Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (37)

37.

Арестуваха и четиримата, оковаха ги с белезници и им прочетоха правата. След това ги откараха в отделни полицейски коли до 19-и участък.

Опитаха се да ги разпитат, но тримата отказаха да разговарят в отсъствието на свой адвокат. Четвъртият само предупреди дежурния сержант, че ако иззетата чанта бъде отворена макар и за секунда, без да присъства адвокат, това ще доведе до завеждането на иск срещу Нюйоркското полицейско управление.

Сержантът изгледа внушително изглеждащия мъж в скъп костюм и реши да не поема риск. Маркира чантата като веществено доказателство и я хвърли в сейфа за временно съхранение на иззети вещи.

Същият мъж настоя на гражданското си право, позволяващо му едно телефонно обаждане. Искането му бе удовлетворено, но едва след надлежното попълване и подписване на съответния формуляр. След това, в 2:27 часа през нощта, Декстър Хъчинс позвъни на домашния номер на директора на ЦРУ за сметка на своя началник.

Директорът призна на своя подчинен, че и без това не е могъл да заспи. Изслуша доклада му и го похвали, че не е разкрил пред полицията името си или естеството на секретната нощна операция, по време на която е бил заловен.

— Последното, от което имаме нужда точно сега, е някой да разбере кой си — въздъхна той. — Най-важното е да не компрометираме президента. — После, след кратка пауза, допълни: — И най-вече ЦРУ.

 

 

Директорът на ЦРУ облече халата и слезе в кабинета си. Написа къса паметна бележка относно проведения с неговия заместник разговор и потърси нужния му телефон, ползвайки помощта на настолния си компютър. След това бавно набра номер, започващ с 212.

Началникът на полицейското управление в Ню Йорк Сити изсумтя сънено няколко подходящи за случай като този думи, вдигна слушалката чак след доста време, схвана кой му се обажда и разбра, че за разлика от него, човекът е напълно разсънен. После запали нощната лампа и започна да пише в бележника си. Жена му се обърна в леглото, но не и преди да измърмори няколко солени думички от своята селекция.

Директорът на ЦРУ завърши разказа си с обещанието:

— И можеш да си сигурен, че ти дължа една услуга.

— Две — поправи го шефът на полицията. — Една за решаването на проблема ти.

— А втората? — поинтересува се директорът на ЦРУ.

— За това, че събуди жена ми в три през нощта.

Началникът на Нюйоркското полицейско управление остана седнал на ръба на леглото си, докато търсеше домашния номер на капитана, отговарящ за 19-и участък.

Капитанът позна гласа на своя шеф в секундата, в която вдигна слушалката, така че просто каза:

— Добро утро, шефе — сякаш ставаше дума за рутинно нощно обаждане.

После изслуша разказа, в който отсъстваше всякакво споменаване на ЦРУ и неговия ръководител, както и каквато и да било индикация относно самоличностите на задържаните, без да подозира, че и неговият началник не знае повече. Всъщност капитанът надраска съществените моменти на гърба на купеното от жена му списание „Добра домакиня“. Не му мина през ума да се избръсне или да вземе душ, така че само се облече набързо, при това в дрехите от вчерашния си работен ден, излезе от апартамента си в Куинс в 3:21, скочи в колата си и подкара по улиците на Манхатън. Спря със свистене на гумите пред своя участък в четири без няколко минути.

Няколкото още будни негови подчинени с изумление видяха своя началник да тича запъхтян по стълбите и да нахлува във фоайето на участъка рошав, небръснат и стиснал под мишница брой на „Добра домакиня“.

Без да дава никакви обяснения, той нахълта при дежурния лейтенант, който едва не падна от стола си, докато бързаше да свали краката си от бюрото.

Изненадата му се засили, когато бе попитан за някакви четирима арестувани, защото той самият току-що бе приключил разпита на задържан наркопласьор.

