Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (32)

32.

— Наистина мислех, че си мъртъв.

— Нямаше как да те уведомим — отговори Скот.

— Както и да е, това вече не е важно, Саймън — каза Хана. — Извинявай. Ще ми трябва малко време, докато премина на „Скот“. И може изобщо да не свикна за времето, което ни остава.

— Може би имаме повече време, отколкото си мислиш.

— Какво значи това?

— Един от резервните планове, за които сме се споразумели с Крац, е, че ако заловят някой от двама ни и започнат да го изтезават, докато другият още е на свобода, ще се опитаме да устоим поне един час, преди да им кажем за бомбата. — Хана знаеше за плана на Мосад, макар и да не бе в течение на подробностите. — Трябва все пак да призная, че точно този вариант не беше предвиден. По-скоро точно обратното. Мислехме, че ако можем да ги убедим, че зад докарването на сейфа в Багдад има друга цел, те незабавно ще евакуират сградата и ще разчистят прилежащите площи.

— И какво щеше да се постигне по този начин?

— Надявахме се, че след като сградата е празна, дори ние да сме пленени, другите агенти, които проникнаха тук един ден преди нас, ще разполагат с поне един час, през който да проникнат в залата на Съвета и да вземат Декларацията.

— И защо иракчаните биха я оставили неохранявана?

— Планът беше да им кажем точно какво ще се случи на любимия им водач, ако сейфът бъде затворен не от мен, а от някой друг. Разчитахме, че новината ще предизвика паника, в която те ще забравят за всичко друго.

— И късата сламка се падна на Крац.

— Да — прошепна Скот. — Не че първоначалният план все още има някакво значение, след като аз проявих глупостта да предам Декларацията в ръцете на Хамил. Така че сега се налага да използваме оставащото ни време, за да се измъкнем, вместо да влезем.

— Но ти не си му дал Декларацията — каза Хана. — Тя е все още на стената в Залата.

— Какви ги разправяш? — Скот я погледна изненадано.

— Аз съм виновна — призна Хана. — Намерих картонения цилиндър в сейфа и размених двата документа. Разчитах, че ще съобщя на Крац какво съм направила. Попречи ми това, че ти и генералът се появихте точно когато се готвех да тръгвам. Така че когато ти се заключи в Залата, за да размениш повторно пергаментите, без да знаеш, си сложил на стената пак оригинала. Хамил разполага с копието.

Скот я прегърна.

— Хана, ти си гений!

— Не съм — възрази Хана. — По-важното е, че в момента сте в желания от вас сценарий и мисля, че е редно да ми кажеш какво сте смятали да правите. За начало, как се излиза от заключен сейф?

— Това е най-лесното — каза Скот. — Сейфът просто не е заключен. Програмиран е така, че да може да бъде отключван и заключван единствено от мен.

— Кой го е програмирал така?

— Един швед, който би бил щастлив да дойде сам тук, само че му е писано да си стои в Калмар. Най-важното сега е бързо да разбера на коя стена е вратата.

— Веднага ще ти кажа. Трябва да е тази срещу мен, защото, доколкото си спомням, седя под плаката на Саддам.

Скот и Хана запълзяха на четири крака към отсрещната стена.

— Сега ни трябва горния десен ъгъл — каза Скот, — и като натиснем там, вратата би следвало да се отвори без усилие.

Хана кимна, но се сети, че не се виждат в тъмнината, и каза:

— Да.

Скот провери светещия циферблат на часовника си и измърмори:

— Още е рано. Трябва да дадем на Крац още малко време.

— Надявам се да ти стигне, за да ми разкажеш за бомбата — напомни му Хана.

 

 

— Добре — каза генералът, когато Крац не реагира на забождането на иглата в палеца на крака му. — Сега ще научим всичко, което ни интересува. Нека започнем все пак с няколко прости въпроса. Чинът ти в Мосад?

