Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (5)

5.

Хана беше сигурна, че ще се справи със задачата. В края на краищата, ако не можеше да ги излъже в Лондон, как можеше да се надява, че ще го направи в Багдад?

Избра вторник за ден на експеримента, след като предния ден прекара няколко часа в оглед на района. Реши да не обсъжда намеренията си с никого — опасяваше се, че някой от екипа на Мосад може да заподозре нещо, ако я улови да задава прекалено много въпроси.

Огледа се във високото огледало в хола. Чиста бяла тениска, свободен пуловер, износени джинси, гуменки, тенис чорапи и сресана небрежно коса.

Подреди нещата в малкото поожулено куфарче — единствената семейна вещ, която й бяха разрешили да задържи — и към десет часа излезе. Госпожа Рубин вече бе излязла на „голям пазар“, както се бе изразила, с намерението да напазарува каквото трябва за следващите две седмици.

Хана бавно тръгна по улицата. Много добре знаеше, че ако я хванат, ще се озове на самолета за Тел Авив още преди да се е усетила. Потъна в утробата на метростанцията, показа картата си на контрольора, спусна се с ескалатора и се отправи към далечния край на ярко осветения перон.

На Лестър Скуеър се прекачи на линия „Пикадили“ и когато спряха на Саут Кенсингтън, бе сред първите, качили се на ескалатора. Не изтича нагоре, както й се искаше, защото тичащите хора привличат вниманието на околните. За да намали вероятността някой случайно да запомни лицето й, остана спокойно на стъпалата на ескалатора, загледана в рекламите по стената: новият „Роувър 2000“, „Джони Уокър“, предупреждение срещу СПИН и обява за спектакъла „Булевардът на залеза“ на Ендрю Лойд Уебър в „Аделфи“. Когато излезе на улицата, Хана бързо се огледа в двете посоки, преди да прекоси Харингтън Роуд в посока на „Норфък Ин“ — средно голям хотел, на който се бе спряла след внимателен избор. Беше го огледала предния ден и знаеше със сигурност, че може да отиде в дамската тоалетна, без да пита и без да се опасява, че някой може да я спре.

Бутна вратата, огледа се, за да се убеди, че е сама, избра последната кабина, влезе, заключи се и отвори куфарчето. После съсредоточено се захвана да променя външния си вид.

Докато се преобличаше, чу през вратата два пъти да влизат и излизат. Докато имаше човек, тя спираше всякакво движение и продължаваше едва когато отново останеше сама в тоалетната.

Цялото упражнение й отне точно двайсет минути. Когато излезе, се огледа в огледалото и пооправи някои дреболии в облеклото си.

След това се помоли наум, но не на техния бог.

Излезе от тоалетната, бавно изкачи стълбите и се озова във фоайето на хотела. Предаде малкото си куфарче на гардероба и каза, че ще си го прибере след няколко часа. Бутна към гардеробиера монета от една лира и в замяна получи малко червено картонче, удостоверяващо, че е оставила на съхранение багаж. Залепи се зад излизаща група туристи, мина след тях през въртящата се врата и секунди по-късно отново бе на тротоара.

Знаеше точно къде отива и колко време ще й бъде необходимо, за да стигне до входа, защото бе отрепетирала тази фаза още вчера. Надяваше се, че инструкторът в Мосад е предал вярно вътрешния план на сградата. В края на краищата преди нея никой агент не бе успявал да проникне вътре.

Хана бързо пое по тротоара към Бромптън Роуд.

Знаеше, че изправи ли се пред входа, няма място за никакво колебание. Когато й останаха двайсетина метра, тя почти бе решила да подмине сградата. Но като се изравни със стъпалата на стълбището, с изненада установи, че поема по тях и смело чука с чукчето по вратата. След секунда-две тя се отвори и Хана се озова пред грамаден мъжага, извисяващ се с цяла педя над нея. Без да каже нищо, Хана мина покрай него и за нейно облекчение той отстъпи встрани, огледа улицата в двете посоки и затръшна вратата.