Повикаха дежурния сержант. Ветеранът полицай, който смяташе, че е видял всичко по време на дългия си трудов стаж, призна, че е задържал четиримата, но не скри смущението си от целия инцидент, защото така и не бе успял да измисли основание за арестуването им. На всичко отгоре един от собствениците на дом в квартала, някой си Антонио Кавали, бе позвънил буквално преди няколко минути, за да попита дали четиримата са още задържани, понеже било възникнало усложнение. Всъщност никой не бе депозирал жалба за нещо откраднато, така че мотивът „кражба“ просто отпадаше. Не можеше да става и дума за проникване с взлом, защото всички собственици на практика сами бяха поканили тези хора в домовете си. Нямаше сигнал за нападение, а и обвинението „незаконно пребиваване в частна собственост“ бе неприложимо, понеже задържаните се бяха изнесли на секундата, когато им бяха казали да го направят. В действителност най-сериозното провинение, което дежурният сержант бе успял да измисли, бе „представяне под фалшива самоличност“.

Капитанът обаче не прояви никакъв интерес към напъните на сержанта да измисли претекст за задържането на четиримата. Единственото, което го интересуваше, бе отваряна ли е чантата!

— Не, сър — отговори сержантът, докато се мъчеше да си спомни къде я е хвърлил.

— Тогава ги освободи под парична гаранция до предявяването на обвинение — заповяда капитанът. — Аз ще оправя документацията.

„Оправянето на документацията“ се оказа сложно и дълго, така че задържаните бяха освободени чак в шест часа и няколко минути.

Полицаите любопитно изгледаха четиримата, които изтичаха надолу по стълбите. Направи им впечатление, че очилатият дребосък здраво стиска така и останалата неотворена чанта.

 

 

Антонио Кавали се събуди със сепване. Наистина ли бе сънувал, че го измъкват посред нощ от леглото на улицата?

Щракна ключа на нощната си лампа и взе часовника. 3:47. Спомни си за случилото се преди няколко часа.

Бяха излезли на улицата, после Мартин се бе върнал с четиримата в дома. Толкова много техници за обикновено изтичане на газ? И освен това кой служител в газова компания можеше да си позволи да пуши скъпи пури и да носи костюм, купен от „Сакс“ на Пето авеню? Когато изтекоха петнайсетина минути, а четиримата така и не излязоха от къщата, подозренията на Кавали се засилиха и той попита началника на пожарникарите дали познава тези хора. Началникът му отговори, че макар да са се идентифицирали по надлежния начин, досега не се е засичал с тях, а после се съгласи, че идеята на Кавали да направи някои справки в „Консолидейтид Едисон“ не е лишена от здрав разум. Дежурната операторка в газовата компания ги информира, че няма изпратени по сигнал инженери на 75-а улица и пожарникарят веднага предаде тази информация на полицията. Няколко минути по-късно шестима полицаи влязоха в номер 23 и арестуваха четиримата натрапници.

След като откараха четиримата в участъка, Тони, баща му и Мартин провериха всички стаи, но така и не установиха открадването на нещо. Накрая, в 1:45, най-сетне си легнаха.

И ето че сега Кавали бе буден, неспособен да затвори отново очи. Имаше чувството, че е чул нещо откъм партера. Шумът ли го бе събудил, или кошмарният сън? Тони погледна пак часовника си. Баща му и Мартин често ставаха доста рано, но между три и четири сутринта?…

Облече си халата и отиде до вратата на спалнята. Отвори я предпазливо, излезе на площадката в коридора и надникна над парапета. Изпод вратата на кабинета на баща му проникваше светлина.

Кавали бързо слезе по стълбите и безшумно се прокрадна по застлания с мокет коридор, докато не спря пред вратата. Опита се да си спомни къде най-близко има пистолет.

Вслуша се, но не долови никакви признаци на движение вътре. Изведнъж се чу силна ругатня. Тони отвори рязко вратата и видя баща си също по халат, застанал с лупа в ръката пред Декларацията за независимостта. Разглеждаше думата „британски“.

