Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (35)

35.

В направеното на 2 юли официално заявление на иракското правителство се казваше, че в съобщението за престрелка на граничния пункт при Киркук, при което загинали няколко и били ранени значително повече иракски войници, няма никаква истина.

Кюрдските лидери не можаха да предложат свое мнение по въпроса не по друга причина, а защото единствените два сателитни телефона в иракски Кюрдистан бяха непрекъснато заети с искания за съдействие от страна на Държавния департамент във Вашингтон.

Когато шефът на бюрото на „Ройтерс“ в Близкия изток позвъни на Чарлз Стрийтър, посланик в Истанбул, и го попита вярно ли е, че в американската база в Силоп, на турската граница, е кацнал самолет на американските военновъздушни сили и е взел на борда си двама неидентифицирани пасажери, Негово Превъзходителство каза на стария си приятел, че просто няма представа за какво става дума. Шефът на бюрото смяташе посланика за честен човек, но знаеше, че работата му е да лъже за благото на родината.

Истината бе, че през изминалата нощ посланикът не бе мигвал. Всичко бе започнало, след като му се бе обадил лично държавният секретар с искането един от хеликоптерите да бъде изпратен в околностите на Киркук, за да вземе петима души: един американец, един арабин и трима израелци, които трябвало да бъдат прехвърлени в базата в Силоп.

По-късно сутринта посланикът бе позвънил във Вашингтон, за да информира Уорън Кристофър, че за нещастие границата са успели да преминат само двама — Скот Брадли, американец, и Хана Копец, израелка. Информация за останалите трима нямаше.

Но това, което окончателно довърши американския посланик, бе последният въпрос на държавния секретар: носи ли професор Брадли със себе си картонен тубус? Защо кореспондентът на „Ройтерс“ не го попита същото? Тогава с чисто сърце щеше да му повтори онова, което каза и на своя началник: „Нямам представа за какво говорите“.

 

 

Скот и Хана спаха почти през целия полет до Америка. Когато слязоха от самолета на пистата на военната база, при стълбичката вече ги чакаше Декстър Хъчинс. Митница нямаше, така че никой не се поинтересува какво носи Скот в брезентовата си чанта. Без никакво бавене се качиха в кола на ЦРУ и поеха към Вашингтон.

Докато пътуваха към столицата, Декстър ги предупреди, че отиват направо в Белия дом за участие в съвещание на възможно най-високо ниво, и ги информира кои ще присъстват.

На входа при западното крило ги посрещна не кой да е, а лично шефът на президентската канцелария, който ги съпроводи до Овалния кабинет. Скот се чувстваше неудобно: искаше му се все пак да се яви на първата си среща с президента не с брада на четиридесет и осем часа или поне сменил дрехите, които не бе събличал вече трети ден.

На вратата на Овалния кабинет ги пое Уорън Кристофър и представи Скот на президента, сякаш бяха стари приятели. Бил Клинтън поздрави Скот с благополучното завръщане у дома и благодари на Хана за ролята й в спасяването на Декларацията.

Скот бе очарован да се запознае с Колдър Маршал, когото срещаше за пръв път, да види доктор Менделсон за втори път, но най-голямо удоволствие му достави да види отново познатото лице на Долара.

Долара се поклони на Хана.

— Сега разбирам защо професорът бе готов да обиколи земното кълбо, за да ви намери — бе единственото, което каза дребничкият ирландец.

В мига, в който приключиха с ръкостисканията, домакините им ясно показаха нетърпението си да видят прословутия документ. Скот дръпна ципа на чантата си, извади от нея хавлиена кърпа за баня, разви я и подаде пергамента на законния му пазител — държавния секретар. Кристофър внимателно го разви. Никой не можа да скрие покрусата си от печалното състояние на Декларацията.

Секретарят подаде документа на архиваря, който в компанията на уредника и Долара отиде при големия прозорец, гледащ към Южната морава. Първото, което тримата провериха, бе думата „британски“ и архиварят се усмихна.

Но секунди по-късно уредникът късо изказа колективното им мнение:

— Фалшификат.

— По какво разбрахте? — удиви се президентът.

— Меа culpa^[1] — поясни видимо притеснен Долара.

— Означава ли това, че Саддам Хюсеин все още държи оригинала? — недоверчиво попита държавният секретар.

— Не, сър, в негови ръце е копието, което Скот отнесе в Багдад — успокои го Долара. — Следователно, когато Скот е извършил размяната, той вече е притежавал копие вместо оригинала.

— Тогава къде е оригиналът? — в един глас попитаха четиримата домакини.

— Ако питате мен, у Алфонсо Марио Кавали — отговори Долара.

— Кой е този човек? — възкликна президентът — това име не му говореше нищо.

