Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (33)

33.

Скот винаги бе мислил, че американците са гостоприемна нация, но никога не бе изпитвал отношение като това, с което семейството на Азиз посрещна тримата непознати.

Хан Бени Саад — родното село на Азиз, наброяващо към 250 жители при последното преброяване, оцеляваше само благодарение на приходите от неособено богатата реколта от портокали, мандарини и фурми, които жените продаваха на домакините от Киркук и Арбил.

Старейшината на племето — оказа се, че той е един от няколкото чичовци на Азиз — веднага ги покани в малката си, иззидана от камъни къща, и така им даде достъп до единствената в селото баня. Жените — а те бяха много — не спряха да топлят вода, докато не бе сметнато, че всички са чисти.

Скот излезе от банята последен. Масата вече бе наместена под няколкото цитрусови дървета в края на двора. Беше отрупана със странни риби, месо, плодове и зеленчуци. Той си помисли, че това сигурно е събрано от всички домове на селото, и тази мисъл го изплаши.

Седнали под обсипаното с ярки звезди небе, гостите вкусваха от прясната храна и отпиваха планинска вода, за която — ако някой я бутилираше — калифорнийците биха платили каквото им поискат.

Но мислите на Скот непослушно се връщаха към факта, че следващия ден трябва да оставят тези места и той — защото сега идваше неговият ред — трябва да преведе хората си през една от шестте граници.

Сервираха кафето и старейшината стана от мястото си, за да произнесе приветствена реч. Азиз превеждаше. Скот отговори с няколко думи, посрещнати с ръкопляскания още преди Азиз да бе успял да ги преведе.

— Приличаме си с тези хора по нещо — отбеляза Хана и хвана ръката на Скот. — И ние, и те се възхищаваме на лаконичността.

Старейшината сложи край на вечерята с предложение, което Скот не можеше да приеме: той беше готов да нареди на цялото си семейство да се изнесе от къщата, за да могат гостите да спят на закрито.

Скот продължаваше да протестира, докато Азиз не му обясни:

— Или ще се съгласиш, или ще оскърбиш цялата фамилия с отказа си, който ще бъде възприет като намек, че домът им не е достатъчно добър за теб. А между другото, нека ти кажа, че според арабската традиция най-големият комплимент, който можеш да направиш на своя домакин, е жената, с която си му гостувал, да зачене от теб през същата нощ. — И Азиз сви рамене, оставяйки Скот да интерпретира думите му както пожелае.

Скот остана буден през по-голямата част от нощта, загледан през отвора на прозореца, в който изобщо нямаше стъкло. Хана почти не помръдна в прегръдката му. След опита да достави на старейшината най-голямото за него удоволствие, мислите на Скот продължаваха да се въртят около проблема с преминаването на границата и успешното връщане на Декларацията за независимостта във Вашингтон.

Когато първите лъчи на зората полазиха по тъканата завивка на постелята им, Скот пусна Хана, целуна я нежно по челото, измъкна се от леглото и установи, че малката ламаринена вана вече е пълна с топла вода, а жените са наслагали още съдове с вода над открития огън.

Изкъпа се и се облече, след което прекара близо час в изучаване на картата и търсене на безопасни пътища за преминаване през някоя от шестте граници на Ирак. Бързо задраска Сирия и Иран като пълна глупост, защото армиите и на двете страни с удоволствие щяха да ги избият, ако им се удадеше такава възможност. Смяташе, че повторното преминаване през йорданската граница крие голям риск. Когато дойде и Хана, той вече бе отхвърлил и Саудитска Арабия заради засилената гранична охрана. Беше свел реалните възможности до пет шосета и две граници.

Домакините им се заловиха да приготвят закуската, а Скот и Хана се разходиха из селото, хванати за ръка, точно както би направила всяка влюбена двойка по света в такова ведро лятно утро. Местните се усмихваха, някои дори им се покланяха. Макар никой от селяните да не знаеше английски, очите на всички казваха предостатъчно на език, разбираем за всекиго.