— Какво има? — тревожно го попита Тони.

— Трябваше да убиеш Долара веднага като ти казах! — бе единственият коментар на баща му.

— Но защо?

— Защото са откраднали Декларацията.

— Но ти стоиш пред нея — напомни му Тони.

— Не стоя пред нея — раздразнено отговори баща му. — Не разбираш ли какво са направили?

— Не — призна Тони.

— Разменили са оригинала с онова безполезно копие, което ти собственоръчно остави на Националния архив.

— Но нали копието на стената е другото, изработено от Долара — напомни му Тони. — Видях го да ти го подарява.

— Няма такова нещо — каза баща му. — Аз имах оригинала, а не копието.

— Не разбирам — каза Тони озадачено.

Старецът се обърна.

— Ние с Ник Висенте ги разменихме, когато ти донесе оригинала от Вашингтон. — Тони гледаше баща си и не можеше да повярва на ушите си. — Нима си мислил, че ще допусна част от националното ни съкровище да попадне в ръцете на Саддам Хюсеин?

— Но защо не ми каза? — възмути се Тони.

— И да те пусна да отидеш в Женева, за да завършиш сделката, знаейки, че притежаваш фалшификат? Не, в моя план винаги се е предвиждало да вярваш, че оригиналът е във „Франшар и сие“, защото ако ти вярваше в това, щеше да повярва и Ал-Обайди.

Тони не каза нищо и старецът продължи:

— А ти положително нямаше да се бориш толкова за петдесетте милиона, ако имаше в главата си едно наум, че документът, с който разполагаш в Женева, е фалшификат, нали?

— И къде, по дяволите, е оригиналът в такъв случай? — сърдито попита Тони.

— Някъде в 19-и участък, ако питаш мен — отговори баща му. — При положение, разбира се, че онези вече не са се измъкнали. Което възнамерявам да науча точно сега — допълни той, отиде при бюрото си и взе телефонния указател.

Президентът на „Скилс“ набра седем цифри и поиска да говори с дежурния офицер. Докато чакаше да го свържат, погледна часовника си — беше 4:22.

Когато в слушалката се разнесе гласът на дежурния сержант, Кавали обясни накратко кой се обажда и зададе два въпроса. Изслуша внимателно отговорите и затвори.

Тони въпросително повдигна вежда.

— Още са под ключ, а чантата е в сейфа за иззети улики — каза баща му. — Имаме ли някой в 19-и участък?

— Да, един лейтенант, който напоследък не е свършил нищо, за да си оправдае парите.

— Е, значи е дошъл моментът да ги заслужи — каза старецът и тръгна към вратата.

Тони го изпревари и се затича нагоре по стълбата към спалнята си. Облече се светкавично и слезе, предполагайки, че ще изчака баща си поне няколко минути, но той вече го чакаше.

Баща му отключи входната врата и излязоха на тротоара. Не се виждаше никакво такси.

— Ще вземем колата — извика баща му и тръгна да пресича улицата към денонощно работещия гараж. — Всяка минута е ценна.

Тони се върна на бегом в къщата, взе ключовете, които стояха в чекмеджето на масата в хола, и настигна баща си малко преди той да спре пред тяхната клетка в гаража.

Докато слагаше предпазния си колан, Тони се обърна към баща си на задната седалка и попита:

— Дори да успеем да си върнем Декларацията, какво, по дяволите, смяташ да правиш с нея?

— Като начало лично ще убия Долара, за да съм сигурен, че няма да изработи следващо копие. А после…

Тони завъртя ключа.

Експлозията, която последва, събуди целия квартал за втори път тази нощ.

 

 

Четиримата мъже изтичаха надолу по стълбите на участъка. Най-дребничкият здраво стискаше чанта. Колата, чийто двигател работеше на празен ход от близо час, закова до тях. Единият от мъжете се отдалечи в мрака на нощта, така и не разбрал защо изобщо са го повикали.

