Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (6)

6.

Един тих мъж седеше в далечния край на бара и допиваше последните капки в чашата си. Всъщност в чашата му от доста време нямаше „Гинес“, но ирландецът, кой знае защо винаги се надяваше, че барманът ще забележи това и ще бъде така милосърден да я напълни.

— Копеле — измърмори той под носа си. Отдавна бе разбрал, че младите са безсърдечни.

Барманът не знаеше истинското име на мъжа, но пък то бе известно само на малцина извън ФБР и полицейското управление на Сан Франциско.

Съгласно досието в полицията Уилям Шон О’Райли бе на петдесет и две. Невнимателен наблюдател би му дал към шейсет и пет и причината за това щеше да е не толкова в поизносените му дрехи, а по-скоро в бръчките по челото, тъмните торбички под очите и голямата обиколка в кръста. За самия О’Райли обяснението бе в трите издръжки, които изплащаше на бившите си съпруги, четирите „отбивки“ зад решетките и безразсъдно многото рундове на ринга в аматьорската му кариера на млад боксьор. Не му беше хрумвало да търси причината точно в страстта си към „Гинес“.

Големият му проблем бе започнал още в училище, където О’Райли съвсем случайно бе забелязал, че може да копира подписите на съучениците си, когато подписваха разписки за теглене на малки суми от банковия клон в училищната сграда. В края на първата си година в „Тринити Колидж“, Дъблин, той можеше да фалшифицира подписите на директора и касиера толкова умело, че дори те вярваха, че са го наградили със стипендия.

В затвора „Сейнт Патрик“ Бил попадна на Лайъм — майстор фалшификатор — и бе въведен в чудния свят на банкнотата. Когато отвориха портала, за да го пуснат на свобода, младият чирак вече бе научил всичко от стария майстор. И точно тогава установи, че майка му не изгаря от желание да го допусне обратно в лоното на семейството, така че фалшифицира подписа на американския консул в Дъблин и замина да търси късмета си в Новия свят.

Ознаменува трийсетата си годишнина с приключване на работата си над първата матрица за отпечатване на долари — най-обикновени еднодоларови банкноти. Работата се оказа толкова успешна, че по време на последвалия процес експертите на самото ФБР признаха, че никога не биха разпознали шедьовъра без помощта на вътрешен информатор. О’Райли получи шест години, а криминалният отдел на „Сан Франциско Кроникъл“ му измисли прякора Бил Долара.

Бил излежа присъдата си и се захвана с десетачки, двайсетачки и петдесетачки, което автоматично водеше и до увеличаване на размера на последвалите присъди. По някакъв начин, докато беше на свобода, успя да се ожени три пъти и три пъти да се разведе. И на това майка му едва ли щеше да се зарадва.

Третата му съпруга положи всички усилия да го вкара в правия път, така че под нейно въздействие Бил фалшифицираше само когато не можеше да намери друга работа: някой и друг паспорт, от време на време шофьорска книжка или документ за суми по линия на социалните помощи — нищо истински криминално, както се опита да убеди съдията. Само че съдията не се съгласи и го изпрати на „топло“ за нови пет години.

Когато го пуснаха за пореден път, никой не искаше да има нищо общо с него, така че той изпадна дотам да прави татуировки по време на панаири и — това вече наистина бе в пристъп на отчаяние — да рисува по тротоарите, когато не вали, което му позволяваше да припечелва колкото да не забрави вкуса на бирата.

Бил надигна празната си чаша и многозначително погледна бармана, който му отвърна с поглед, пълен с безразличие. В същия миг един облечен в скъпи дрехи младеж се настани на стола до него и попита:

— С какво бих могъл да ви почерпя, господин О’Райли?

Бил го погледна подозрително и заяви:

— Не работя. — Опасяваше се, че това е поредният новак детектив от полицейското в Сан Франциско, който не е успял да изпълни спуснатата му месечна норма от арести.

— Е, едва ли имате нещо против да пийнете в компанията на съкилийник, нали? — каза младежът с намек на акцент от Бронкс.

Бил се поколеба, но жаждата надделя и той измърмори с надежда в гласа:

— Халба „Гинес“.

Младежът вдигна ръка и този път барманът реагира мигновено.

— Какво искаш? — поинтересува се Бил, след като опъна първата дълга глътка и се увери, че барманът не може да ги чува.

— Това, което можеш.

— Не работя, нали ти казах.

— Чух те. Но това, което искам от теб, не е наказуемо.

— И какво ти трябва? Копие на „Мона Лиза“ или на „Великата харта на свободите“?