— Полковник — отговори Крац. Номерът бе да им казва само неща, за които беше уверен, че са им известни.

— Личният ти номер?

— 78216 — каза той. Когато се съмняваш, приеми, че го знаят, иначе скоро ще те заловят в лъжа.

— Официална длъжност?

— Аташе по въпросите на културата в Лондон. — Имаш право на три пробни лъжи и една голяма, нищо повече.

— Имената на тримата ти партньори в тази акция?

— Професор Скот Брадли, експерт по древни ръкописи — първата пробна лъжа, — Бен Коен и Азиз Зеебари. — Истината.

— Момичето, Хана Копец. Какъв е чинът й в Мосад?

— Още се обучава.

— Откога е на работа в Мосад?

— Малко повече от две години.

— Каква е задачата й?

— Да се установи в Багдад и да научи къде се намира Декларацията за независимостта. — Втората лъжа.

— Добре, полковник — похвали го генералът и погледна дългия картонен цилиндър в ръката си. — Имаш ли като командир други задачи по отношение на нея?

— Не. Трябваше само да придружа сейфа от Калмар до Багдад. — Третата лъжа.

— Предполагам обаче, че сейфът е бил само претекст, за да намерите Декларацията за независимостта, нали?

Крац се поколеба. Експертите бяха на мнение, че един добре трениран агент, дори когато се намира под въздействието на серум на истината, може да се поколебае при разкриването на изключително важна тайна.

— Каква е истинската цел зад докарването на сейфа в Багдад, полковник? — Крац продължаваше да мълчи. — Полковник Крац — повиши глас генералът, — каква е истинската цел за докарването на сейфа в Багдад?

Крац преброи до три и после каза:

— Да се взриви щабквартирата на партията Баас с малко ядрено устройство, скрито в сейфа, с надеждата да бъде убит президентът, заедно с всички членове на Революционния команден съвет. — Голямата лъжа!

Би дал всичко, за да може да види лицето на генерала в този момент. Но сега бе ред на Хамил да се поколебае.

— И как се задейства бомбата? — Крац отново не отговори. — Ще попитам още веднъж: как се задейства бомбата? — Крац мълчеше. — Кога ще избухне? — изкрещя генералът.

— Два часа след като сейфът бъде затворен не от ръката на професора.

Генералът провери часовника си, изтича до единствения телефон в стаята и нареди незабавно да бъде свързан с президента. Изчака да чуе в слушалката гласа на Саддам. Изобщо не забеляза, че Крац е загубил съзнание и се е свлякъл от стола.

 

 

Скот погледна фосфоресциращия циферблат на часовника си. Часът бе 17:19. Двамата с Хана се намираха в сейфа вече час и седемнайсет минути.

— Сега ще бутна вратата. Ако чуеш нещо отвън, помогни ми да я избутаме колкото може по-бързо. Изненадата е единственият фактор на наша страна.

Скот натисна вратата съвсем леко и тя се открехна един пръст. Не се чуваше нищо. Той надзърна през тясната пролука, но навън не се виждаше никой. Скот бутна вратата още малко и пролуката се разтвори на два пръста. Нищо обезпокоително. Сега и двамата виждаха съвсем ясно част от коридора. Той погледна Хана, кимна и двамата натиснаха с всичка сила. Тежката един тон врата се разтвори изцяло. Двамата изскочиха в коридора. Нямаше никого. Цареше неестествена, мъртвешка тишина.

Скот и Хана бавно тръгнаха към залата на Съвета. Все още никакъв звук. Скот престъпи през прага и погледна наляво. Декларацията за независимостта все така висеше на стената до портрета на Саддам.

Хана безшумно отиде до другия край на залата, надникна в следващия коридор, обърна се към Скот, и кимна. Скот провери изписването на думата „британски“, извади трите разхлабени пирона и издърпа Декларацията през главата на четвъртия, опитвайки се да забрави, че е плюл върху националната реликва и е бърсал с нея праха на пода. Дари лика на Саддам с един последен поглед, нави пергамента и отиде при Хана.