Декстър Хъчинс седна отпред, а Скот и уредникът се вмъкнаха на задната седалка.

— „Ла Гуардия“ — късо заповяда Декстър и едва като тръгнаха благодари на агента, че ги е чакал цяла нощ.

Скот погледна часовника на таблото в секундата, в която индикацията се смени от 6:11 на 6:12.

— Не карай с превишена скорост — побърза да предупреди агента Декстър. — Загубихме предостатъчно време в разправии.

— Кога е следващият полет? — попита Скот.

— В седем и половина, на „Делта“ — отговори шофьорът.

Декстър взе телефона, набра десетцифров номер и каза:

— На път сме, сър. Ще върнем каквото трябва до десет часа. — После затвори и се обърна, за да се увери, че притихналият уредник още е с тях. Човекът стискаше чантата, която бе сложил на коленете си. — По-добре извадете всичко ненужно оттам — посъветва го Декстър. — Иначе никога няма да минем през прегледа на ръчния багаж.

Менделсон отвори чантата и позволи на Скот да извади отвертките, ножовете, длетата, бургиите и накрая дрелката и да ги остави на пода на колата. После все така мълчаливо дръпна обратно ципа.

В 6:43 шофьорът отби от магистралата и следвайки пътните знаци, пое към летище „Ла Гуардия“. Никой не казваше нито дума. Най-сетне колата спря пред терминала за заминаващи на „Марин Еър“.

Декстър слезе и в същата секунда от колата, която спря зад тяхната, изскочиха трима мъже в тъмни шлифери, изпревариха заместник-директора и влязоха в терминала преди него. Четвърти в скъп тъмносив костюм, метнал шлифера си през ръка, изчака Декстър да мине покрай него и безмълвно му подаде плик. Без да забавя ход, заместник-директорът взе плика като добре трениран участник в лекоатлетическа щафета и продължи напред към изхода за заминаващи, където го чакаха други трима агенти.

Регистрираха се и секунди след това по уредбата съобщиха:

— На изход четири започва качването на пътници за совалката до Вашингтон.

Деветима мъже изчакаха да се качат всички останали. Когато агентът, стоящ до проверяващите бордните карти стюардеси, кимна, Декстър поведе екипа си през контролата и по ръкава за качване. Всички заеха местата си: от 1А до IF и 2А до 2F. 2Е беше заето от чантата, а на 2D и 2F се настаниха две човешки канари с общо тегло над 250 килограма.

Капитанът на полета поздрави пасажерите си и ги предупреди, че е възможно малко закъснение. Декстър неспокойно погледна часовника си — 7:27 — и започна да барабани нетърпеливо по облегалката за ръце, която го разделяше от Скот.

В 7:39 самолетът рулира по пистата, подготвяйки се за излитане. Когато спря, Декстър не се сдържа и попита стюардесата какво ги задържа.

— Обичайният сутрешен трафик — отговори тя. — Капитанът току-що ми съобщи, че сме седми в опашката, така че до 10–15 минути трябва да излетим.

Декстър продължи да барабани по облегалката. Скот не откъсваше очи от чантата.

Самолетът излезе на пистата за излитане в 7:51, форсира пробно двигателите, отне от оборотите и едва тогава се засили напред. Колелата се отлепиха от земята точно в 7:53.

Минутка по-късно стюардесата се появи отново и предложи да раздаде закуска. Първият, който й достави това удоволствие, бе от седми ред. Когато малко по-късно поднесе утрешното кафе на членовете на екипажа, тя попита капитана защо редове трети до шести са празни, особено в Деня на независимостта.

Капитанът не можа да измисли логичен отговор и просто каза:

— Дръж под око пътниците от първи и втори ред.

Любопитството му се разпали още повече, особено след като за първи път в летателната си практика получи разрешение за кацане от кулата във Вашингтон, макар да се намираше все още на цели 110 километра от летището.