— Не, нещо по-родно от това — каза младежът.

— Почерпи още една — каза Бил, загледан в празната си халба — и ще изслушам предложението ти. Но пак те предупреждавам, че не работя. Пенсионирах се.

След като барманът напълни отново халбата на Бил, младежът се представи като Анжело Сантини и се залови да обяснява на Долара какво точно има предвид. Анжело бе благодарен, че в четири следобед около тях няма никой, който да подслуша разговора им неволно или не.

— Но в обръщение вече има хиляди такива — напомни Долара, когато Анжело приключи. — Едва ли не във всеки сувенирен магазин може да се купи съвсем прилична репродукция.

— Да, но не и перфектно копие — настоя младият мъж.

Бил остави халбата си на бара и се замисли над забележката.

— Кой се нуждае от това? — попита след малко той.

— Става дума за клиент, който колекционира редки ръкописи — обясни Анжело. — Клиент, готов да плати прилична цена.

„За лъжа не е лошо“ — оцени Бил и се освежи с нова глътка пиво.

— Ще ми трябват седмици — предупреди той неохотно. — И освен това ще се наложи за това време да се пренеса във Вашингтон.

— Вече сме ти намерили подходящо място в Джорджтаун^[1] и съм сигурен, че ще можем да ти доставим всички необходими материали.

Бил обмисли това, отпи пак и заяви:

— Няма да стане… Работата е прекалено тежка. Както обясних, ще ми трябват седмици и което е най-лошо, ще се наложи да спра пиенето. — Той остави празната си халба на бара. — Не знам дали ще го разбереш, но аз съм перфекционист.

— Точно това е причината, поради която прекосих страната, за да те намеря — спокойно обясни Анжело.

Долара се поколеба и погледна младежа, този път по-внимателно.

— Искам 25000 предплата и 25000 при завършване. Всички разноски са за ваша сметка — каза накрая ирландецът.

Младежът не повярва на късмета си. Кавали го бе упълномощил да обещае до 100000, стига това да гарантира крайния продукт. Но след това си спомни, че неговият шеф не вярва на хора, които не се пазарят.

— 10000, когато пристигнем във Вашингтон, и 20000 накрая — предложи той.

Бил Долара си поигра с празната халба и отговори:

— 30000 накрая, при положение че не намерите разлика между оригинала и моя продукт.

— Но ние трябва да можем да намерим разликата — напомни Анжело. — Добре, нека бъдат 30000, ако никой друг не намери разлика.

 

 

Скот чу звъна на телефона още от стълбището. Затича нагоре, вземайки по три стъпала наведнъж, блъсна вратата на апартамента и сграбчи телефонната слушалка, като бутна снимката на майка си на пода.

— Скот Брадли — каза той, докато вдигаше снимката, за да я постави на лавицата.

— Трябваш ми във Вашингтон утре сутринта. В моя офис, точно в девет.

Скот винаги се впечатляваше от стила на Декстър Хъчинс да не се представя и да приема за дадено, че Скот намира работата си за ЦРУ по-важна от задълженията си към Йейл.

Отне му целия следобед да преразпредели лекциите си върху двама склонили да проявят разбиране колеги. Не искаше да прибягва към извинението, че е неразположен, защото всичките му колеги знаеха, че за девет години работа в Йейл не е ползвал и един ден болнични, така че прибягна до изтърканото извинение „сърдечни проблеми“, което поради двусмислеността си намираше разбиране сред останалите преподаватели, а и не им даваше възможност да задават неуместни въпроси.

Декстър Хъчинс нямаше навика да обяснява по телефона защо му е нужен Скот, но след като във всички сутрешни вестници можеха да се видят снимки на Ицхак Рабин в разговор с Бил Клинтън, някои заключения просто се натрапваха.

Скот издърпа скритата между „Данъци“ и „Деликатеси“ папка и извади от нея всичко, което бе събрал за новия израелски министър-председател. Политиката му по отношение на Америка не се различаваше особено от тази на неговия предшественик. Беше по-образован от Шамир, беше по-склонен към компромис и по-умерен в подхода си, но Скот подозираше, че ако се стигне до бой с ножове в нощен бар, Рабин има по-добри шансове да се измъкне, без да пострада.

Той се облегна в креслото си и се замисли за блондинката Сюзан Андерсън, присъствала на последната оперативка при новия държавен секретар. Ако съдбата ги събереше пак, може би пътуването до Вашингтон щеше да си струва.

