Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (34)

34.

Старейшината бе обесен пръв. Последваха го братята му — един по един, пред очите на цялото село — но никой не пророни дума. След това се заловиха за братовчедите. Накрая едно дванайсетгодишно момиче, което се надяваше да спаси живота на баща си, им разказа за непознатите, отседнали в къщата на старейшината предната нощ.

Обещаха на момиченцето да пощадят баща й, ако им разкаже всичко, което знае. Тя ги заведе в пустинята, където бяха заровили камиона. Двайсет минути копане и войниците се убедиха, че им е казала истината.

Свързаха се с генерал Хамил по полевия телефон. Генералът не искаше да повярва, че трийсет души от клана Зеебари са разглобили един стар кадилак на части и са го пренесли на гръб през пустинята.

— О, да, така е — уверяваше ги момиченцето. — Знам, че е истина, защото брат ми помогна да пренесат едно от колелата — гордо заяви тя и посочи към хоризонта.

Генерал Хамил внимателно изслуша по телефона допълнителната информация, след което нареди да обесят бащата и брата на момиченцето.

Върна се при картата и бързо видя единствения възможен път, по който можеха да поемат бегълците. Погледът му се плъзна по тънката червена линия и след секунди той знаеше със сигурност името на града, през който щяха да минат.

Погледна часовника на писалището си — бе 4:39.

— Свържи ме с контролния пункт на влизане в Халис — заповяда той на младия лейтенант.

 

 

Азиз още отдалеч видя някакъв войник да проверява спрял пикап. Ясмин го предупреди, че това е контролният пункт, и изсипа съдържанието на една от чантите си на седалката между тях.

Азиз удари с ръка по вратата. Успокои се като видя, че войниците са само двама и че вторият невъзмутимо дреме в един стар стол от другата страна на пътя.

Когато спряха, Скот чу някой да се смее. Не знаеше, че в този момент Азиз подава на постовия пакет „Ротманс“.

Войникът се готвеше да им махне да минават, но изведнъж се събуди другият — надигна се като котка, спала няколко часа върху радиатора, бавно пристъпи към колата и я огледа с възхищение, както впрочем правеше всеки път, когато тази кола минеше оттук. После тръгна около нея, мина покрай багажника и с любов плесна по капака. Той леко се надигна. Скот побърза да го дръпне, а Ясмин „изпусна“ още две кутии „Ротманс“.

За пръв път този ден постовият се разбърза. Ясмин игриво му се усмихна, когато той се наведе да вдигне цигарите, и му прошепна нещо. Войникът погледна Азиз и се разсмя гръмко. В този миг зад тях спря голям камион, натоварен с бира.

— Давай, давай — подкани ги войникът, забелязал възможността да получи нещо значително по-съществено.

Азиз се подчини без забавяне и рязко потегли.

— Какво му каза? — полюбопитства Азиз, когато се отдалечиха на безопасно разстояние.

— Казах му, че си обратен, но че ще се върна по-късно самичка.

— Не знаеш ли какво означават думите „семейна чест“? — въздъхна Азиз.

— Естествено — отговори Ясмин. — За твое сведение той също ми е братовчед.

По съвет на Ясмин Азиз избра по-дългия южен маршрут около града. Нямаше как да избегне всички дупки по пътя, така че често чуваше стенания откъм багажника. Ясмин му посочи отклонението, към което се приближаваха, показа му къде да спре, взе си чантите и остави разсипаните плодове на предната седалка. Азиз спря на пресечката с някаква улица, която водеше обратно към центъра на града. Ясмин скочи от колата, усмихна му се и му махна да потегля. Азиз й махна в отговор и се запита дали ще я види някой ден пак.

Подкара към другия край на града. Не искаше да рискува някой от местните да види другарите му, така че не им каза да излязат от багажника.

Когато Халис остана на няколко километра зад тях, Азиз спря на първото разклонение, маркирано с две табели. На първата пишеше „Туз Хурмату — 120 км“, а на втората „Туз Хурмату — 170 км“. Огледа се във всички посоки, слезе от колата, отвори багажника и най-сетне пусна трите „багажа“ на свобода. Докато се протягаха и разкършваха стави и крайници, Азиз им показа указателните табели. На Скот бе достатъчен един поглед, за да реши по кой път да поемат.