Започна заход в 8:33 и отново за първи път от месеци успя да кацне по график. Когато изключи двигателя, трима мъже незабавно блокираха ръкава и останаха по местата си, докато Декстър и придружителите му не се озоваха в терминала. Щом Декстър Хъчинс излезе през изхода на „Делта“, шефът на агентите тръгна напред, а тримата му подчинени послушно го последваха. Докато минаваха през фоайето на терминала, Декстър разпозна още четирима агенти, а нямаше никакво съмнение, че сигурно има поне още двайсетима, заели стратегически места по пътя към чакащата ги кола.

Минаха под цифровия часовник, който показваше 9:01. Вратата се плъзна встрани и групата излезе на тротоара. Отвън чакаха три черни лимузини с шофьори до вратите.

В секундата, когато зърнаха заместник-директора, шофьорите на първата и третата кола скочиха зад воланите, докато шофьорът на втората задържа задната врата, та Скот и Менделсон да влязат. Заместник-директорът седна отпред.

Водещата кола пое към магистрала „Джордж Вашингтон“ и само след минути конвоят мина по моста при 14-а улица. Декстър отново погледна часовника си — беше 9:12.

— Имаме време — успокоително каза той. Минута по-късно обаче се озоваха впримчени в задръстване. — Дявол да го вземе! — изруга той. — Забравих, че ще има кордон заради парада в чест на Деня на независимостта.

През следващите три минути изминаха по-малко от километър и Декстър каза на шофьора, че нямат избор и нареди:

— Включи сирената.

Шофьорът включи сирената. Водещата кола моментално отби в по-вътрешната лента и блокира останалите участници в движението. Потеглиха с около шейсет километра в час.

Декстър вече проверяваше часовника си на всеки трийсет секунди. Трите коли маневрираха по лентите на платното, но някои от жителите на Вашингтон, достатъчно закоравели, за да се впечатлят от бляскащи светлини и надути сирени, не изгаряха от желание да ги пропуснат напред.

В 9:37 водещата кола се вмъкна между две полицейски бариери и излезе на Конститюшън авеню. Декстър видя подредените за парада платформи и нареди да изключат сирените. Последното, от което имаха нужда, бе някой да ги забележи как спират през Националния архив.

Скот видя екипа пръв. Наведе се напред, чукна Декстър по рамото и му посочи напред. В дългата опашка пред входа на Националния архив се виждаше екип на Си Ен Ен.

— Няма как да не ни забележат — каза Декстър, обърна се към Менделсон и попита: — Има ли други начини да се влезе в сградата?

— Има сервизен вход откъм Седма улица — отговори Менделсон.

— Отлично! — възкликна Декстър.

— Подминете главния вход и ме оставете на ъгъла — каза уредникът.

— Да ви оставя на ъгъла? Сам? — не повярва на ушите си Декстър.

— Ами ако съм заобиколен от агенти, всеки ще… — запъна се Менделсон.

— Да, да, да… — каза заместник-директорът, после взе телефона и нареди на другите две коли незабелязано да се отделят.

— Май ще се наложи да рискуваме — обади се Скот.

— Знам — каза Декстър. — Но поне ти можеш да отидеш с него. В края на краищата, така и не можа да заприличаш на агент. — Скот не знаеше дали да приеме тази забележка като комплимент, или обратно.

Докато подминаваха Националния архив, Декстър се обърна с гръб към телевизионния екип и попита:

— Колко са?

— Шестима — отговори му Скот. — Онзи, дето е с гръб към нас, май е Шоу.

— Покажете ми къде точно искате да спре колата — каза Декстър на Менделсон.

— След петдесетина метра — отговори му той без замисляне.

— Вземи ти чантата, Скот.

— Но… — понечи да се възпротиви Менделсон, но видя лицето на Декстър и реши да не си хаби думите.

