Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (7)

7.

Новият дом на Бил Долара се оказа мазе на къща в Джорджтаун — до неотдавна ателие на художник. Стаята, в която работеше, бе добре осветена, без това да уморява очите, а по негово настояване вътре се поддържаше 19 градуса температура при постоянна влажност.

Бил направи няколко „тренировки“, както ги нарече той, но не можеше да започне работа над окончателния документ, без да разполага с всички необходими материали. „Аз съм перфекционист“, повтаряше той на Анжело. И уточняваше, че няма да допусне името му да бъде свързано с нещо, което впоследствие може да бъде разкрито като фалшификация. В крайна сметка, личната му репутация бе най-важното нещо за него.

Цели четири дни минаха в безуспешни опити да намерят правилните пера. Бил отхвърляше предлаганите му едно след друго, докато един ден не му показаха снимка на някакви пера, съхранявани в музей във Вирджиния. Той я разгледа, кимна удовлетворено и на следващия следобед перата бяха в ръцете му.

Кураторката на музея сподели пред репортер от „Ричмънд Таймс Диспач“, че е озадачена от кражбата. Според нея перата не били нито ценни, нито имали някакво историческо значение. А и в съседната витрина имало много наистина незаменими предмети.

— Зависи кой има нужда от тях — бе единственото, което каза Бил Долара на следващия ден, когато му показаха изрезката от вестника.

Мастилото се оказа много по-лесно, особено след като Бил се спря на нужния му нюанс. От дългата си практика той знаеше много добре как да постигне нужната температура и вискозитет, за да може мастилото да създаде илюзията на стар документ. И все пак се наложи да изпробва няколко шишета, преди да се спре на онова, което щеше да свърши работа.

Докато другите търсеха нужните му материали, Бил прочете няколко книги от библиотеката на Конгреса и прекара доста часове в читалнята на Националния архив, докато накрая не откри единствената грешка, която можеше да си позволи да допусне.

Най-трудното му изискване се оказа свързано с пергамента, може би защото Бил отказваше да се занимава с мостри, ненавършили двеста години. Раздразнен от опитите да му пробутат по-нови, един ден той се опита да обясни на Анжело какво представлява датирането с помощта на радиоактивен въглерод.

Докараха му мостри от Париж, Виена, Монреал и Атина, но старият фалшификатор отхвърли всички до една. Едва когато пристигна пакет от Бремен, бележката в който гарантираше, че съдържанието е от 1781 година, Бил си позволи да се усмихне с усмивката, която иначе бе в състояние да изтръгне от него само халбата „Гинес“.

Той докосваше, галеше и нежно опипваше пергамента по начина, по който един младеж би се отнасял с нова любима, но за разлика от ласките на хипотетичния любовник, той натискаше, сгъваше и разглеждаше обекта на своята страст, докато най-сетне не реши, че е годен да бъде подложен на ритуала на „кръщаването“ с мастило. За тази цел той приготви десет листа с еднакви размери с ясното съзнание, че в крайна сметка ще използва само един от тях.

Посвети няколко часа на подробен оглед на десетте листа. Два от тях отхвърли веднага, а други четири — чак в края на деня. После изработи грубо копие, което Анжело не се поколеба да обяви за идеално още от пръв поглед.

— Идеално за окото на аматьор — отбеляза Бил, — но един професионалист няма да пропусне да забележи седемнайсетте грешки, които допуснах. Унищожи го.

През следващата седмица в мазето на новия дом на Бил Долара в Джорджтаун бяха изработени три копия. Никому не беше разрешено да влиза в стаята, докато той се труди, а когато излизаше, вратата винаги се заключваше. Бил работеше по два часа, редувани с два часа почивка. Хранеше се два пъти дневно и не пиеше нищо, освен вода, дори вечер. Когато легнеше изтощен, спеше непробудно по осем часа.

Когато приключи с трите копия, представляващи четиридесет и шест реда текст, Долара заяви, че е удовлетворен от две от тях. Третото веднага бе унищожено.