— Тръгваме по по-дългия — каза той. — И се надяваме още да мислят, че пътуваме с камиона.

Хана доволно затръшна капака на багажника.

След секунди отново потеглиха.

Азиз караше със средна скорост 65 километра в час по криволичещия път, а тримата му пътници се навеждаха винаги, когато срещу тях се зададеше превозно средство.

Когато подминаха табелата, указваща, че до Туз Хурмату им остават двайсет километра, Скот каза на Азиз:

— Искам да спреш малко извън селото и да влезеш пеша, за да преценим дали е безопасно да минем през него. Да не забравяме, че след Туз Хурмату до магистралата остават само пет километра, така че селото като нищо може да е пълно с войници.

— А колко има до кюрдската граница? — попита Хана.

— Седемдесет километра — отговори Скот.

След двайсетина минути Азиз излезе на билото на хълм, от който се виждаше долина, приютила в себе си село. Малко след това той отби и спря сред горичка цитрусови дървета, които, освен че хвърляха сянка, осигуряваха прикритие от любопитните погледи на хората в минаващите коли. Изслуша внимателно указанията на Скот, кимна, слезе от колата и тръгна към Тур Хурмату.

 

 

Генерал Хамил онемя от ярост, когато младичкият лейтенант му съобщи, че кадилакът е минал през контролно-пропускателния пункт на Халис преди час и че никой от постовите там не си е размърдал задника да го огледа.

Не беше нужно дълго да ги изтезават — още в самото начало единият от тях призна, че на терористите най-вероятно е помогнало младо момиче, което често минавало през пункта.

— Е, вече никога няма да мине — сухо каза генералът.

Единствената друга полезна информация, която можаха да изтръгнат от постовите, бе, че шофьорът на колата е братовчед на момичето и бил обратен. Хамил не можеше да си обясни как са разбрали това.

Генералът за пореден път се изправи пред картата в кабинета си. Вече бе заповядал на цяла армия от хеликоптери, камиони, танкове и мотоциклети да покрива всеки сантиметър между Халис и границата, но все още никой не бе засякъл розовия кадилак на магистралата. Това го озадачаваше, защото той знаеше, че няма начин терористите да са обърнали назад.

Погледът му проследи всяка възможност да се мине от контролния пункт до границата.

— А — каза той накрая, — сигурно са избрали пътя през хълмовете. — И генералът прокара пръст по тънката лъкатушеща червена линия до мястото, където тя се свързваше с магистралата. — Тук сте значи — прошепна той.

 

 

— Кюрдът, сър — каза Коен.

И наистина, Азиз се спускаше на бегом по склона и още отдалече се виждаше, че се усмихва.

Кюрдът разказа, че всичко в Туз Хурмату си е както обикновено. Но по радиото непрекъснато съобщавали, че всички трябва да бъдат нащрек за четиримата терористи, опитали да убият Великия водач. По тази причина главните пътища в момента гъмжали от войска.

— Имат добри описания на външността ни, но за щастие радиобюлетинът преди час съобщи, че пътуваме с камион.

— Добре, Азиз — каза Скот. — Карай през селото. Хана, ти седни отпред при него. Сержантът и аз ще легнем зад предните седалки. Когато излезем от Туз, ще се скрием някъде и ще продължим към границата едва след залез-слънце.

Азиз зае мястото си зад волана и кадилакът бавно пое към селото.

Главната улица на Туз беше дълга около триста метра, а широчината й едва позволяваше разминаването на две коли. Хана гледаше малките дъсчени магазинчета и мъжете, прекарващи живота си, седнали на стъпалата и подпрели гърбове на стените. Един мръсен стар кадилак, бавно преминаващ през селото им, помисли си тя, сигурно е най-значителното събитие от дни… и в същия миг зърна идващата насреща им кола.

— Срещу нас се задава джип — спокойно обяви тя. — Четирима мъже, единият седнал зад нещо, което прилича на картечница.