Без да поглежда назад, тя продължи по коридора към слабо осветеното стълбище. Стигна до края на протрития мокет и бавно тръгна по дървените стъпала. Бяха й казали, че интересуващата я врата е втората отляво на първия етаж.

Когато стигна площадката, тя наистина видя врата отляво на себе си: беше с олющена боя и имаше масивна месингова дръжка, която явно не беше чистена от месеци. Натисна бавно дръжката и бутна вратата. Посрещна я глухият шум от воден едновременно между много хора разговор, който внезапно секна и всички се обърнаха към нея.

Но как можеха да знаят, че е тук за пръв път, след като можеха да видят единствено очите й?

После един от тях отново заговори и Хана бавно седна на свободно място в кръга. Заслуша се и скоро установи, че макар да говорят по трима-четирима едновременно, тя може да разбира всяка тяхна дума. Трудната част дойде, когато реши и сама да вземе участие. Спомена, че се казва Шека и че мъжът й току-що е пристигнал в Лондон. Обясни, че му позволили да доведе само една от съпругите си. Те кимнаха с разбиране и изразиха възмущението си от нежеланието на британските имиграционни власти да приемат полигамията.

Близо час тя слуша и обсъжда с хората техните проблеми. Колко мръсни са англичаните, колко упадъчни са нравите им, как мрат от СПИН. Всички заявяваха, че мечтаят да се върнат у дома и да вкусят отново каквото е редно да се яде и да пият каквото може да се пие. И кога най-сетне ще спре да вали? Без предупреждение една от облечените в черно жени стана и се сбогува с приятелките си. Последва я втора и Хана усети, че не бива да изпуска удобния момент. Тръгна след двете жени по коридора, на няколко крачки зад тях. Великанът на входа отвори вратата и ги пусна да излязат. Двете се качиха на задната седалка на грамаден мерцедес и заминаха неизвестно къде, а Хана тръгна на запад към тоалетната на хотел „Норфък“.

 

 

Т. Хамилтън Макензи прекара по-голямата част от нощта в напъни да се досети какви искания към него би могъл да отправи мъжът с тихия глас. Вече бе проверил състоянието на влоговете си: притежаваше около 230000 долара в наличност и ценни книжа, а къщата им струваше може би още около четвърт милион, след като изплатеше ипотеката, а понеже моментната ситуация не бе благоприятна за пазара на недвижими имоти, вероятно щяха да минат месеци преди да успее да я продаде на прилична цена. А следователно трябваха месеци, за да събере към половин милион. Съмняваше се, че банката би го кредитирала дори с цент повече.

Защо се бяха спрели на него? В „Кълъмбъс Скул“ имаше девойки, чиито бащи бяха десетки пъти по-богати от него… например Джо Руджеро, който не пропускаше нито една възможност да припомни на всички, че е собственик на най-голямата верига магазини за алкохол в Кълъмбъс. Този човек несъмнено бе мултимилионер. За миг Макензи анализира мисълта, че е жертва на банда тъпи аматьори, направили в негово лице неудачен избор. Но размисли, като се сети за начина, по който бе изпълнено отвличането, и за развитието на нещата след това. Не, трябваше да приеме, че има работа с професионалисти, които отлично знаят какво искат.

Няколко минути след шест той се измъкна от леглото, погледна през прозореца и установи, че няма и следа от утринно слънце. Опита се да не вдига шум, макар да допускаше, че жена му също е будна — въпреки че не помръдваше, тя сигурно също като него едва ли бе мигнала. Взе топъл душ, избръсна се, без сам да знае защо извади от гардероба си чисто нова риза, спря се на костюма, който обличаше само за неделната проповед, и избра вратовръзката модел „Либърти“, подарена му от Сали преди две Коледи, която заради смелия цветен мотив още не бе имал куража да сложи нито веднъж.