Анжело докладва на Кавали, който изрази задоволство от успеха на Бил, макар и двамата да не бяха зърнали дори за секунда продукта на труда му.

— Сега идва ред на трудната част — каза Бил на Анжело. — Петдесет и шест подписа, всеки с различен наклон, с различен натиск, с различен оттенък на мастилото и всеки от тях сам по себе си произведение на изкуството!

Анжело се съгласи с този анализ, но настроението му се развали, когато Бил му съобщи, че смята да си даде един ден пълна почивка — преди да започнел работа върху подписите, трябвало да се напие до несвяст.

 

 

Във вторник вечерта професор Брадли кацна във Вашингтон и се регистрира в „Риц Карлтън“ — единственият лукс, който ЦРУ позволяваше на „шизофреничния“ агент/професор. След лека вечеря в „Жокей Клъб“, в компанията единствено на книга, Скот се върна в стаята си на петия етаж. Поигра си известно време с дистанционното, превключвайки от един скапан филм на друг, и накрая заспа с образа на Сюзан Андерсън в главата.

Сутринта се събуди в шест и половина, стана, прочете съвестно „Вашингтон Поуст“ от край до край, концентрирайки се върху материалите, посветени на посещението на Рабин. Облече се, гледайки репортажа на Си Ен Ен за речта на израелския министър-председател на вечерята в Белия дом. Рабин уверяваше американския президент, че разчита на същите топли взаимоотношения с Америка, на които се бе радвал неговия предшественик.

Закуси леко, излезе от хотела и видя, че го чака служебна кола.

— Добро утро, сър — бе единственото, което се откъсна от устата на шофьора.

Пътуването на излизане от града беше приятно, но Скот съчувствено се усмихна на трите ленти задръстване в обратна посока.

Пристигна в кабинета на Декстър Хъчинс десет минути преди насрочения час, но Тес, секретарката на заместник-директора, му махна да влиза веднага.

Декстър поздрави Скот със здраво ръкостискане и направи неумел опит да се извини.

— Съжалявам, че те привиках по спешност — каза той, като извади огризката от пура от устата си, — но държавният секретар пожела да присъстваш на работната му среща с израелския министър-председател. По програма ще имат официален обяд — сещаш се, на агнешки ребра и разговор за това-онова — а самото съвещание е насрочено за три часа.

— Но защо съм му на Кристофър? — попита Скот.

— Нашият човек в Тел Авив казва, че Рабин има наум нещо, което изобщо не е включено в дневния ред. За съжаление не е успял да разбере нищо повече. Никакви подробности. И понеже ти знаеш най-много от всички тук за положението в Близкия изток, Кристофър пожела да му бъдеш подръка. Поръчах на Тес да събере последните данни, така че до следобеда ще бъдеш напълно в курс, надявам се. — Декстър вдига купчина папки от писалището си и ги подаде на Скот. Върху всяка се четеше неизбежния гриф „Свръхсекретно“, въпреки факта, че по-голямата част от информацията в тези папки със сигурност се въргаляше по бюрата на отдел „Външна политика“ на „Вашингтон Поуст“. — Първото досие е за самия него и за политиката на лейбъристката партия, останалите са за ООП, Ливан, Иран, Ирак, Сирия, Саудитска Арабия и Йордания — всички в светлината на текущата ни отбранителна доктрина. Ако Рабин разчита да изкрънка още пари от нас, най-добре ще е да размисли, особено след речта на Клинтън миналата седмица за вътрешната ни политика. Ще намериш копие от нея в най-долната папка.

— С печат „Свръхсекретно“, разбира се — не се сдържа Скот.

Декстър Хъчинс само повдигна вежди. Скот взе папките под мишница и излезе без повече думи. Тес отключи вратата на малък офис непосредствено до нейния.

— Ще се погрижа да не ви безпокоят, професоре — обеща тя.