Колата спря до тротоара. Скот сграбчи чантата и изскочи навън. Менделсон го последва. Осем агенти се разхождаха по тротоара и правеха всичко възможно да не привличат към себе си внимание. Никой от тях не смееше дори да погледне към стъпалата пред Националния архив. Двамата неправдоподобно изглеждащи партньори бързо пресякоха Конститюшън авеню и се затичаха по 7-а улица.

Когато стигнаха до сервизния вход, Скот едва не се сблъска с тревожно очакващия ги Колдър Маршал, който също като агентите крачеше пред товарната рампа.

— Слава богу! — бяха единствените думи на архиваря, когато видя Скот и Менделсон, и после, без повече думи, той ги поведе към отворените врати на товарния асансьор. Изкачиха се два етажа и се затичаха към хранилището…

Маршал кимна и запъхтяният уредник излезе отпред и набра на малкия панел до вратата комбинацията за влизане.

Застанаха пред бетонния блок, направен, за да съхранява Декларацията за независимостта, изправени като жреци пред олтар. Скот най-сетне намери време да погледне часовника си — беше 9:51.

Менделсон натисна червения бутон и се разнесе познатият грохот на преместващите се железни плоскости. Пред тях бавно се издигна празна витрина с остъклена бронзова рамка. Когато стъклената витрина стигна нивото на гърдите им, той докосна втория бутон.

Архиварят и уредникът пристъпиха напред, а Скот отвори чантата. Архиварят извади от джоба на сакото си два ключа и подаде единия на своя колега. Двамата се заловиха да отключват и развиват дванайсетте специални винта, разположени на равно разстояние по масивната периферия. Когато свършиха, се наведоха над тежката рамка и бавно вдигнаха стъкления капак.

Скот извади контейнера и го подаде на архиваря. Маршал разви капачката и остави Менделсон внимателно да извади съдържанието му.

После двамата бавно, сантиметър по сантиметър развиха безценния ръкопис и го разстлаха върху стъклената основа, където беше законното му място. Скот се възползва от възможността и се наведе за последен път, за да провери погрешно изписаната дума.

— Боже мой, за още колко много неща трябва да отговарят англичаните — бяха единствените думи на архиваря.

Колдър Маршал и уредникът бързо завинтиха дванайсетте винта по рамката и отстъпиха крачка назад.

Задържаха се само за секунда и Скот за последен път погледна часовника си. Часът беше 9:57. Той вдигна поглед и видя Маршал и Менделсон да се прегръщат като деца, получили безценен подарък.

Скот се прокашля.

— 9:58 е, господа.

Архиварят се сепна за миг, после натисна червения бутон. Масивната рамка се издигна в бавното си пътешествие към галерията, където я очакваха посетителите.

Колдър Маршал се обърна към Скот. Само почти незабележимата му усмивка издаваше колко е доволен. Той се поклони като японски воин, за да покаже, че смята случая за приключен по запазил достойнството му начин. Уредникът се ръкува със Скот, след което отиде при вратата, набра секретната комбинация и вратата бавно се отвори.

Маршал придружи Скот по коридора, нагоре по стълбището и обратно в асансьора до сервизния вход.

— Благодаря, професоре — каза той, когато си стиснаха ръцете на сбогуване.

Скот се изкачи по рампата и когато стигна горе, се обърна. Но от архиваря вече нямаше и следа.

Той изтича по 7-а улица и се качи при Декстър в чакащата кола.

— Някакви проблеми, професоре? — погледна го заместник-директорът на ЦРУ.

— Не. Ако не броим двама почтени мъже, състарени с десет години през последните два месеца.

Часовникът на Старата пощенска кула удари десет. Вратите на Националния архив се отвориха и телевизионният екип влезе на бегом.

Колата на заместник-директора излезе неправилно на Конститюшън авеню и някакъв полицай веднага ги спря.

Декстър свали прозореца, усмихна се дружелюбно на полицая и му каза:

— Аз съм заместник-директорът на ЦРУ.

— Да бе. Аз пък съм Чичо Сам — отговори полицаят, и извади кочана с квитанциите.