Все така безшумно Хана тръгна напред и му посочи асансьора, като прекара пръст през гърлото си, за да му покаже, че използването на асансьора е равносилно на смърт. Той кимна и я последва към стълбището.

Бързо и безшумно изкачиха шестте етажа, отделящи ги от партера. Хана направи знак на Скот да влязат в малката стаичка, където чистачките оставяха принадлежностите си. Когато Скот влезе, тя вече беше коленичила при прозореца на отсрещната стена. Той застана до нея и двамата погледнаха навън към обезлюдения Площад на свободата. Нямаше и помен от човешко присъствие.

— Бог да благослови Крац — прошепна Скот.

Хана кимна и отново му направи знак да я следва. Върнаха се в коридора и тя го поведе към една странична врата. Скот я отвори предпазливо и този път излезе напред. Секунда по-късно Хана се присъедини към него. Намираха се във външния заграден двор.

Той посочи към палмовите дръвчета в отсрещния край на двора и тя отново кимна. Бързо прекосиха двайсетината метра. Скот се обърна и погледна към сградата и оставения до стената камион. Предположи, че в паниката някой е забравил за него.

Чукна Хана по рамото и й показа, че иска да се върне в сградата. Прекосиха на бегом двора и влязоха през вратата, през която бяха излезли. Скот поведе Хана по централния коридор. След малко стигнаха до главния вход — порталната врата се полюшваше от течението на пантите си. Скот надникна навън, посочи камиона, показа с жест на Хана от коя страна ще се качи и отново я докосна по рамото. Двамата спринтираха по циментирания двор.

Скот скочи зад волана, а тя се качи от другата страна.

— Къде, по дяволите… — бе първата реакция на Скот, когато откри, че ключът за запалването не е на мястото си. Трескаво претърсиха жабката, огледаха арматурното табло и пода. — Тия копелета са го взели!

— Саймън, виж! — изкрещя Хана.

Скот се обърна светкавично и видя някаква фигура да скача на стъпалото до него.

Хана се приготви да атакува, но Скот й попречи.

— Добър ден, госпожице — каза непознатият. — Съжалявам, че обстоятелствата не позволяват да бъдем представени един на друг както трябва — допълни той, преди да се обърне към Скот: — Отместете се, професоре — каза той и вкара ключа в гнездото на запалването. — Ако си спомняте, бяхме се споразумели аз да шофирам.

— По дяволите, какво правиш тук, сержант? — възкликна Скот.

— На това му викам истински американски начин на поздравяване — отговори Коен. — И все пак, за да удовлетворя любопитството ви, ще ви кажа, че се подчиних на заповед. Беше ми наредено да ви изчакам навън и ако се появите с тубуса в ръка, да се върна тук и да се махаме, но в никакъв случай да не се съгласявам, ако започнете да ме убеждавате да се отбием в Министерството на външните работи. Впрочем, къде е тубусът?

— Внимавай! — отново изкрещя Хана, защото някакъв арабин се приближаваше към камиона, този път откъм нейната страна.

— Той няма да ви стори нищо — успокои я Коен, — защото е само един безполезен член на екипа. Даже не знае каква е разликата между диетична „Кола“ и „Пепси“.

Азиз скочи на стъпалото на потеглящия камион и погледна Скот:

— Мисля, че разполагаме с около двайсетина минути, професоре, преди да са схванали, че в сейфа няма никаква бомба.

— Тогава да се махаме по-скоро оттук — каза Скот.

— В каква посока? — поинтересува се Хана.