Слезе в кухнята и направи кафе за двамата — нещо, което не бе вършил поне от петнайсет години. Качи се с подноса в спалнята и намери там Джони по розова нощница да търка сънено уморените си очи.

Макензи седна на ръба на леглото и двамата изпиха в мълчание кафето без захар и сметана. Всичко, което можеха да си кажат, вече бе казано през последните единайсет часа.

Той взе подноса, слезе долу и без да бърза, изми чашите и подреди кухнята. Първият звук, с който светът навън обяви за съществуването си, бе тупването на хартиен пакет на верандата пред входната врата.

Той хвърли кърпата за бърсане на съдове, изтича навън, прибра броя на „Диспач“ и бързо прегледа първа страница, търсейки някаква индикация, че пресата е надушила за случилото се. Името на Клинтън естествено бе в по-голямата част от заглавията. Останалите подсказваха, че отново има някакви проблеми с Ирак. Президентът обещаваше да изпрати още войски на границата с Кувейт, ако това стане наложително.

— Защо не си свършиха работата както трябваше — ядосано измърмори Макензи, докато затваряше входната врата. — А сега чакат Саддам да играе по правилата.

Опита се да навлезе в подробностите на историята, но разбра, че не може да се съсредоточи върху думите. Все пак от редакционната статия схвана, че според „Диспач“ Клинтън е изправен пред първата си сериозна криза. „Президентът няма дори представа какво означава истинска криза“ — мрачно помисли Т. Хамилтън Макензи. Та нали неговата дъщеря със сигурност бе спала тази нощ в Белия дом.

Когато часовникът в хола удари осем, Макензи изпита истинско облекчение. Джони се появи на стълбището напълно облечена, оправи яката на сакото му и изчетка с длан пърхота по раменете му. Държеше се така, сякаш му предстоеше да тръгне както всеки друг ден за университета. Не каза нищо по повод избора на вратовръзката.

— И не закъснявай — каза тя. Това също бяха обичайните думи, с които го изпращаше.

— Естествено — обеща той, целуна я по бузата и без повече думи тръгна.

Но щом вратата на гаража се вдигна, той видя мъждукащите фарове и изруга. Явно снощи бе забравил да ги изключи, ядосан от лекомисленото поведение на дъщеря си. Този път ядът му беше насочен към самия него и той отново изруга.

Седна зад волана, вкара ключа и се помоли наум. Изключи фаровете, изчака малко и го завъртя. Първо бързо, след това по-бавно се опита да внуши на стартера да се завърти, но двигателят издаваше само немощни признаци на живот, макар Макензи да помпаше педала на газта.

— Защо точно днес? — изкрещя Макензи и удари с длани волана.

Опита още един-два пъти, накрая се отказа, изскочи от колата и изтича обратно вкъщи. Натисна звънеца с палец и не го свали от бутона, докато Джони не отвори вратата.

— Акумулаторът е сдал. Трябва ми колата ти. Бързо… бързо!

— Колата е на сервиз. Седмици наред ми опяваше, че трябва да я закарам.

Т. Хамилтън Макензи не каза нищо, а просто обърна гръб на жена си, изтича обратно по алеята, извеждаща до пътя, и трескаво заоглежда пищно озеленената улица за добре познатите му жълти коли с телефонен номер 444–4444 на покрива. Знаеше, че шансът да намери тук такси в търсене на клиент по това време на денонощието е едно на сто. Единственото, което видя, бе приближаващ се автобус. Спирката, естествено, се намираше на стотина метра и той се втурна натам. Макар да му оставаха поне още двайсетина метра дотам, когато се изравни с него, автобусът намали и спря.

Запъхтян, Макензи се качи.

— Благодаря — каза той. — Този автобус отива ли до Олентанги Ривър Роуд?

— Не точно, но стига доста наблизо.