Скот запрелиства страниците на първата папка, в която се съдържаше доклад за тайните преговори, водени преди време в Норвегия между израелците и ООП. Когато стигна до папката, посветена на конфликта между Иран и Ирак, намери цял раздел, написан само преди две седмици от него самия, с препоръка за изненадваща бомбена атака срещу председателството на Мухбарат в Багдад, ако инспекторите на ООН бъдат все така възпрепятствани в усилията си да проверят отбранителните съоръжения на иракчаните.

В дванайсет часа Тес донесе чиния сандвичи и чаша мляко, а той се залови с докладите върху зоните, забранени за полети, между 36-и и 32-ри паралели в Ирак. А след като приключи и с речта на президента, прекара близо час в опит да се досети каква изненадваща промяна в курса замисля израелският министър-председател. Беше потънал дълбоко в размишления, когато Декстър Хъчинс подаде глава през вратата и късо предупреди:

— След пет минути.

Докато пътуваха с кола към Държавния департамент, Декстър попита Скот дали има някакви теории относно това с какво се готви да ги изненада израелският лидер.

— Няколко, но бих искал да видя с очите си как действа този човек, преди да се опитам да предсказвам ходовете му. В края на краищата, досега съм го виждал само веднъж и тогава той смяташе, че Буш ще спечели изборите.

В 2:53 ги въведоха в още празната заседателна зала. Скот си избра стол до стената, точно зад мястото, определено за Уорън Кристофър и малко вляво от него, така че да има добра видимост към министър-председател Рабин, който щеше да седи срещу тях. Декстър седна от дясната му страна.

В три без една минута влязоха трима старши служители на департамента и Скот с удоволствие забеляза, че Сюзан Андерсън е сред тях. Прекрасната й кестенява коса беше прибрана в кок, което я правеше да изглежда доста непристъпна, но от друга страна, деловият син костюм деликатно подчертаваше стройната й фигура. Бялата блузка на точки и особено малката папийонка на шията сигурно биха стъписали повечето мъже, но Скот намираше комбинацията за очарователна.

— Добър ден, професор Брадли — каза тя, когато Скот стана. Но си избра място от страната на Декстър Хъчинс и го информира, че държавният секретар ще дойде след секунди.

— Как вървят „Ориолите“? — невинно попита Скот, наведе се напред и погледна Сюзан право в очите като единствен начин да не забие поглед в добре оформените й крака.

Сюзан се изчерви. Скот бе запомнил от някакво досие, че е запалена по бейзбола и че когато не придружава държавния секретар в чужбина, никога не пропуска мач. Скот знаеше прекрасно, че „Болтимърските ориоли“ са загубили последните си три мача.

— Също както се справя Джорджтаун в Атлетическата асоциация на колежите — без замисляне отговори тя.

Скот не можеше да се сети за достоен отговор. За пръв път от години отборът на университета в Джорджтаун не бе успял да се класира за участие в националното първенство.

— По петнайсет — обяви Декстър, който, изглежда, се виждаше на високо столче като тенис съдия на мач между двамата.

В този миг вратата внезапно се разтвори и в залата влязоха Уорън Кристофър и израелският министър-председател, следвани от държавни служители на двете страни. Новодошлите се разпределиха от двете страни на масата и спазвайки разбираем само за тях протокол, се настаниха по старшинство.

Държавният секретар леко кимна на Скот, за да покаже, че е забелязал присъствието му.

Всички седнаха и държавният секретар откри срещата с предсказуемо банална приветствена реч, по-голямата част от която можеше да се произнесе пред всеки висш гост, като се започне от Елцин и се свърши с Митеран. Министър-председателят на Израел отговори в същия дух.

Следващият час мина в дискусия на доклада за преговорите в Норвегия между представители на израелското правителство и ООП.

Рабин изрази убеждението, че разговорите напредват удовлетворително, но отбеляза изключителната важност на това всички подобни бъдещи срещи да останат абсолютна тайна, най-вече заради опасението, че ако опозицията в Ерусалим разбере за тях, тя ще може да минира целия план, преди той да има готовност да направи публично изявление.