— Не бързай, Азиз — нареди Скот. — Хана, продължавай да говориш, за да сме в течение.

— Сега са на стотина метра от нас и изглежда им станахме интересни.

Коен посочи чантата с инструменти и извади от нея гаечен ключ. Скот взе друг — френски — и го стисна.

— Джипът изви напреки на пътя — съобщи Хана. — След пет секунди ще се наложи да спрем.

— Четирима ли са все пак? — попита Скот.

— Да — отговори Хана, — не виждам повече. — Кадилакът спря. — Джипът е на няколко метра от нас. Един от войниците слиза… още един също слиза. Третият е зад картечницата, шофьорът е зад волана. Ние поемаме първите двама — взе решение Хана, — а вие ще трябва да се справите с тези в джипа.

— Разбрано — потвърди Скот.

Първият войник се изравни с Азиз, а в същия момент вторият мина покрай калника от страната на Хана. И Азиз, и Хана вече бяха открехнали вратите.

Азиз зорко следеше своя човек и в мига, в който го забеляза да поглежда към задната седалка и да посяга към пистолета си, блъсна вратата с такава сила, че войникът изобщо не успя да реагира и се срина на земята. Азиз изскочи и се хвърли върху него, преди той да има време да дойде на себе си. Вторият веднага се затича към Хана и в същия миг Скот изскочи навън. Хана нанесе отсечен удар по гърлото на войника и завърши атаката си с втори удар в основата на гръбначния му стълб, без да му дава възможност да извади пистолета си. Дори куршум не би свършил работата по-бързо. В този момент третият войник започна да стреля от джипа. Коен се сниши зад кадилака. Четвъртият войник — онзи зад волана — се затича към него, стреляйки с пистолета си. Коен хвърли гаечния ключ към него, после скочи отгоре му, удари го отстрани по врата и приключи с втори удар под тила. Войникът рухна на земята и се загърчи. Коен се обърна към войника зад картечницата, който се опитваше да го хване на прицел. Разделяха ги десетина метра и Коен нямаше никакъв шанс да се добере до него, така че направи единствено възможното — хвърли се зад колата в мига, в който картечницата затрещя. Два от куршумите го пронизаха в левия крак. Скот вече тичаше към джипа от другата му страна. Войникът изви картечницата към него, но Скот скочи в джипа, блъсна войника и двамата паднаха през задната седалка на пътната настилка. Дулото на картечницата се вирна. По някакво чудо Скот не бе изпуснал френския ключ, така че когато и двамата се изправиха едновременно, замахна с него към главата на войника. Той вдигна ръка, за да се предпази, и Скот се възползва от това и заби лявото си коляно в слабините му. Войникът се свлече и в следващия миг ключът улучи войника в главата и той рухна и остана да лежи неподвижно. Скот остана изправен над него. Трепереше. Азиз се хвърли в краката му, събори го на земята и изръмжа:

— Първия път е най-трудно.

Четиримата се изправиха. Очакваха някаква реакция от страна на местните жители, станали свидетели на кратката схватка. Коен с мъка се качи в джипа и седна зад картечницата. От крака му течеше кръв.

— Не стреляй, докато не ти кажа — извика Скот и още веднъж огледа пътя. Не се виждаше жива душа.

— Отляво! — обади се Хана и Скот се обърна.

Възрастен мъж в дълга бяла дреха бавно вървеше към тях, вдигнал ръце във въздуха.

— Старейшините на селото изпратиха мен, защото само аз знам английски — проговори старецът, когато стигна до тях. Трепереше и думите едва излизаха от гърлото му. — Според нас вие сте терористите, опитали се да убият Саддам. — Скот не отговори. — Молим ви, вървете си. Вземете джипа, а ние ще погребем войниците. Така никой няма да научи, че сте били тук. Защото ако се разбере, Саддам ще избие всички ни. До последния човек.

— Кажи на хората си, че нямаме нищо против тях — обади се Скот.

— Вярвам, че е така — въздъхна старецът, — но моля ви, вървете си.