Стигнаха до края на селото и поеха по обратния път към къщата на старейшината. Коен вече пържеше яйца над огъня, а Хана спря и се загледа в една от жените, която печеше тънки кръгли филии хляб. Старейшината — той бе заел мястото си начело на масата — повика с ръка Скот да седне до него. Коен вече се бе наместил на трикрако столче и се готвеше да започне, когато до масата се приближи една коза и бутна с муцуна чинията му с яйцата на земята. Хана се разсмя и стана да му изпържи нови яйца.

Скот намаза още топлата си филия с мед, а една от жените сложи пред него чаша козе мляко.

— Е, измисли ли какво ще правим сега, професоре? — попита Коен.

До масата се приближи един от селяните, наведе се до старейшината и му зашепна нещо в ухото. Съобщението бе предадено на Азиз.

— Лоши новини — каза им Азиз. — Появили са се войници и са блокирали всички пътища, излизащи на магистралата.

— В такъв случай ще трябва да пътуваме през пустинята — каза Скот, извади картата и я разстла на масата. Вече бе очертал със син маркер възможните пътища. Посочи един, извеждащ до шосе, което можеше да ги отведе до град Халис.

— Само че това не е път — възрази Азиз. — Това е корито на река, изсъхнала преди много години. Бихме могли да вървим по него, но ще се наложи да изоставим камиона.

— Не е достатъчно да го изоставим — допълни Скот. — Трябва и да го унищожим. Ако войниците на Саддам го намерят, просто ще изтрият това село от лицето на земята заедно с всичките му жители.

Старейшината изслуша с недоумение превода на Азиз, после поглади наболата четина на бузите си, усмихна се на Скот и каза няколко думи.

— Чичо ми казва, че трябва да вземеш неговата кола — преведе Азиз. — Била стара, но според него нямало да ни изостави на пътя.

— Много мило от негова страна — отговори Скот. — Но ако през пустинята не може да мине камион, докъде ще стигнем с кола?

— Чичо разбира проблема ти много добре — уточни Азиз, — казва, че колата трябва да се разглоби и хората му ще я пренесат на части през пустинята — според него става дума за двайсетина километра — докато стигнем пътя за Халис. Там вече можем да я сглобим.

— Не можем да приемем такъв жест — въздъхна Скот. — Подобна щедрост е прекалено голяма. Ще вървим пеша и ще намерим някакъв транспорт, когато стигнем при Хувайдер. — И той посочи с пръст първото село по избрания маршрут.

Азиз преведе думите му. Старейшината видимо се натъжи и прошепна няколко думи.

— Каза, че колата всъщност не била негова, а на брат му. Значи сега е моя.

Едва сега Скот разбра, че преди чичото на Азиз старейшина на селото е бил баща му. Постепенно започваше да осъзнава колко силно е желанието на този човек да рискува всичко, но да не допусне залавянето на групата от войниците на Саддам.

— Добре, да приемем, че разглобим колата, пренесем я и отново я сглобим. Какво ще правим с патрулите по шосето? — попита той. — Защото повече от ясно е, че Хамил е разпратил хиляди хора да следят всички пътища към границите.

— Не и по второстепенните — отвърна Азиз. — Армията ще наблюдава магистралата. Те знаят, че това е единствената ни надежда да се доберем до границата. Не, няма да имаме проблем чак до контролния пункт на влизане в Халис. — Той показа с пръст на картата. — А и там едва ли ще има повече от двама заспали войници.

— Възможно ли е да излезем по някакъв начин при Туз Хурмату, без да се качваме на магистралата? — попита Скот, без да вдига поглед от картата.

— Да, има обиколен път през хълмовете, до който армията няма да припари, защото толкова близко до границата с Кюрдистан рискът да бъдат нападнати от партизаните пешмерги е много голям. След Туз Хурмату има само няколко километра до главната магистрала, но от друга страна, после остават още седемдесет километра до границата и няма никакъв друг начин да се мине през нея.

Скот се замисли за няколко минути. Накрая проговори:

— Значи поемем ли по този маршрут, единственият ни избор ще бъде да пресечем границата при Киркук. А там за нас ще бъде опасно и от двете страни.