Кристофър кимна в знак на съгласие и подчерта, че Държавният департамент ще бъде благодарен, ако това изявление бъде направено във Вашингтон. Рабин се усмихна, но не обеща нищо. Политическият покер беше започнал. Всички се досещаха, че ако подари на американците подобен външнополитически удар, той би очаквал нещо значително по-съществено от някаква благодарност. Какво точно би било това нещо, щеше да се разбере след като раздадяха картите още веднъж.

Бяха стигнали до точка „Разни“, когато Рабин повдигна тема, която никой не бе очаквал. Министър-председателят „валсира“ около проблема в продължение на няколко минути, но Скот веднага се досети накъде бие. На Кристофър се даваше възможност — ако пожелаеше да се възползва от нея — да убие в зародиш всякаква дискусия преди Рабин да поставеше въпроса официално.

Скот надраска бележка и я подаде на Сюзан. Тя прочете думите му, кимна, наведе се и постави бележката върху бележника пред държавния секретар. Той разгъна листчето, хвърли бегъл поглед на съдържанието му и с нещо не издаде изненадата си. Скот реши, че Кристофър също е разгадал калибъра на бомбата, която всеки момент щеше да избухне.

Министър-председателят насочи дискусията към ролята на Израел по отношение на Ирак и трикратно напомни на държавния секретар, че Израел се е съгласил да се придържа към общата политика на съюзниците по време на Войната в Залива, макар ракетите „Скъд“ да бяха поразили Тел Авив и Хайфа, а не Ню Йорк или Литъл Рок^[1]. Скот едва не се усмихна като си спомни, че при последната среща Рабин всъщност бе казал „Ню Йорк или Кенебункпорт^[2]“.

Рабин продължи с думите, че има всички основания да вярва, че Саддам — за пореден път — разработва ядрено оръжие, а Тел Авив и Хайфа продължават да са първи в списъка на евентуалните цели за поразяване.

— Опитайте се да не забравяте, господин държавен секретар, че през последните десет години ние вече веднъж трябваше да унищожим техните ядрени реактори — напомни министър-председателят. — И имайте предвид, че ако се наложи, ще го направим пак. — Кристофър кимна, но не направи коментар. — Израелското правителство смята, че е чакало достатъчно дълго други да свършат неговата работа. Поради тази причина подготвихме план за убийството на Саддам Хюсеин… — Той направи драматична пауза, за да усили ефекта от думите си. — Най-сетне намерихме начин да проникнем през мрежата на личната му охрана и може би дори сме на прага да ни поканят в неговия бункер. Въпреки това тази операция си остава далеч по-трудна от онези, които доведоха до залавянето на Айхман и спасяването на заложниците в Ентебе.

Държавният секретар най-сетне вдигна поглед и тихо каза:

— И сте готови да споделите тайната с нас?

Скот знаеше какъв ще е отговорът още преди министър-председателят да си отвори устата и предполагаше, че Кристофър също го очаква.

— Не, сър — отвърна Рабин и погледна отворения си бележник. — Единствената цел, с която направих това заявление, е да бъде избегната опасността от сблъсък с вашите колеги от ЦРУ, понеже разполагаме с информация, която ни навежда на мисълта, че и те обмислят подобен план.

Декстър Хъчинс удари коляното си със свит юмрук. Скот светкавично надраска нова бележка и я подаде на Сюзан. Тя свали очилата си, прочете бележката и го погледна въпросително. Той твърдо кимна, така че тя пак се наведе напред и я сложи пред държавния секретар, който хвърли поглед на думите на Скот и този път реагира незабавно.

— Нямаме подобен план — изрече с тежест Кристофър. — Мога да ви уверя, господин министър-председателю, че информацията ви не е вярна. — Рабин изглеждаше откровено изненадан. — И към това ще допълня, че ние се надяваме да не предприемете подобни действия, без да информирате президента Клинтън в най-големи подробности.

Името на президента се произнасяше за пръв път и Скот се възхити на начина, по който държавният секретар бе съумял да окаже натиск без дори намек на заплаха.