Скот изтича напред и съблече униформата от най-високия войник. Коен чакаше, насочил картечницата към стареца. Азиз набързо съблече останалите, а Хана взе чантата на Скот от кадилака и скочи на задната седалка на джипа.

Азиз хвърли униформите при нея и скочи зад волана. Двигателят все още работеше. Кюрдът даде на заден и обърна. Междувременно Скот зае останалото отпред място. Азиз бавно даде газ. Коен извъртя картечницата назад към центъра на селото.

Няколко крили се досега селяни излязоха на пътя, безцеремонно хванаха убитите войници за краката и ги издърпаха встрани. Друг се качи в кадилака и го изтегли на заден в една странична уличка. След няколко секунди джипът излезе от селото и гледката се скри от погледите им.

— До магистралата има пет километра — обади се Азиз. — Какво да правя?

— Ще имаме само един шанс да прекосим границата — отговори Скот, — така че засега отбий в ей онази горичка. Не можем да рискуваме излизане на магистралата, преди да се е стъмнило. — Той погледна часовника си — беше 7:35.

Хана се обърна към Коен, видя дълбоките рани в крака му и веднага откъсна парче от яшмака си и се опита да спре кръвта.

— Как си, Коен? — обезпокоено попита Скот.

— Не по-зле от случая, когато една жена в Танжер ме ухапа — отговори той.

Азиз прихна.

— Как можеш да се смееш? — възмути се Хана.

— Смее се, защото онази ме ухапа заради него — обясни Коен.

Хана свърши с бинтоването, после четиримата се преоблякоха в иракски униформи. Наблюдаваха пътя близо час, очаквайки появата на още войници. Видяха само няколко селяни с магарета и неколцина други пешком, но единственото превозно средство на моторна тяга, което мина, бе стар пърпорещ трактор, поел към селото след края на работния ден.

Минутите бавно се точеха и ставаше все по-ясно, че селяните са удържали на дадената дума и не са повикали патрул.

Когато притъмня дотолкова, че пътят вече не се виждаше, Скот направи последен преглед на плана. Всички бяха единодушни, че възможностите им са крайно ограничени.

Най-близката граница отстоеше на над седемдесет километра от мястото, където се намираха, и Скот вече бе склонен да се примири с неприятностите, които сигурно щяха да навлекат на селата, през които щяха да минат. Не смяташе, че планът му е гарантиран срещу изненади, но повече не можеха да чакат пасивно сред хълмовете. Нямаше никакво съмнение, че всеки момент иракските войници ще предприемат мащабна операция по издирването им.

Скот провери униформите. Ако не спираха, едва ли някой щеше да ги вземе в мрака за нещо по-различно от един от многото излезли военни патрули. Стигнеха ли до магистралата, всякаква мисъл за спиране по някакви причини бе равнозначна на самоубийство. Всичко зависеше от това колко близко щяха да се доберат до границата, без да бъдат разпознати.

Когато Скот най-сетне даде заповед да тръгват, Азиз изкара джипа на криволичещия път и потеглиха по петте километра, отделящи ги от магистралата. Изминаха разстоянието за пет минути, без да срещнат друго превозно средство. Но на магистралата буквално гъмжеше от камиони, джипове, дори танкове, пътуващи в двете посоки.

Никой от четиримата естествено не обърна внимание на двамата мотоциклетисти, танка и трите камиона, които отбиха от магистралата и потеглиха на висока скорост по черния път към Туз Хурмату.

 

 

Азиз поддържаше максималната възможна скорост, Коен седеше отзад на картечницата. Скот наблюдаваше платното пред тях, нахлупил ниско кепето си. Хана седеше зад Коен, неподвижна, с пистолет в ръка. Първият пътен знак, край който минаха, показваше, че до границата остават шейсет километра. Никой не продумваше. Разстоянието до Киркук стана четиридесет и пет, после трийсет и два километра, но с всеки следващ знак и след всеки петролен сондаж трафикът ставаше все по-натоварен. Скоростта им падна значително. Единственото успокоение бе, че никой от патрулите, с които се разминаваха, не показваше никакъв интерес точно към техния джип.