— Да потегляме тогава — ненужно каза Макензи и погледна часовника си. Беше 8:17. С повечко късмет, имаше някакъв шанс да стигне навреме. Огледа се къде да седне.

— Дотам струва долар — каза шофьорът, загледан в отдалечаващия се гръб на Макензи.

Макензи зарови из джобовете на неделния си костюм и възкликна:

— Божичко! Забравил съм…

— Този номер го знам, приятел — въздъхна шофьорът. — Само че нали се сещаш: няма пари, няма возене.

— Ти не разбираш — отчаяно каза Макензи. — Имам важна делова среща… въпрос на живот и смърт!

— За мен въпрос на живот и смърт е да си запазя работата, приятел. А това значи изключения никому. Щом не можеш да платиш, трябва да те сваля, защото така пише в правилника.

— Но… — запъна се Макензи.

— Давам долар за този часовник — ненадейно се обади някакъв младеж на втората седалка, който явно намираше диалога им за крайно забавен.

Макензи погледна златния „Ролекс“, подарен му по повод навършването на четвърт век служба в болницата към щатския университет на Охайо, смъкна го от китката си и го подаде на младежа.

— Наистина трябва да е въпрос на живот и смърт — отбеляза младежът и му подаде еднодоларова банкнота. После нахлузи часовника на ръката си.

Т. Хамилтън Макензи даде банкнотата на шофьора.

— Не бих казал, че направи добра сделка, приятел — каза той и поклати глава. — За този „Ролекс“ можеше да се возиш цяла седмица в лимузина.

— Хайде, давай най-сетне! — извика безпомощно Макензи.

— Само не казвай, че се бавим заради мен, пич — обиди се шофьорът и без да бърза, включи мигач и пое по все още безлюдната улица.

Т. Хамилтън Макензи седна на първия ред седалки, точно зад гърба му. Искаше му се да кара той. Погледна часовника си. Нямаше го. Обърна се към младежа:

— Колко е часът?

Младежът гордо гледаше новата си придобивка, от която всъщност изобщо не бе отмествал поглед.

— Осем часът, двайсет и шест минути и двайсет секунди — съобщи той.

Макензи се загледа през прозореца на автобуса, който едва се тътреше. Спряха на следващите седем спирки, за да вземат нови пътници. Като излязоха на кръстовището с „Индипендънс“, шофьорът вече се страхуваше, че останалият без часовник мъж е на път да получи сърдечен удар. Когато накрая Т. Хамилтън Макензи скочи през вратата, часовникът на кулата на кметството удари 8:45.

— О, боже, дано ме чакат! — прошепна той и молейки се никой да не го познае, се затича към „Олентанги Ин“. Премина в ходом едва когато наближи пътеката, водеща до рецепцията. Опита се да се успокои, но съзнаваше, че въздухът не му стига и че е плувнал в пот.

Бутна въртящата се врата на кафето, влезе в салона и се огледа, без да има и най-малка представа кого очаква да види. Струваше му се, че всички са се втренчили точно в него.

Вътре имаше около шейсет маси за двама или четирима и половината от тях бяха заети — две от ъгловите масички в това число. Макензи се отправи към онази, която му даваше най-добър поглед към вратата на заведението.

Седна и зачака. Молеше се да не са се отказали.

 

 

На кръстовището при Търлоу Плейс Хана усети, че я следят, а когато стъпи на тротоара от страната на Саут Кенсингтън, вече бе сигурна в това.

