна, заглушен от избухналата гълчава, в която всеки се опитваше да надвика останалите с фантастични предложения:

— Какво толкова, навиваме я на руло и я отнасяме…

— Сигурен съм, че можем да подкупим всички служители…

— Подпалваме Белия дом, това ще отклони вниманието им…

— Отиваме и им казваме, че си я спечелил на телевизионна игра…

Тони спокойно изчака колегите си да изчерпят остроумието си и заговори отново:

— Повтаряте моята реакция, когато установиха първия контакт с мен — призна той. — Но след няколко седмици проучване и подготовка, надявам се, че поне ще ме оставите да ви предложа моето решение.

Присъстващите го загледаха съсредоточено, макар лицата им да бяха олицетворение на думата „скептицизъм“.

— През последните седмици баща ми и аз работихме върху черновата на план за открадването на Декларацията за независимостта. Днес сме готови да споделим с вас това, защото трябва да призная, че стигнахме до точка, в която не можем да продължим успешно нататък по този проект, без да използваме професионалните способности на всеки един от вас. И искам да ви уверя, господа, че изборът ви в никакъв случай не е случаен. Но нека първо ви покажа самата Декларация за независимостта. — Тони натисна един скрит бутон, вратата зад него се отвори и влезе личният му иконом. Носеше две тънки стъклени плоскости, между които бе закрепен пергамент. Той остави стъклата на масата и шестимата нетърпеливо се наведоха, за да разгледат шедьовъра. Мина доста време, преди някой да проговори.

— Според мен е работа на Бил О’Райли — каза Франк Пиймонт, адвокатът, и се наведе още по-напред, за да се наслади на подписите. — Веднъж ми предложи да плати с фалшиви банкноти и уверявам ви, щях да приема, ако бях успял да го отърва.

Тони кимна и след като им остави достатъчно време, за да разгледат манускрипта, каза:

— Бих искал да променя малко първоначално формулираната цел. Не планираме да откраднем Декларацията за независимостта, а по-скоро да подменим оригинала с това копие.

Двама от скептиците вече се усмихваха.

— Предполагам вече се досещате — продължи Тони — за обема и качеството на свършената досега работа, и съм уверен, че имате представа за разноските, направени дотук от мен и баща ми по този проект. Причината, поради която продължихме, е увереността ни, че рискът, който поемаме, напълно ще се изкупи в случай на успех. Ако отворите тънките пликове пред всеки от вас, вярвам, смисълът на последните ми думи ще ви стане по-ясен. Във всеки плик има лист хартия, на който е изписана сумата, която всеки от вас ще получи, ако реши да стане член на екипа. — Присъстващите разпечатаха пликовете и Тони продължи: — Онези, които смятат, че написаната сума не си заслужава риска, могат да напуснат в този момент. А колкото до тези, които ще останат, напълно се доверяваме на дискретността им, защото, предполагам, е излишно да уточнявам, че животът ни ще бъде в ръцете им.

— И техният — в нашите — обади се за пръв път президентът.

Край масата се разнесе неспокоен смях. Всеки от мъжете бе впил поглед в неподписания чек, който държеше.

— Числото, което гледате — каза Тони, — е заплащането в случай на провал. Успеем ли, умножете сумата по три.

— Същото се отнася и до присъдата, ако ни заловят — проговори за пръв път Бруно Морели.

— Резюмирайки дотук, господа — каза Тони, като се направи, че не е чул забележката му, — ако решите да се включите към екипа, на тръгване оттук ще получите авансово десет процента от сумата, а останалата част ще ви бъде изплатена седем дни след изпълнение на задълженията ни по договора. Балансът ще ви бъде преведен в банка и в страна по ваш избор. Преди да вземете решение, има още нещо, което бих желал да видите. — Тони отново натисна скрития бутон и този път се отвори вратата в другия край на стаята. Гледката, която се разкри там, накара двама от гостите да скочат, един да ахне, а другите трима да останат на столовете си, неспособни да помръднат.

— Господа, щастлив съм, че можахте да дойдете днес тук. Искам да ви уверя в собственото си участие в този проект и се надявам, че до един ще се включите в него. Сега, ако ме извините, ще ви оставя — каза мъжът, чийто глас бе станал добре познат на американския народ през последните месеци, — за да ви дам възможност да обмислите предложението на господин Кавали в цялата му дълбочина. Бъдете уверени, че ще направя всичко по силите си, за да ви помогна да направите нужната на тази страна промяна. За съжаление имам два неотложни ангажимента. Сигурен съм, че ще ме разберете. — Актьорът се усмихна, топло се здрависа с всеки от присъстващите и величествено напусна стаята.

Когато вратата се затвори, се разнесоха спонтанни аплодисменти. Тони си позволи удовлетворено да се усмихне.

— Господа, сега аз и баща ми ще ви оставим насаме за няколко минути, за да решите на спокойствие.

Без повече думи двамата станаха и излязоха от стаята.

— Какво мислиш? — попита Тони, като наля на баща си чаша уиски с вода от шкафа в кабинета си.

— Много вода — отговори той. — Имам усещането, че ни чака дълга нощ.

— Ще повярват ли?

— Е, трудно е да се каже — отговори баща му. — Наблюдавах внимателно лицата им, докато правеше изложението си, и съм сигурен, че те повярваха на всяка твоя дума за вложения от нас труд. Несъмнено са впечатлени от пергамента и от етюда на Лойд Адамс, но само Бруно и Франк издадоха част от мислите си.

— Да започнем с Франк — предложи Тони.

— Франк, както добре знаем, първи влиза и първи излиза от играта, но струва ми се, че обича парите твърде много, за да подмине предложение като това.

— Изглеждаш ми прекалено уверен — подметна Тони.

— Не става дума само за парите — отговори баща му. — Франк добре съзнава, че участието му няма да е пряко и няма да му се наложи да тича насам-натам, нали така? Така че ще получи своя дял, каквото и да се случи. Дявол да го вземе, още не съм срещал адвокат, от който да става добър военачалник. Те до един обичат да им се плаща, независимо дали печелят, или губят.

— Ако си прав, Ал Калабрезе може да се превърне в проблем. Защото той рискува да загуби най-много от всички.

— Като лидер на профсъюза определено ще трябва да бъде под прожекторите през по-голямата част от времето, но подозирам, че и той няма да устои на изкушението.

— А Бруно? Ако… — Фразата на изпълнителния директор увисна, защото в същия миг вратата се отвори и от стаята излезе Ал Калабрезе. — Точно говорехме за теб, Ал.

— Сигурен съм, не с добри думи…

— Ами, зависи как ще погледнеш на нещата — уклончиво отговори Тони.

— Питали сте се вътре ли съм, предполагам?

— Или вън — уточни президентът.

— Вътре съм до шия — усмихнато ги увери Ал. — Така че добре ще е, ако имате сигурен план, защото… — Той се обърна към Тони. — Защото не бих искал да прекарам остатъка от живота си начело на списъка на най-издирваните в Америка престъпници.

— А останалите? — попита президентът, но Бруно мина покрай тях и излезе, без дори да се сбогува.