— Разбирам искането ви — отговори министър-председателят, — но се налага да ви кажа, сър, че ако на Саддам бъде позволено да изгражда ядрен арсенал, аз не мога да очаквам от моя народ безропотно да наблюдава това.

Кристофър бе успял да издейства компромиса, от който имаше нужда, и може би дори бе спечелил малко време. През следващите двайсетина минути държавният секретар се постара да върне разговора на по-приятелска територия, но всички в залата чувстваха, че в мига, в който гостите си тръгнат, предмет на обсъждане ще бъде една-единствена тема.

Когато срещата приключи, държавният секретар нареди на своите служители да го изчакат в заседателната зала, а той излезе да изпрати министър-председателя до чакащата го лимузина. Върна се след няколко минути с единствен въпрос към Скот:

— Откъде си сигурен, че Рабин блъфира, като намекна, че ние също работим върху план да елиминираме Саддам? Наблюдавах го в очите и мога да кажа, че този човек не издаде нищо.

— Напълно съм съгласен с вас, сър — отговори Скот. — Но обърнахте ли внимание, че това бе единственото изречение в продължение на два часа разговори, което той прочете дума по дума? Мисля, че дори формулировката не е негова. Убеден съм, че я дължим на негов съветник. И което е по-важното, самият Рабин не вярва в това.

— Смяташ ли, че израелците имат план за премахването на Саддам Хюсеин?

— Да, вярвам в това — каза Скот. — Нещо повече, въпреки уверенията на Рабин, че полага усилия да възпре хората си, аз подозирам, че самата идея е негова. Мисля следователно, че той е в течение на всички подробности на плана, в това число набелязаната дата и място.

— Някакви теории относно начина, по който биха се опитали да го извършат?

— Не, сър, никакви — призна Скот.

Кристофър кимна на Сюзан:

— Искам да се срещна в кабинета ми след един час с Ед Джериджиян и експертите му по ситуацията в Близкия изток и ще трябва да се видя с президента, преди да е излетял за Хюстън. — Кристофър се обърна, за да излезе, но преди да стигне до вратата, погледна назад към Скот. — Благодаря ти, Скот. Доволен съм, че можа да дойдеш тук чак от Йейл. Както вървят нещата, предполагам, че през следващите няколко седмици с теб ще се виждаме доста често. — И с това предупреждение държавният секретар излезе.

— Нека и аз добавя своите благодарности — каза Сюзан, като събираше документите си и на свой ред пое след своя началник.

— За мен бе удоволствие — механично отговори Скот и в последния момент изстреля: — А бихте ли се съгласили да вечеряме довечера? В „Жокей Клъб“, да кажем, в осем?

Сюзан спря като вкаменена.

— От човек като вас бих очаквала да бъде по-внимателен в предварителното си проучване, професор Брадли. За ваше сведение през последните шест години аз живея с един и същи мъж и…

— Е, нещата напоследък не вървят особено добре — прекъсна я Скот. — А и освен това той в момента не е ли на конференция в Сиатъл?

Сюзан надраска една бележка и я подаде на Декстър Хъчинс. Декстър прочете единствената дума, изсмя се гръмко и я предаде на Скот. „Блъфира“, пишеше в нея.

Когато останаха насаме, Декстър Хъчинс също имаше единствен въпрос, който се нуждаеше от незабавен отговор.

— Откъде в теб тази увереност, че не планираме отстраняването на Саддам?

— Изобщо не бях уверен — призна Скот, — но от друга страна, сигурен съм, че израелците не разполагат с никаква информация, която би подсказвала подобна възможност.

Декстър се усмихна и каза:

— Благодаря за разкарването от Кънектикът дотук, Скот. Ще поддържаме връзка. Имам предчувствието, че през следващите няколко месеца ще започнеш да гледаш на самолета до Вашингтон като на градски транспорт.

Скот кимна. Добре че семестърът скоро приключваше и че през идните седмици никой в университета нямаше да има нужда от него.