Висок младеж, явно без опит в следенето, по възможно най-левашки начин се криеше във входовете, покрай които минаваха. Може би не допускаше, че тя е от жените, които биха го забелязали. Хана разполагаше с около половин километър, за да обмисли следващия си ход. Като наближи „Норфък“, вече знаеше какво трябва да направи. Ако успееше да се вмъкне в сградата с добър аванс, щяха да й трябват трийсет, максимум четиридесет секунди, освен ако и двамата гардеробиери не бяха страшно заети. Тя спря пред витрината на един магазин за козметика и се загледа в грижливо подредените продукти за разкрасяване. Погледна към червилата в ъгъла и видя отражението на младежа в стъклото — той бе спрял до будката за вестници на входа на метростанция „Саут Кенсингтън“ и тъкмо си купуваше „Дейли Мейл“ — „Пълен аматьор“, помисли си тя — което й даде възможност да прекоси кръстовището преди младежът да е получил рестото си. Когато стигна до входа на хотела, той беше до витрината на магазина за козметика. Хана не изтича по стъпалата, с което би издала, че е забелязала присъствието му, но невнимателно натисна въртящата се врата толкова силно, че буквално изстреля през нея някаква възрастна дама, смаяна, че се е озовала навън толкова бързо.

Двамата гардеробиери разговаряха. Червеното картонче и втора монета от една лира бяха в ръката й още преди да спре на гишето. Хана звучно плесна монетата на плота и това привлече вниманието на по-възрастния от двамата. Той бързо пое картончето, върна се с малкото куфарче и й го подаде в мига, в който нейният преследвач влизаше през въртящата се врата. Тя бързо се отправи към стълбището за сутерена, притиснала куфарчето към корема си, за да не му даде възможност да забележи, че изобщо носи нещо. Едва когато зави, си позволи да се затича по оставащите й стъпала, защото в този момент никой не я виждаше. Като се озова долу, се стрелна по коридора и се скри в дамската тоалетна. Почувства се в относителна безопасност.

Този път не беше сама. Жена на средна възраст се бе навела над един от умивалниците, за да провери червилото си. Тя дори не погледна Хана, която влезе и се заключи в една от кабинките. Хана седна на седалката, вдигна крака от пода и подпря брадичка на тях, изчаквайки жената да приключи с огледа на тоалета си. Изминаха поне две-три минути преди да остане сама, както желаеше. Щом чу затварянето на входната врата, Хана отново стъпи на студения мраморен под, отвори очуканото куфарче, увери се, че всичко в него е непокътнато, и бързо се преоблече пак в тениската, широкия пуловер и джинсите.

Едва бе успяла да обуе гуменките, когато чу вратата да се отваря и видя през пролуката под вратата на кабинката чифт крака в дамски чорапи да минават пред нея и да влизат в съседната кабинка. Хана изскочи навън, дозакопча джинсите си и набързо провери външния си вид в огледалото. Поразроши косата си и се огледа. В ъгъла имаше голям кош за използваните кърпи. Хана вдигна пластмасовия капак, извади събраните кърпи, натика куфарчето на дъното, покри го с кърпите и нагласи обратно капака. Опита се да забрави, че беше носила това куфарче от Ленинград през Тел Авив до Лондон — едва ли не половината земно кълбо. Изруга на родния си език, разбърка косата си още малко и се погледна в огледалото. После излезе от тоалетната — спокойна, безгрижна млада жена.

Първото, което видя в коридора, беше младежът — стоеше в далечния край и четеше своя „Дейли Мейл“. Ако имаше късмет, той можеше да не й обърне никакво внимание. Но в мига, в който тя стигна до началото на стълбището, той вдигна поглед към нея. Беше симпатичен, забеляза тя и се загледа в него може би част от секундата по-дълго. Отмести поглед и започна да се изкачва. Помисли, че се е отървала.

— Извинете — чу се глас зад нея.

„Не изпадай в паника, не бягай и се дръж естествено“ — заповяда си тя, обърна се към него и се усмихна. Той също й се усмихна, почти закачливо, и след това поруменя.

— Случайно забелязахте ли в тоалетната арабка?

— Да — отговори Хана. — Защо? — „Винаги, когато е възможно, поставяй противника в положение да се оправдава“ — така гласеше стандартното правило.

— О, нищо. Извинете, че ви обезпокоих — измънка той.

Хана изкачи стъпалата към фоайето, мина през него и излезе през въртящата се врата.