В този момент старейшината започна да чука с пръст по картата върху кръгчето, обозначаващо Киркук, и разпалено да обяснява нещо на племенника си.

— Чичо казва, че Киркук е най-добрият ни шанс. Повечето от жителите му са кюрди и ненавиждат Саддам Хюсеин. Това е район, където дори има случаи на войници, дезертирали от армията, за да станат кюрдски пешмерги.

— Но как ще разберат, че сме на тяхна страна?

— Чичо ще се свърже с пешмергите, така че когато стигнем границата, те ще направят всичко по силите си, за да ни помогнат да я пресечем. Това, разбира се, не е официална граница, но стъпим ли в Кюрдистан, вече сме в безопасност.

— Кюрдите са най-добрият ни шанс — обади се Хана. — Особено ако повярват, че замисълът ни е бил да убием Саддам.

— Това е вярно, сър — намеси се и Коен. — Естествено, само при положение, че колата няма да ни предаде.

— Ти си нашият механик, Коен, така че ти най-добре можеш да прецениш това.

Когато Азиз преведе думите на Скот, старейшината стана, отведе ги зад къщата и спря пред кола — скрита под черно покривало. Двамата с Азиз го дръпнаха и Скот не можа да повярва на очите си.

— Розов кадилак? — смаяно попита той.

— Класически модел „Седан де вил“ от 56-а година, ако държим на прецизността, сър — уточни Коен и възбудено потри длани. После отвори дългата тежка врата и с благоговение седна на седалката зад волана. Бръкна под таблото, дръпна някакъв лост и капакът над двигателя щракна. Той слезе от колата, отиде отпред, вдигна капака и съсредоточено огледа двигателя. — Не е зле — заключи накрая той. — Ако сваля някоя и друга част от камиона, след няколко часа ще мога да ви предложа истинска състезателна кола.

Скот погледна часовника си.

— Ако искаме да минем през границата тази вечер, мога да ти отпусна само час — каза той.

Скот с Хана влязоха в къщата и отново се заловиха да изучават картата. Пътят, препоръчан от Азиз, бе на деветнайсет километра от селото, но това бяха километри тежък терен, представляващи изпитание дори за човек с празни ръце.

— Ще ни отнеме часове — каза накрая Скот.

— Каква е алтернативата, след като магистралата е табу?

Докато оглеждаха маршрута, а Коен работеше над колата, Азиз подбра трийсетима от най-здравите мъже в селото. Няколко минути след отпуснатия му един час се появи Коен. Ръцете му, лицето му, дрехите му и дори косата му бяха покрити с грес.

— Можем да разглобяваме, професоре — докладва той.

— Чудесно. Но първо трябва да се отървем от камиона — каза Скот и стана.

— Няма да е възможно, сър — предупреди го Коен. — Свалих някои неща от двигателя, така че не можем да го подкараме. За сметка на това кадилакът ще вдигне над сто и петдесет километра в час — обяви с гордост той. — И то на трета скорост.

Скот се засмя и двамата с Азиз излязоха да намерят старейшината. Обясниха му проблема.

Старецът спокойно каза нещо и Азиз преведе:

— Не се страхувай, приятелю — каза той. — Докато вие пътувате през пустинята, ние ще разглобим машината и ще заровим всяка нейна част на място, което войниците на Саддам няма да намерят и след хиляда години.

Думите не успокоиха Скот, но Азиз кимна в знак на потвърждение. Без да чакат мнението му, чичото и племенникът отидоха при кадилака, където Коен надзираваше демонтирането и разпределението на частите между трийсетимата носачи.

Четирима щяха да носят двигателя на носилка, а други шестима щяха да вдигнат рамата на рамене като ковчег. Нови четирима щяха да отговарят за по едно колело с гумата. Трета група от четирима щеше да се заеме с шасито. Двама бяха отделени за предната седалка — тя бе истинско произведение на изкуството, изработено от черна и бяла кожа — други двама щяха да носят задната. Един щеше да бъде натоварен с арматурното табло. Коен продължаваше да разпределя останалите компоненти на кадилака. Последните трима в опашката на носачите бяха три деца на по десетина-дванайсет години, които щяха да отговарят за пренасянето на двете двайсетлитрови туби бензин и на чантата с инструменти. С покрива щяха да се разделят.