Той взе такси до „Риц Карлтън“, качи се в стаята си и започна да подрежда куфарчето си. През цялата изтекла година бе мислил върху стотиците възможни начини, по които израелците биха могли да опитат ликвидирането на Саддам, но всички те му се струваха неизпълними заради плътната охрана, заобикаляща иракския президент, където и да отидеше той. Скот бе сигурен, че Рабин не би дал санкция за такава операция, ако тя не е разработена по начин, позволяващ да се вярва, че участниците в нея ще се върнат живи. Израел имаше достатъчно други проблеми, за да може да си позволи унижението от подобен провал.

Скот започна да преглежда каналите с вечерните новини. Президентът заминаваше за Хюстън, където щеше да подкрепи акцията по набиране на средства за предизборната кампания на сенатор Боб Крюгер, който щеше да защитава мястото си във вторичните избори през май. Самолетът му трябваше да излети късно тази нощ от базата „Андрюс“. Не се даваше обяснение за този малко странен график, но новият президент бързо си създаваше репутацията на човек, който живее в собствен часови пояс. Единствената по-любопитна информация, до която бе успял да се добере кореспондентът в Белия дом, бе, че Клинтън води в момента разговор на четири очи с държавния секретар. Скот изключи телевизора и погледна часовника си. Беше малко след седем, а полетът му бе в 21:40. Напълно достатъчно, за да хапне набързо, преди да потегли за аерогарата. Целия ден бе прекарал на чиния сандвичи и чаша мляко и му се струваше, че най-малкото, което ЦРУ му дължи, е едно прилично ядене.

Слезе в „Жокей Клъб“ и му предложиха маса в ъгъла. Шумен конгресмен разказваше на блондинка на половината на възрастта му, че Клинтън се е заключил с Уорън Кристофър, понеже „двамата обсъждат моята поправка към военния бюджет“. Блондинката изглеждаше впечатлена, но салонната управителка бе невъзмутима.

Скот си поръча пушена сьомга за ордьовър, говеждо филе на скара и половин бутилка „Мутон кадет“ и отново се замисли над нюансите във всичко, което бе казал на срещата израелският министър-председател. В крайна сметка със съжаление заключи, че старата лисица не бе дала нищо, което би подсказало как и кога — а всъщност и дали наистина — израелците смятат да изпълнят заплахата си.

По препоръка на управителката Скот се съгласи да опита специалитета на главния готвач — шоколадово суфле. Успокои се, че няма да повтаря това кулинарно изстъпление в близко бъдеще, и си обеща да изгори калориите във фитнес салона още на следващата сутрин. Когато облиза и последната лъжица, отново провери часовника си — осем и три минути, достатъчно за едно кафе, преди да вземе таксито за аерогарата.

Сервираха му толкова ароматно кафе, че за миг се изкуши дали да не повтори, но стоически вдигна ръка, за да поиска сметката. Когато до масата му се появи управителката, той вече бе извадил кредитната си карта.

— Гостенката ви току-що пристигна — съобщи му тя, без да позволява на нито едно мускулче на лицето й да изрази изненада.

— Здрасти, Скот. Извинявам се, че малко закъснях, но президентът имаше доста въпроси.

Скот стана, прибра картата в джоба си и целуна Сюзан по бузата.

— Ти нали каза в осем? — невинно попита тя.

— Да, така казах — съгласи се Скот, сякаш досега просто я бе чакал.

В този момент до тях цъфна управителката с две големи менюта.

— Ще си позволя да ви препоръчам пушена сьомга и говеждо филе — каза тя без дори намек за усмивка.

— Не, това ми се струва доста тежко — възрази Сюзан. — Но ти, Скот, не се съобразявай с мен.

— Недей да мислиш, че Клинтън е единственият, който живее на диета — сериозно отговори Скот. — Консоме^[3] и салатата на готвача за мен.