„Жалко“ — помисли си тя още веднъж, като стъпи на тротоара. Младежът определено изглеждаше доста секси. Запита се колко ли ще остане да чака там долу, кого търси и на кого ще докладва.

Пое по обратния път към дома, съжалявайки, че не може да си позволи да се отбие в „При Дино“, за да хапне набързо спагети по болонски, а после да изгледа в „Кенън“ последния филм на Франк Маршал. Още имаше моменти, в които страшно й се искаше да е просто една млада жена в Лондон. Но в такива случаи се сещаше за майка си, брат си и сестра си и за пореден път си казваше, че всичко това може да почака.

През първата половина на пътуването беше сама във вагона. Вече започваше да вярва, че има някакъв шанс да мине за иракчанка, когато я изпратят в Багдад… стига никой да не пожелаеше да я вкара в леглото си.

На Грийн Парк се качиха двама младежи. Отначало Хана не им обърна никакво внимание, но в мига, в който вратата се затвори, внезапно осъзна, че във вагона са само тримата.

След секунда единият тръгна към нея и й се усмихна с празна усмивка. Беше облечен в черно пилотско яке с яка, обкована с капси. Джинсите му бяха толкова прилепнали, че можеше да мине за балетист по трико. Намазаната му с гел коса бе щръкнала във всички посоки и създаваше впечатлението, че само преди минути е бил подложен на електрошокова терапия. Изглеждаше малко над двайсетте. Хана свали поглед към краката му и видя, че е обут с тежки армейски обуща. Макар да бе възпълен, походката му издаваше, че е в добра физическа форма. Приятелят му остана при вратата на вагона.

— Какво ще кажеш на желанието на приятеля ми за едно бързо събличане? — попита той и извади от джоба си нож.

— Махай се — спокойно го посъветва Хана.

— О, ние сме от висшата класа, така ли било? — забеляза акцента й пънкът. — И какво мислим за едно групово изчукване?

— Мислим, че това ще ти заработи подпухнала горна устна — контрира го тя.

— Недей да остроумничиш с мен, момиченце! — сопна й се той. Влакът навлизаше в станцията под Пикадили Съркъс.

Приятелят му застана на вратата, свързваща последния вагон с предния. Настръхналият му външен вид очевидно охлаждаше намеренията на качилите се да влязат при тях.

„Никога не предизвиквай сцени, никога не привличай вниманието“ — това бе задължително правило за агентите, особено при операция зад граница.

— Приятелят ми Марв ти е хвърлил око, малката.

Хана му се усмихна, но мозъкът й трескаво отсяваше възможните варианти. Основното, което я вълнуваше, бе как да им се изплъзне на следващата спирка.

— Честно казано, и аз те харесвам — продължи той. — Но повече си падам по черните. Заради големите им задници, нали се сещаш. Те ме дървят.

— В такъв случай харесваш и приятеля си — каза Хана и в същия момент съжали за неволно изплъзналите се от устата й думи. Защото друго правило гласеше: „Никога не провокирай“.

Ножът с щракване се отвори, острието изскочи и блесна под лампите на ярко осветения вагон.

— Такаа… значи общо взето има два начина, малката: тих и шумен. Изборът е твой. Но ако не пожелаеш да сътрудничиш, ще се наложи да поработя върху симпатичното ти лице. — Младежът до вратата се разсмя.

Хана стана и се изправи пред мъчителя си. Поколеба се за миг, после бавно започна да разкопчава най-горното копче на джинсите си.

— Е, Марв, твоя е — каза пънкът, обърна се към приятеля си и така и не видя как Хана се извъртя на 180 градуса и изстреля крака си във въздуха. Ножът отхвръкна чак в другия край на вагона. Ръбът на дланта й се заби в гърлото на младежа и той тежко се свлече на пода. Тя прекрачи през тялото му и тръгна към Марв.