 

 

За няколко минути елитните гвардейци на Саддам плъзнаха из цялото село. Макар вече да бе тъмно, десет куршума и също толкова минути по-късно вече се знаеше къде е кадилакът, а след още трийсет куршума се разбра и къде са още незаровените трупове на войниците.

Генерал Хамил изслуша по телефона доклада на старшия офицер. Когато научи подробностите, единственото, което поиска да узнае, бе радиочестотата за връзка с изчезналия джип. Веднага след като тя му бе съобщена, генералът тресна слушалката, провери колко е часът и завъртя диска за настройка на своята радиостанция.

Разнесе се сигнал за повикване, на който дълго никой не отговори.

— Сигурно още търсят камион или розов кадилак — тъкмо казваше Скот, когато се разнесе сигналът на радиотелефона. Четиримата замръзнаха.

— Отговори, Азиз — каза Скот след кратко замисляне. — Изслушай внимателно каквото ти кажат и се постарай да научиш каквото можеш.

Азиз вдигна слушалката, изслуша краткото съобщение, отговори на арабски: „Да, господине“ и затвори.

— Намерили са кадилака. Има заповед до всички джипове да минат през най-близкия до тях армейски пост — обясни той.

— Скоро ще разберат, че този джип не е в ръцете на техни хора — каза Хана. — А може би вече го знаят.

— Ако късметът е с нас, можем да се надяваме на най-много двайсет минути — заключи Скот. — Колко има до границата?

— Четиринайсет километра — отговори Азиз.

 

 

Генералът знаеше, че е говорил със Зеебари, защото по устав подобен разговор трябваше да започне с личния идентификационен номер на войника.

Така че вече му бе известно в кой джип са бегълците и към коя граница са се насочили. Веднага вдигна телефонната слушалка и издаде нова заповед. След това, съпровождан от двама офицери, изтича в задния двор. Витлото на хеликоптера му вече се въртеше.

 

 

Азиз пръв забеляза края на дългата опашка петроловози, наредени за пресичане на неофициалната граница. Скот погледна напред по най-вътрешната лента и попита Азиз ще може ли да прекара джипа по тясната свободна ивица.

— Няма начин — отговори младият кюрд. — Ще се обърнем в канавката.

— Тогава ни остава да тръгнем точно по средата.

Азиз насочи джипа по осовата линия и положи отчаяни усилия да запази досегашната скорост, като ловко избягваше насрещния трафик. Първият проблем се появи на шест километра от границата, когато насреща им се зададе военен камион, който просто отказа да им даде път.

— Да го гръмна ли? — попита Коен.

— Не — отговори Скот. — Продължавай право напред. Но бъдете готови да скочим и да се скрием сред цистерните. После ще се намерим.

Скот вече се бе приготвил да скача, когато нервите на водача в насрещния камион не издържаха, той отби встрани и заби камиона в канавката.

— Е, сега вече знаят къде сме — въздъхна Скот.

Междувременно Азиз отново бе вдигнал скоростта до максимално възможната. Изминаха следващия километър и половина за минута. И изведнъж над главите им се появи хеликоптер и насочи прожектора си по дължина на магистралата. Радиотелефонът им иззвъня отново.

— Не вдигай! — извика Скот.

Тъкмо минаваха покрай знака за оставащи три километра. Хеликоптерът ги задмина, обърна и се спусна насреща им. Пилотът явно беше сигурен, че е намерил жертвата, защото лъчът на прожектора се закова върху тях.

— Настига ни джип — хладнокръвно каза Коен и извъртя картечницата назад.

— Гръмни го — нареди Скот.

Коен се подчини и възползвайки се от светлината, изпрати няколко кратки откоса първо в предното стъкло, после в гумите. Джипът се завъртя през платното и се заби в насрещно движещ се камион. Но мястото му веднага бе заето от нов.

— Два и половина километра — извика Азиз.

Хеликоптерът увисна над главите им и започна да стреля безразборно, улучвайки колите, движещи се в двете посоки.

— Не забравяйте, че повечето от тези хора нямат представа кой кого преследва — успя да извика Скот.

— Благодаря за логическото построение, професоре — обади се Коен. — Не знам защо имам чувството, че онези над нас отлично знаят кого преследват.