Чичото на Азиз поведе жителите на селото към най-външната къща, откъдето всички щяха да проследят тръгването на гостите в пътешествието им към хоризонта.

Скот се сбогува със старейшината. Затрудняваше се да намери думи, за да изрази чувствата си. „Слушай, обади ми се, когато имаш път през Ню Хейвън“, би казал той на свой сънародник в подобна ситуация.

— Ще се върна в по-добри времена — каза той на старейшината и Азиз преведе.

— Ще чакаме идването на този ден.

Скот се обърна към Коен. С компас в ръка сержантът поведе невероятния отряд на пътешествие, което още отсега им се струваше безкрайно. Взе едната туба бензин от най-малкото момче и му посочи изразително с пръст назад към селото, но хлапето упорито поклати глава и бързо сграбчи брезентовата чанта на Скот.

„Ще запечата ли историята за поколенията това удивително пренасяне на Декларацията за независимостта?“ — питаше се Скот.

В този момент Коен извика:

— Напред!

 

 

Генерал Хамил нетърпеливо чакаше телефонът му да звънне и неспокойно крачеше из кабинета си.

Когато Саддам бе научил за провала на майор Саид, допуснал терористите да избягат, при това с Декларацията, най-силно се бе ядосал, че не бе могъл да го убие лично.

Единствената заповед, която даде, бе да се обявява на кръгъл час по радиото и телевизията, че е имало неуспешен опит да бъде убит и че ционистките терористи за съжаление още са на свобода. Съобщението трябваше да бъде придружено с подробно описание на провалилите се атентатори. Накрая трябваше да бъде отправен призив към населението на Ирак да окаже помощ в залавянето на неверниците.

Ако ставаше дума за нещо по-маловажно, генералът може би щеше да посъветва своя водач и върховен началник да се въздържи от излъчването по националните медии на такава информация, най-вече за да се попречи на хората, склонни да помогнат на терористите. В случая обаче единственото допълнение към заповедта на Саддам, което Хамил си позволи, бе да се обяви голяма награда за залавянето на терористите. Генералът отдавна бе разбрал, че личният материален интерес често е в състояние да надвие всякакви морални задръжки.

Хамил спря пред картата, временно опъната на стената върху портрета на Саддам, и огледа плетеницата от червени линии, свързваща Багдад с границите на Ирак. От двете страни на всеки път имаше стотици населени места и генералът се намръщи — знаеше, че много от тези селища с готовност биха предоставили убежище на бегълците.

И в този момент мислите му се върнаха на едно от имената, споменати от Крац. Азиз Зеебари — често срещано име, което по някаква причина не можеше да прогони от съзнанието си.

— Азиз Зеебари… Азиз Зеебари… Азиз Зеебари… — заповтаря на глас генералът. И изведнъж се сети. Беше екзекутирал човек с такова име, участвал в провалил се опит за държавен преврат. Да, преди седем години. Възможно ли бе това да е бащата на терориста?

 

 

Носачите спираха за почивка на всеки петнайсет минути. Първия час изминаха към три километра и изпиха огромно количество вода.

По обяд Скот прецени, че са изминали около две трети от разстоянието, делящо ги от шосето. Селото отдавна се бе скрило зад гърба им, а до хоризонта пред тях не се виждаха никакви признаци на живот. Слънцето безмилостно прежуряше и всяка следваща крачка бе все по-трудна.

Накрая стигнаха до шосето и Азиз нареди да започне сглобяването на колата. Носачите внимателно свалиха товара си на земята, а едно момиченце раздаде хляб, козе сирене и вода на капналите доброволци.

Скот седна на земята и се загледа как трийсетимата „механици“ под ръководството на Коен методично сглобяват кадилака. Когато затегнаха и последното колело, Скот трябваше да признае, че съоръжението пред него действително прилича на кола. Въпреки това имаше сериозни съмнения, че старият ветеран ще се съгласи да помръдне от мястото си.