— Не, недейте! Не съм виновен. Оуен винаги се заяжда. Аз не бих ви причинил нищо лошо, наистина…

— Събуй си панталоните, Марвин.

— Какво? — Тя изпъна пръстите на дясната си ръка. — Ей сега, ей сега… — Марвин бързо дръпна ципа надолу и събу джинсите си. Под тях беше по войнишки гащета от американ, на дясното му бедро имаше татуировка „Мама“.

— Надявам се на майка ти да не й се налага да те вижда често така, Марвин — каза Хана и вдигна джинсите му. — Сега и гащетата.

— Какво?

— Не ме ли чу, Марвин?

Марвин бавно събу гащетата си.

— Е, доста разочароващо — въздъхна Хана.

Влакът вече забавяше ход в станцията под Лестър Скуеър.

Когато вратите с изсъскване се затвориха зад нея, на Хана й се стори, че чува: „Ах ти, кучко… ще ти…“.

Хана тръгна към изхода, където се оглеждаше за кошче за боклук, в което да хвърли дрехите на Марвин. Само че всички кошчета бяха прибрани след серията бомбени атентати на ИРА по лондонските метростанции. Така че се наложи да носи джинсите и гащите на Марвин чак до Чок Фарм, където най-сетне се освободи от тях в един контейнер на ъгъла на Аделейд Роуд. После спокойно се прибра в квартирата си.

От кухнята я посрещна радостен глас:

— Обядът е на масата, скъпа! — Госпожа Рубин дойде да й прави компания и заяви: — Нямаш представа каква невероятна сутрин изживях. Направо няма да повярваш какво ми се случи в „Сейнсбърис“.

 

 

— Какво да бъде, миличък? — попита сервитьорката. Беше по червена пола и черна престилчица и държеше тиган.

— Само кафе, моля — каза Т. Хамилтън Макензи. — Без захар.

— Веднага — радостно го увери тя.

Искаше да провери колко е часът, но се сети, че часовникът му е на китката на онзи младеж, който вероятно вече се намираше далеч оттук. Макензи погледна стенния часовник над бара. Осем и петдесет и шест. След това се залови да проследява всички влизащи в заведението.

Пръв влезе висок, добре облечен мъж, който внимателно огледа салона. Макензи с надежда очакваше той да тръгне към него, но вместо това мъжът се отправи към бара и седна на едно от високите столчета с гръб към всички. Появи се сервитьорката и наля на неспокойния доктор чаша димящо кафе.

Следващата посетителка беше млада жена с чанта за пазар с дълга въжена дръжка. Буквално по петите й влезе скъпо облечен мъж, който на свой ред огледа салона. Това отново събуди надеждите на Т. Хамилтън Макензи, но миг по-късно мъжът явно позна някого и на лицето му се появи усмивка. Той също се отправи към бара и седна до първия мъж.

Момичето с чантата седна на мястото пред Макензи.

— Съжалявам, заето е — каза й той с тон, който издаваше засилващото се в него безпокойство.

— Знам, доктор Макензи — каза тя. — То е за мен.

Т. Хамилтън Макензи усети, че се облива в пот.

— Кафе, миличка? — попита внезапно появилата се до тях сервитьорка.

— Да, чисто — каза тя, без да я поглежда.

Макензи огледа жената по-внимателно. Беше към трийсетте — възраст, в която хората като правило не се нуждаеха от професионалните му умения. Акцентът й бе на коренячка нюйоркчанка, макар тъмната коса, черните очи и смуглата кожа да подсказваха, че семейството й най-вероятно е емигрирало от Южна Европа. Беше слаба, почти крехка, а роклята й — модел на Лаура Ашли — в мотив на есенно кафяво, която можеше да бъде купена в кой да е от поне няколкото хиляди магазини из страната, гарантираше, че тази жена ще остане незабелязана, където и да отиде. Жената така и не докосна чашата кафе пред себе си.

Макензи реши да атакува:

— Искам да знам как е дъщеря ми.