И Коен обсипа с куршуми наближилия ги джип. Този път колата просто рязко забави и спря, но другата зад нея не успя, заби се в нея и предизвика верижна катастрофа. За няколко секунди пътят зад тях се изчисти.

Азиз погледна в огледалото — имаше чувството, че кара последната от миналите на зелен светофар коли.

— Километър и половина! — извика Азиз.

Коен се обърна напред, за да види какво ги очаква, а Хана се възползва от затишието, за да зареди картечницата с последния пълнител. Скот вече виждаше светлините на грамадния мост, към който се приближаваха. После прелетяха покрай крепостта на Киркук на склона на хълма — Азиз им бе казал, че се намирала на по-малко от километър от границата. Хеликоптерът отново се завъртя над тях и отново посипа пътя с куршуми. В следващата секунда джипът стъпи на моста… и предната му гума се спука.

Скот вече виждаше граничния пункт откъм кюрдска страна. Хеликоптерът се спусна още по-ниско в последен опит да ги спре. Картечен откос мина по покрива на джипа, рикошира от металната конструкция на моста и се заби в предното стъкло. Хеликоптерът профуча точно над тях. Скот вдигна глава и в продължение на цяла секунда двамата с генерал Хамил се изгледаха очи в очи.

В следващия миг пред тях се изпречиха две редици войници с насочени към джипа автомати.

Зад войниците се виждаха два изхода за напускащите в посока към Кюрдистан и два входа от другата страна на пътя за идващите откъм Киркук. Изходите бяха блокирани със спрени камиони, но входовете… входовете изглеждаха неохранявани. Не се виждаха желаещи в този момент да влязат в страната на Саддам Хюсеин.

Азиз реши да завие и да насочи джипа към тесните входове. Съзнаваше, че рискува да се сблъска с насрещно идващо превозно средство… в този случай щяха да попаднат в клопка, от която нямаше измъкване. Но продължаваше да губи скорост и просто физически усещаше как предното ляво колело вече кара по джанта.

Когато наближиха достатъчно, Коен откри огън по редиците войници. Някои отговориха на огъня, но тежкокалибрените куршуми ги накараха да се разпръснат.

Оставаха им още стотина метра, но джипът вече едва се влачеше. Азиз рязко зави и насочи машината към десния вход. Джипът се удари в стената, влезе в късия тъмен тунел, отскочи от лявата стена и малко неочаквано изскочи в ничията земя, разделяща двата гранични пункта.

Изведнъж откъм иракска страна се появиха десетки преследващи ги войници.

— Давай, давай! — изкрещя Скот, докато излизаха от тунела.

Азиз продължаваше да губи скорост, но все пак върна джипа наляво и го насочи към границата с Кюрдистан, която се виждаше на някакви си четиристотин метра пред тях. Кракът му натисна отчаяно педала на газта, но вече едва се влачеха. Появи се нова група войници, този път откъм кюрдската страна на границата, също насочили автомати към джипа. Никой от тях обаче не стреляше.

Коен чу заблуден куршум да се забива в бронята на джипа и завъртя картечницата назад. Друг куршум просвистя над рамото му — и той отново изстреля дълъг откос към иракската граница. Джипът се потътри няколко последни метра и окончателно спря по средата между двете бариери, които ООН упорито отказваше да признае.

Скот погледна към кюрдската граница. Там бяха заели боен ред стотина пешмерги, които вече стреляха… но не към джипа. Скот се извърна навреме, за да види поредната вълна войници, плахо настъпваща от страна на Ирак. Той и Хана започнаха да стрелят с пистолети, без да щадят куршумите, а Коен изстреля четвърти откос, който внезапно заглъхна. Иракчаните бяха започнали отново да отстъпват, но разбраха, че основният им противник е свършил амунициите, и събраха кураж.

— Хайде, Азиз! — извика Коен, скочи от джипа, изтича няколко крачки напред и коленичи до вратата на шофьора. — Трябва да прикриваме професора, за да измъкне проклетата си Декларация през границата.