Скот се загледа в Сюзан, която изучаваше менюто с очила, смъкнали се до връхчето на носа й. Беше сменила деловия си костюм с розова рокля до под коленете, която, колкото и невероятно да му се струваше това, подчертаваше фигурата й още по-добре. Русата й коса падаше свободно върху раменете й и за пръв път, откакто я помнеше, си бе сложила червило. Тя вдигна поглед, усмихна се на търпеливо чакащата управителка и каза:

— За мен коктейл раци.

— Какво каза президентът? — поинтересува се Скот, сякаш се намираха на оперативка в сградата на Държавния департамент.

— Нищо особено — отговори тя. — Освен че ще се превърне в цел номер едно за иракчаните, ако Саддам бъде убит.

— Напълно човешка реакция — позволи си коментар Скот.

— Да не се занимаваме с политика — предложи Сюзан. — Да говорим за по-интересни неща. Според теб защо недооценяват Чизери и са се захласнали толкова по Белини? — попита тя.

Скот осъзна, че Сюзан също е прочела личното му досие от кора до кора.

— Значи за това дойде, така ли? И ти си падаш по изкуството?

Следващият час мина в разговор за Чизери, Белини, Караваджо, Флоренция, Венеция, което ги накара да забравят къде се намират до появата на управителката.

Тя им препоръча шоколадово суфле за десерт и изглеждаше разочарована, когато и двамата решиха да се въздържат.

На кафето Скот разказа на Сюзан за живота си в Йейл, а Сюзан му призна, че понякога съжалява за отхвърленото предложение да преподава в Станфорд.

— Един от петте университета, които са те канили — подхвърли Скот.

— Така и се разминах с Йейл, професор Брадли — бе отговорът й, преди да сгъне салфетката си.

Скот се усмихна.

— Благодаря за прекрасната вечер — допълни тя, когато управителката се появи със сметката.

Скот бързо я разписа, за да не я види тя и с надеждата, че в счетоводството на ЦРУ няма да се запитат каква е тази вечеря за трима.

Когато Сюзан отскочи до тоалетната, той отново погледна часовника си. Десет и двайсет и пет. Последният самолет бе излетял преди близо час. Той отиде до рецепцията и се поинтересува дали е възможно да остане още една нощ. Служителката тракна няколко клавиша по клавиатурата на компютъра, огледа резултата и каза:

— Да, възможно е, професор Брадли. Закуска в седем и „Вашингтон Поуст“, както обикновено, нали?

— Да, благодаря — каза той и в този момент се появи Сюзан, хвана го под ръка и двамата тръгнаха към такситата, паркирани пред входа.

Портиерът отвори задната врата на първата кола и Скот отново целуна Сюзан по бузата.

— Надявам се да се видим скоро.

— Е, това вече ще зависи от държавния секретар — отговори тя с усмивка и се намести на задната седалка.

Скот махна с ръка, докато колата изчезваше към Масачузетс авеню.

Той вдъхна с пълни гърди нощния вашингтонски въздух и реши, че след двойната вечеря една обиколка из квартала няма да му навреди. Мислите му скачаха между Саддам и Сюзан и той изпитваше странното чувство, че не е получил и от двамата достатъчно.

Двайсет минути по-късно се върна в хотела, но преди да се качи, отскочи до ресторанта и даде на салонната управителка двайсет долара.

— Благодаря ви, сър — каза тя. — Надявам се, че сте доволен и от двете вечери.

— Ако някога решите да работите и през деня — отговори Скот, — знам едно място, където някои от талантите ви ще бъдат оценени по достойнство.

Красивата жена се поклони.

Скот излезе от ресторанта, взе асансьора до петия етаж и тръгна по коридора към стая 505.

Влезе и първото му чувство бе изненада, че е забравил осветлението включено. Свали сакото си, мина по късото коридорче към спалнята и спря като вкаменен. Сюзан лежеше в леглото му по доста смело бюстие и четеше собствените му бележки върху следобедната среща, пуснала очилата до върха на носа си. Тя вдигна поглед към него и обезоръжаващо му се усмихна.

— Държавният секретар ми нареди да науча за теб колкото мога повече преди следващата ми среща с него.

— И кога е тя?

— Утре сутринта, точно в девет.