Селяните наобиколиха голямата розова кола, а Коен седна зад волана.

Азиз търпеливо изчака децата да излеят и последната капка от тубите с бензин в резервоара, зави голямата стоманена капачка и извика:

— Дай да видим!

Коен завъртя ключа.

Двигателят бавно завъртя, но не запали. Коен изскочи навън, вдигна капака и каза на Азиз да заеме мястото му. Пипна ремъка на вентилатора, провери делкото и издуха последните невидими песъчинки от свещите, преди да ги завие обратно. Извади главата си изпод вдигнатия капак и погледна кюрда:

— Я пробвай.

Азиз завъртя ключа и натисна педала на газта. Двигателят завъртя този път малко по-бързо, но отново не пожела да запали. Трийсет чифта очи неспокойно погледнаха към капака, но никой не посмя да предложи съвет. Коен се залови да настройва делкото. След няколко минути извика:

— Дай пак и този път с повече газ!

Азиз включи. Двигателят завъртя, а когато Азиз натисна педала на газта, мощно изрева. Но дори този шум не можа да заглуши възторжения вик от трийсет гърла.

Коен зае мястото на Азиз и включи на първа скорост. Колата обаче отказа да се помръдне. Колелата се въртяха, но тежката машина затъваше в пясъка. Коен изгаси и слезе от колата. Шейсет ръце я подхванаха и започнаха да я разклащат напред-назад, пак напред и пак назад… Накрая с едно последно усилие селяните я изтласкаха от изровената бразда, избутаха я за по-сигурно двайсетина метра напред и зачакаха следващата заповед на сержанта.

Коен посочи малкото момиченце, което бе раздало храната. То срамежливо пристъпи напред и той го вдигна на ръце и го сложи на шофьорската седалка. Показа му с жестове да коленичи и да натисне с ръчички педала на газта. После, без да влиза в колата, Коен провери, че не е на скорост, и завъртя ключа на запалването. Момиченцето натискаше педала на газта с двете си ръчички. Двигателят послушно изрева, детето се изплаши и се разплака, а селяните се разсмяха. Коен свали момиченцето от колата и направи знак на Азиз.

— Приятелю, ти си на половината на килограмите ми, така че се качи, включи на първа и виж дали ще успееш да изминеш стотина метра. Ако стане, ние ще скочим в движение. И внимавай, провалиш ли се, ще трябва да бутаме това нещо по целия път до границата.

Азиз с готовност се вмъкна зад волана, внимателно включи на първа и предпазливо подаде газ. Колата бавно потегли, селяните отново радостно закрещяха, а Скот, Хана и Коен се затичаха редом с машината.

Хана отвори дясната врата, бутна седалката напред и скочи в колата, която се движеше все така бавно. Коен я последва и извика:

— На втора! — Азиз бутна лоста надолу, напред и нагоре. Колата скочи напред. — Това е трета, глупако! — извика Коен. Обърна се, видя Скот да тича с всички сили, пресегна се и задържа вратата отворена. Скот хвърли чантата си на задната седалка, после скочи вътре и заби глава в скута на Азиз и макар кюрдът да трепна от изненада, все пак успя да задържи колата на твърдата настилка на шосето.

Скот се обърна. Селяните махаха за сбогом. Помисли си, че е върхът на неблагодарността да им отговори с обикновено махване на ръка. Не само бе пропуснал последната възможност да им благодари, но дори не се бе сбогувал.

А те не помръднаха, докато колата не се скри от погледите им.

 

 

Адютантът на генерал Хамил влезе в кабинета му. Трепереше от страх. Едва сега бе осъзнал допуснатата груба грешка.

— Открихме селото, където е роден предателят Азиз Зеебари, господин генерал! Хан Бени Саад.

— Покажи ми къде е.

Лейтенантът изтича към картата и сложи пръст върху едно село североизточно от Багдад.

Хамил впи поглед в точката и си позволи първата усмивка за деня. Върна се при писалището си, вдигна слушалката и излая къса заповед.