Само че Азиз не отговаряше. Тялото му безжизнено се бе отпуснало върху волана, клаксонът виеше. А радиотелефонът продължаваше да звъни.

— Тия копелета ми убиха кюрда! — изкрещя Коен.

Хана сграбчи брезентовата чанта, а Скот издърпа Азиз на платното и го повлече към границата с Кюрдистан. Хана притича да му помогне.

Нова вълна иракски войници атакува джипа и зад тях се разнесоха нови изстрели, които ги накараха да се обърнат. Коен тичаше към иракчаните и крещеше: „Убихте ми кюрда, копелета такива! Убихте ми кюрда!“. Един от иракчаните падна, после втори, трети се обърна и побягна. Падна следващ, после още един, а Коен продължаваше да напредва към редицата войници. В следващия миг падна на колене, но дори и така някак успяваше да се придвижва напред. Последва нов залп и сержантът се свлече в локва от собствената си кръв на няколко метра от иракската граница.

Скот и Хана пренесоха мъртвия кюрд на земята на неговия народ, а гвардейците на Саддам издърпаха тялото на евреина в Ирак.

 

 

— Защо не бяха изпълнени заповедите ми! — кресна Саддам.

Няколко безкрайни секунди никой от седящите край масата не се осмели да проговори. Всички отлично съзнаваха колко нищожни са шансовете им да се върнат живи по домовете си тази нощ.

Генерал Хамил отвори една дебела папка и погледна написаната на ръка бележка в нея.

— Виновен е майор Саид, господин президент — заяви генералът. — Именно той допусна неверниците да избягат с Декларацията и точно по тази причина тялото му вече виси на площад Тохрир за назидание на всички.

Генералът изслуша внимателно следващия въпрос на президента.

— Да, Сайеди — увери той господаря си, — двама от терористите бяха убити от моите гвардейци. Тези двамата бяха старшите членове на групата — точно те се изплъзнаха на майор Саид, преди да успея да се намеся. Останалите двама са американският професор и момичето.

Президентът зададе нов въпрос.

— Не, господин президент, командирът беше Крац. Аз лично арестувах този печално известен евреин и подробно го разпитах. По време на разпита открих, че истинският план е имал за цел вашето убийство, Сайеди. Погрижих се този човек да свърши по начина, по който свършиха и другите преди него.

Генералът не разполагаше с отрепетиран отговор на следващия въпрос, така че изпита искрено облекчение от намесата на държавния обвинител:

— Може би ще можем да обърнем целия този епизод в наша полза, Сайеди.

— Как е възможно да стане това — извика президентът, — когато онези двамата избягаха с Декларацията и ни оставиха безполезно копие? Всеки грамотен човек, чувал за грешката с думата „британски“, веднага ще разбере, че това е фалшификат! Не схващаш ли, че аз ще стана за посмешище на света, аз, а не Клинтън!

Всички напрегнато гледаха обвинителя.

— Това не е задължително, господин президент. Подозирам, че когато американците видят състоянието на скъпоценното си съкровище, няма да побързат да го изложат отново във витрината на Националния архив. — И понеже президентът този път не го прекъсна, обвинителят побърза да продължи: — Ние знаем, господин президент, че благодарение на вашата гениална идея пергаментът, излаган във Вашингтон пред очите на доверчивата американска публика, е, ако ми позволите да ви цитирам, „безполезно копие, за което всеки грамотен човек, чувал за грешката с думата «британски», веднага ще разбере, че е фалшификат“. — Президентът внимателно го слушаше. — Може би е дошъл моментът, Сайеди, да информираме световната преса за вашия триумф.

— За моя триумф? — невярващо повтори президентът.

— Разбира се, Сайеди. За вашия триумф, ако не използваме израза „вашето великодушие“. Нали в края на краищата именно вие разпоредихте да бъде върната повредената Декларация на професор Брадли след опита на гангстера Кавали да ви я продаде? — Върху лицето на президента се изписа изражение на дълбок размисъл. — На Запад имат един израз — допълни обвинителят. — Да убиеш два заека с един куршум.

Настъпи дълга тишина, по време на която никой не смееше да си поеме дъх.

Накрая президентът се усмихна.