 

 

На следващата сутрин пред болницата към щатския университет на Охайо спря черна лимузина с тъмни прозорци. Както беше инструктиран, шофьорът паркира на мястото, запазено за Т. Хамилтън Макензи.

Единствената дадена му друга заповед бе да вземе пациент точно в десет часа и да го откара в болницата към университета на Синсинати.

В 10:10 двама санитари в бели манти изведоха с количка висок, снажен мъж и като видяха паркираната на мястото на декана лимузина, насочиха количката право към нея. Шофьорът изскочи и бързо отвори задната врата на просторната кола. „Бедният — помисли си той — цялата му глава е бинтована. Как ли диша през тези малки отвори за носа и устата?“ Не беше сигурен дали става дума за изгаряне или нещо друго.

Добре сложеният мъж се прехвърли без чужда помощ от количката в колата, потъна в меката тапицерия и изпъна напред крака с облекчение. Шофьорът му каза: „Ще ви сложа колана“ и получи в отговор кимване.

После седна зад волана и свали своя прозорец, за да махне на двамата санитари и стоящия зад тях по-възрастен мъж с благородна осанка и измъчено лице.

Лимузината плавно потегли. Шофьорът бе изрично предупреден при никакви обстоятелства да не превишава разрешената скорост.

Т. Хамилтън Макензи с облекчение изчака лимузината да се скрие от погледа му по извитата алея, стигаща до главния вход на болницата. Надяваше се това да сложи край на кошмара от последните дни. Операцията бе отнела цели седем часа и предната нощ бе първата от седмица насам, през която бе спал като труп. Последната получена по телефона заповед бе да се прибере вкъщи и да чака освобождаването на Сали.

Когато за пръв път бе чул искането, поставено му ултимативно от жената, оставила пет долара в кафето на „Олентанги Ин“, той го бе възприел като неизпълнимо. Не — както бе изтъкнал — поради съображения от етичен характер, а защото бе помислил, че никога няма да може да постигне истинска прилика. Беше понечил да й обясни за неща като автоприсадките, за външния епител, за намиращия се по-навътре кориум и за това колко невероятно би било да… Но когато бе приел анонимния мъж в кабинета си, веднага бе схванал защо са избрали именно него. Беше почти на необходимата височина — е, може би само сантиметър-два по-нисък, не повече — и може би с два до пет килограма по-лек. Но малко по-дебели подметки и няколко дни с „Биг Мак“ с лекота щяха да поправят тези два недостатъка.

По-същественото бе, че черепът и чертите на лицето носеха несъмнена прилика с оригинала. Така че в края на краищата се бе оказало достатъчно да прибегне до ринопластика и присаждане на тъкан за подсилване на някои характерни черти. Резултатът се оказа добър, дори отличен. Хирургът бе приел червената коса като несъществена, защото тя явно щеше да бъде обръсната, за да се използва перука. С нов комплект коронки за зъби и умело положен грим разликата можеше да се забележи само от членовете на семейството.

По време на седемчасовата операция Макензи бе използвал няколко различни екипа. Беше обяснил, че има нужда от свежа помощ, ако почувства умора. Никой не смееше да противоречи на Т. Хамилтън Макензи в болницата, така че той бе единственият, който видя крайния резултат. Беше изпълнил своята част от договора.

 

 

Жената паркира форд тауруса — най-популярната кола в Америка — на стотина метра от къщата, но първо я обърна в посоката, в която щеше да потегли.

Смени обувките си в колата. Единственият път, когато без малко не я бяха хванали, бе, когато по подметките й бяха намерили залепнала кал и ФБР бе съумяло да идентифицира калта като идваща от мястото, което бе посетила няколко дни преди това.

Преметна чантата си през рамо, слезе от колата и бавно тръгна към къщата.

Бяха избрали къщата добре — фермерски дом на няколко километра от най-близкото населено място, в края на черен път, по който биха се поколебали да влязат дори най-заклетите любовници.

В къщата нямаше и следа от чуждо присъствие, но тя знаеше, че те са тук, чакат и наблюдават всяко нейно действие. Затова отвори вратата, без да чука, и веднага видя един от тях в хола.

— Горе — каза той и за още по-ясно посочи с пръст.

Тя не му каза нищо, мина покрай него и тръгна по стълбите.

Качи се направо в спалнята и намери младото момиче на леглото, зачетено в книга. Сали се обърна и се усмихна на стройната жена в зелена рокля — може би очакваше, че й е донесла нова книга.

Жената бръкна в чантата си, свенливо се усмихна и подаде на момичето книжле с меки корици.

— Благодаря — каза Сали, взе книгата, прочете заглавието и бързо обърна на задната корица, за да разбере за какво става дума.