Нямаше да мине и час и в селото щяха да нахлуят стотици войници.

Там можеше наистина да има само 250 жители, но генералът бе сигурен, че все някой ще проговори.

 

 

Азиз караше с около петдесет километра в час. Скот се опитваше да определи по картата точното им местоположение. Липсата на ориентири го затрудняваше. След около час стигнаха до съборена на пътя указателна табела, на която пишеше „Халис — 25 км“.

— Продължаваме — каза Скот. — Но ще трябва да спрем на няколко километра пред града, за да измисля как ще минем през контролния пункт.

С всеки изминат километър Скот започваше да се изпълва с уважение към точността на преценката на старейшината, че няма да имат проблеми с военните патрули по този пуст, сякаш забравен от бога и хората път. Не сваляше поглед от картата, изучаваше я внимателно и не след дълго вече бе избрал пътя, който според него щеше да ги изведе благополучно до границата още тази нощ.

— Добре, какво ще правим като стигнем до контролния пункт? — попита Коен.

— Може да се окаже и лесно — замислено отговори Скот. — Да не забравяме, че търсят четирима в голям военен камион.

— Ние сме четирима.

— Само че когато стигнем при пункта, няма да бъдем четирима — каза Скот. — Защото ние с теб ще се сврем в багажника.

Коен направи кисела гримаса.

— Благодарете се, че сте в кадилак — ухили се Азиз.

— Дали пак аз да не седна зад волана? — предложи Коен.

— Не — каза Скот. — Докато сме по тези пътища, ще кара Азиз.

— Какво прави тази? — извика Хана и посочи една млада жена, застанала насред пътя.

— Не спирай — нареди Скот.

Изведнъж Азиз се разсмя.

— Какво е толкова смешно, нещастнико? — озъби се Коен.

— Това е братовчедка ми Ясмин.

— Братовчедка? — усъмни се Хана.

— С моите хора всички сме братовчеди — обясни Азис, спря колата, изскочи навън и прегърна младата жена. Останалите също слязоха.

— Какво казва? — нетърпеливо попита Коен.

— Изглежда, професорът е прав. На войниците е заповядано да следят за военен камион, в който пътуват четирима терористи. Чичо обаче вече успял да й се обади и да я предупреди, че ще пристигнем с кадилак.

— В такъв случай е много рисковано да опитаме да минем през поста — обади се Хана.

— Рисковано, да — съгласи се Азиз, — но едва ли много. Ясмин минава през контролния пункт два пъти дневно, за да продава портокали, мандарини и фурми. Познава войниците добре, а и те познават колата на чичо. Чичо ми й е казал да е в колата, когато минем през контролния пункт. Така войниците нямало да се усъмнят.

— Ами ако решат да надникнат в багажника?

— Тогава няма да получат ежедневния подкуп от цигари и плодове, на който семействата им разчитат. Не разбирате ли, те така или иначе ще са убедени, че пренасяме незаконен товар. — Ясмин отново заговори и Азиз я изчака да свърши. — Казва, че трябва да се скриете в багажника, преди да е минал някой и да ви е видял.

— Голям риск, професоре — предупреди Коен.

— Рискът не е по-малък за Ясмин — въздъхна Скот, — а освен това просто не виждам откъде другаде бихме могли да преминем. — Той сгъна решително картата, отиде при багажника на колата, отвори го и без колебание влезе вътре.

Коен и Хана го последваха, без да кажат нито дума.

— Не е толкова удобно като в сейфа — отбеляза Хана и прегърна с две ръце Скот.

Азиз натика чантата между нея и Коен. Хана се засмя.

— Като ударя веднъж по външната страна на вратата — предупреди ги Азиз, — значи всеки момент ще спра на контролния пункт.

И тръшна капака над главите им.

Ясмин взе чантите си от банкета на пътя и седна отпред до братовчед си.

Тримата в багажника чуха как двигателят изкашля, после колата потегли към Халис.

Ясмин започна да обяснява на Азиз как протича минаването през контролния пункт.