— Човекът, който ми плати, за да изработя копието, което в момента се съхранява в Националния архив — въздъхна Долара. — И на когото аз дадох единственото друго копие, а именно това, което сега държа в ръцете си.

— Но ако думата „британски“ е изписана погрешно, как можеш да си сигурен, че това е копие? — попита Декстър Хъчинс.

— Защото шестима от петдесет и шестте подписали оригиналната Декларация носят собствено име Джордж. Петима от тях са изписали името си като „Джо“, както било обичайно за онова време. Единствен Джордж Уайт от Вирджиния изписал пълното си име. На копието, което дадох на Кавали, бях направил грешката да изпиша Джо и за конгресмен Уайт, така че се наложи да добавя „рдж“ по-късно. Макар почеркът да е същият, наложи се да използвам малко по-светло мастило — съвсем малко, един нюанс по-светло. Дребна грешка, забележима само от окото на експерт.

— И то само ако това око знае къде да гледа — не пропусна да уточни Менделсон.

— Естествено не казах това на Кавали — завърши разказа си Долара, — поради което той провери само „британски“ и бе напълно удовлетворен.

— Следователно Кавали е сменил оригинала със своето копие и го е предал на Ал-Обайди? — заключи Декстър Хъчинс.

— Браво — похвали го иронично Долара.

— А Ал-Обайди е занесъл копието на иракския посланик в Женева, който след това го е изпратил с дипломатическата поща на Саддам в Ирак. Ал-Обайди е видял копието на Долара във витрината на Националния архив, проверил е думата „британски“, уверил се е, че е изписана правилно, и е сметнал, че наистина му е бил предаден оригиналът на документа — продължи Хъчинс.

— Е, най-сетне загряхте — не се сдържа Долара. — В името на справедливостта обаче трябва да призная, че бях длъжен да се замисля над онова, на което е способен Кавали, когато преди месец ви казах, ако си спомняте: „Няма ли вече чест сред крадците?“.

— И къде в такъв случай е оригиналът? — нетърпеливо попита президентът.

— Подозирам, че виси на стената в един тухлен дом в Манхатън — въздъхна Долара, — откъдето сигурно не е мърдал през последните десет седмици.

На комуникационната конзола отдясно на президента замига лампичка, показваща, че някой го търси. Шефът на канцеларията вдигна слушалката и се заслуша. Секунда по-късно лицето на този известен с невъзмутимостта си мъж пребледня и той натисна бутона за задържане на разговора.

— Бърни Шоу от Си Ен Ен за мен, господин президент. Според него Саддам твърди, че бомбардировката на Багдад миналата седмица е била най-обикновена димна завеса, за да се облекчи задачата на група американски терористи, изпратени там, за да измъкнат Декларацията за независимостта, която някакъв мафиот се опитал да му продаде и която той лично върнал на човек на име Брадли. Саддам съжалявал за състоянието, в което се намира Декларацията, но споменал пред Бърни, че разполага с автентичен запис, на който се вижда как Брадли плюе върху нея и я тъпче с крака, преди да я окачи на стената. Ако не му вярвате, Саддам ви препоръчва да проверите копието на Декларацията, излагано в момента в Националния архив, защото всеки грамотен човек, комуто е известно как се изписва думата „британски“, сам ще установи, че е фалшификат. Шоу се интересува какъв е вашият коментар, защото Саддам планира пресконференция за утре сутринта, на която възнамерява да разкрие истината пред света.

Президентът стисна устни.

— Според мен — допълни шефът на канцеларията, — Саддам вече е дал на Си Ен Ен интервю, чиято стойност като сензационен материал е валидна само до насрочената пресконференция.

— Каквото и да решите да правите — обади се Хъчинс, — спрете излъчването поне за тази нощ.

Шефът на президентската канцелария се поколеба само за миг, после видя, че президентът кима, натисна бутона и продължи разговора:

— Ако пуснеш подобен материал в ефир, Бърни, залагаш своята репутация, не моята. — Той внимателно изслуша казаното му в отговор, докато останалите в Овалния кабинет напрегнато чакаха. — Както желаеш — бяха последните му думи, преди да остави слушалката. После се обърна към президента. — Шоу ми каза, че утре в десет сутринта пред Националния архив ще има снимачен екип на Си Ен Ен. Последните му думи бяха, цитирам: „И ако думата «британски» е изписана правилно, ще го разпъна“.

Президентът вдигна поглед към старинния часовник над камината, който показваше седем без десет, после се обърна към заместник-директора на ЦРУ.

— Господин Хъчинс — каза той. — Имате петнайсет часа, за да попречите да бъда разпнат. Провалите ли се, уверявам ви, че няма да успея да възкръсна не само след три дни, но и след три години.