И докато Сали бе напълно погълната от анотацията на явно интересната книга, жената откопча дългото плетено въже, което служеше за дръжка на чантата й.

Сали отвори на първа глава, твърдо решила да прочете всяка страница бавно и внимателно. Нали все пак не знаеше кога ще се смилят да й донесат нова книга.

Движението бе толкова бързо, че тя така и не усети как въжето обхвана шията й. Главата й отскочи назад, последвалото второ дръпване счупи един от прешлените й. Брадичката й се отпусна върху гръдния кош.

От устата й потече струйка кръв и покапа по корицата на „Време да обичаш и време да…“.

 

 

Шофьорът на лимузината бе спрян от пътен полицай точно когато се готвеше да се качи на магистралата. Беше сигурен, че не е превишавал ограничението на скоростта. После забеляза в огледалото за обратно виждане линейка и се зачуди дали не искат от него да даде път на линейката. Отново погледна напред — полицаят му правеше недвусмислен знак да отбие на банкета.

Той се подчини и спря колата. Чудеше се какво става. Линейката приближи и също спря до него. Полицаят слезе от мотоциклета си, приближи се до неговия прозорец и почука по стъклото. Шофьорът докосна един от бутоните на таблото пред себе си и стъклото безшумно се спусна.

— Какво има?

— Случаят е спешен — отговори полицаят, без да вдига стъклото на каската си. — Пациентът, когото карате, трябва незабавно да бъде върнат в болницата на щатския университет в Охайо. Появили са се някои усложнения. Трябва да го прехвърлят веднага в линейката и аз ще ги ескортирам обратно до града.

Шофьорът кимна и попита:

— И аз ли трябва да се върна?

— Не, за вас има нареждане да продължите до Синсинати и да се явите в офиса на фирмата.

Шофьорът обърна глава и видя до колата си двама санитари в бели манти. Полицаят кимна и единият отвори задната врата, а другият се зае да откопчава колана на пациента, за да могат да го свалят.

Шофьорът проследи в огледалото цялата операция и видя санитарите да извеждат добре сложения мъж и да го качват в линейката. В следващия момент сирената на мотоциклета привлече вниманието му към полицая, който потегли пред линейката по детелината, където щяха да завият, за да се върнат в града.

Всичко отне не повече от две-три минути и шофьорът все още не можеше да повярва на изненадващото развитие на нещата. Чувстваше се замаян, така че едва сега направи онова, което следваше да направи в мига, в който бе видял полицая — да се обади в офиса на фирмата, в която работеше.

— Точно се готвехме да ти се обадим — каза му диспечерката. — Нямат повече нужда от колата ти, така че можеш направо да тръгнеш насам.

— Напълно ме устройва — с облекчение въздъхна шофьорът. — Надявам се поне да са си платили.

— Платиха авансово в наличност още миналия четвъртък — успокои го тя.

Шофьорът остави слушалката върху вилката и подкара към Синсинати. Нещо все пак не му даваше спокойствие. Защо например полицаят бе стоял толкова близо до вратата на лимузината? Дали не с цел да не му позволи да слезе от колата? И защо така и не бе вдигнал стъклото на каската си? Не-е… Глупости. След като бяха платили, какво му влизаше в работата.

Натисна педала на газта и след малко вече беше на магистралата. Може би по тази причина така и не видя как линейката подминава знака за завиване към града и вместо това поема в противоположна посока.

В това време нейният шофьор също говореше със своите началници:

— Всичко мина по плана, шефе — отговори той на първия въпрос.

— Добре — каза Кавали. — А шофьорът?

— На път за Синсинати. Не усети нищо нередно.

— Добре — повтори Кавали. — Пациентът?

— Доколкото мога да преценя, чувства се добре — каза шофьорът и за всеки случай погледна в огледалото над главата си.

— А полицейският ескорт?

— Марио отби преди малко по страничен път, за да може да се преоблече в униформа на „Федерал Експрес“. Ще ни настигне до един час.

— Кога е следващата смяна?

Шофьорът погледна индикатора за изминато разстояние.

— Горе-долу след сто и четиридесет километра, веднага щом пресечем границата на щата.

— А после?

— Още четири смени оттук до Ню Йорк. Всеки път нови шофьори и различни коли. Пациентът трябва да е при вас утре към полунощ, макар че може да ни се наложи да спрем един-два пъти, за да отскочи до тоалетната.

— Никакви тоалетни! — нареди Кавали. — Когато трябва, слизайте от магистралата и да пикае зад някое дърво.