— Добре е, нищо й няма — спокойно отговори жената, бръкна в чантата си, извади лист хартия и му го подаде.

Макензи забеляза, че е с ръкавици. Листът си беше най-обикновен и на него пишеше:

Мили татко,

С мен се отнасят добре, но моля те, направи каквото искат.

Обичам те,

Сал

Беше нейният почерк, в това не можеше да има никакво съмнение, само че тя никога не би се подписала „Сал“. Имаше някакъв смисъл в това кодирано послание и той настръхна вътрешно.

Жената се наведе и дръпна листа от ръцете му.

— Мръсници! Няма да ви се размине — каза той и я изгледа втренчено.

— Спокойно, доктор Макензи. Не разчитайте, че ще се впечатлим от вашите заплахи. Подобна операция не ни е за пръв път. Така че, ако се надявате да видите някога дъщеря си…

— Какво искате от мен?

Сервитьорката дойде с нова каничка кафе, но като видя, че и двамата не се отпили дори глътка, каза:

— Кафето изстива. — И се отдалечи без повече коментари.

— Разполагам само с 200000 на мое име. Сигурен съм, че сте направили грешка.

— Не ни трябват парите ви, доктор Макензи…

— Тогава какво ви трябва? Готов съм на всичко, за да си върна дъщерята.

— Компанията, която представлявам, е специализирана в намирането на хора с подходящи умения, а един от нашите клиенти има нужда точно от професионалист с вашия опит.

— Но вие просто можехте да се обадите и да си уговорите среща с мен, както правят всички — недоверчиво отбеляза Макензи.

— Не и за това, което имаме предвид, опасявам се. Освен това, в случая е съществен факторът време и ние решихме, че Сали ще ни помогне да прередим опашката пред вашия кабинет.

— Не разбирам.

— Точно затова съм тук — обясни жената.

Двайсет минути по-късно кафето беше съвсем изстинало, а Т. Хамилтън Макензи знаеше какво се иска от него.

— Не съм сигурен дали бих могъл да го направя — каза той. — Това по начало би било неетично от професионална гледна точка. Но ако имахте представа и колко трудно е да…

Жената пак бръкна в чантата си и извади от там нещо друго — малка златна обеца — и я пусна на масата пред него.

— Може би това ще го направи малко по-лесно, надявам се. — Т. Хамилтън Макензи взе обецата на дъщеря си. — Утре ще получите втората — продължи жената. — В петък ще ви изпратим първото ухо. В събота — второто. И ако продължите да се безпокоите за етичните аспекти, доктор Макензи, към края на следващата седмица от дъщеря ви няма да е останало много за изпращане.

— Не бихте се осмелили да…

— Не разчитайте на това.

Т. Хамилтън Макензи стана и се надвеси над масата.

— Но можем да действаме и по-бързо, ако това е вашето желание — допълни тя, без да показва ни най-малък страх от заплашителната му поза.

Макензи се срина обратно на стола си и се опита да се овладее.

— Добре — каза жената, — така наистина е по-добре. Сега поне мисля, че се разбираме.

— И какво следва? — уморено попита той.

— Ще се свържем с вас малко по-късно днес. Бъдете си у дома. Нещо ми подсказва, че когато се чуем пак, вече ще сте намерили начин да се помирите с професионалната си етика.

Макензи понечи да възрази, но жената стана, извади петдоларова банкнота от чантата си и я остави на масата.

— Е, няма да оставим най-добрия хирург на Кълъмбъс да мие чиниите, нали? — каза тя и излезе още преди смаяният Макензи да съобрази, че те са знаели, че си е забравил портфейла.

След това Т. Хамилтън Макензи се захвана да обмисля предложението й, макар изобщо да не бе сигурен, че разполага с алтернатива.

Но в едно беше съвсем сигурен: ако направеше онова, което искаха от него, Клинтън щеше да се изправи пред още по-голям проблем от сегашната криза.