— Азиз и аз вече направихме разузнавателен оглед на терена, сър. В момента, в който завиха сирените, разбрахме, че са се хванали на въдицата на Крац, защото не можете дори да си представите какво блъскане беше, докато се изпокрият в бомбоубежището. Тук е царството на армия и полиция. През последния половин час двамата с Азиз успяхме добре да разгледаме центъра на града. И единственият, на когото се натъкнахме, беше един от нашите агенти — Дейв Фелдман. Той вече беше набелязал маршрута за бягство, който дава максимален шанс да избегнем военните.

— Добра работа, Коен — похвали го Скот.

Коен се обърна и остро го погледна.

— Правя го не за вас, сър, а заради полковник Крац. Навремето той не само ме извади от затвора, но и бе единственият офицер, който се е отнасял с мен като с човешко същество. Така че каквото и да е това в ръцете ви, професоре, дано си заслужава неговата саможертва.

— Хиляди вече са дали живота си заради него — тихо каза Скот. — Защото това е американската Декларация за независимостта.

— Мили боже! — възкликна Коен. — Как е попаднала в ръцете на тези мръсници? — Той помълча малко и отново го погледна. — Мога ли да ви вярвам?

Скот мълчаливо кимна и разви пергамента. Коен и Азиз впиха игумени погледи в безценния документ.

— Добре, в такъв случай май ще трябва да ви върнем колкото може по-скоро у дома, професоре, нали така? — въздъхна Коен. — Азиз ще поеме командването, докато сме в неговия свят. — Той скочи от кабината, а кюрдът изтича да заеме мястото му зад волана. Щом се качи в каросерията, Коен удари с длан покрива на кабината и Азиз потегли.

Камионът ускори още докато бяха в двора, премина през бариерата и излезе на Площада на свободата. Единствените превозни средства, покрай които минаваха, изглеждаха отдавна изоставени. Между сградите и по улиците не се виждаше жива душа.

— Кварталът бе евакуиран в радиус от пет километра, така че още малко никой няма да ни пречи — обясни Азиз, зави наляво и бързо вдигна до стотина километра в час — скорост, запазена по този булевард единствено за Саддам. — Смятам да излезем от Багдад по старото шосе „Бакуба“. Така ще пътуваме из места, където военните не се навъртат — продължи той, докато минаваха край фонтана, станал известен благодарение на Али Баба. — Надявам се да се измъкнем от Багдад в рамките на два часа.

Азиз направи остър завой надясно и продължи по улиците на призрачния град. Когато излязоха при моста над река Тигър, Скот погледна към слънцето — след не повече от час то щеше да се скрие зад най-високите сгради и шансовете им да се измъкнат незабелязани значително щяха да нараснат.

Азиз профуча край университета „Кармел Джунблат“ и излезе на булевард „Джамила“. Все още не се виждаха никакви хора. Скот реши, че ако някой случайно ги забележи, ще сметнат, че са армейски патрул.

Хана бе първата, която видя човек — старец, седнал на тротоара и напълно безразличен към ставащото край него. Подминаха го със сто километра в час, но той даже не вдигна поглед.

Азиз зави на следващата пряка и се озова срещу група млади мародери, понесли телевизори и електронна техника. Като видяха камиона, младежите побягнаха. На следващия ъгъл имаше други грабители, но все още нямаше помен от армия или полиция.

Когато забеляза в далечината тъмнозелени униформи, Азиз без колебание зави надясно по уличка, която всеки друг делничен ден би била задръстена с пешеходци и по която никое превозно средство не би могло да се движи с повече от пет километра в час. Но Азиз караше с не по-малко от осемдесет. Отново зави надясно при първа възможност и едва сега видяха първите осмелили се да излязат навън. Стигнаха до края на търговската улица и Азиз се включи в магистралата, извеждаща от Багдад. По нея почти нямаше коли.

Азиз поглеждаше в огледалото през няколко секунди. Вече стриктно се съобразяваше с ограничението на скоростта, което бе осемдесет километра в час. „Никога не допускай да те спрат за дреболия“, бе го предупреждавал Крац хиляди пъти.

Когато притъмня и Азиз включи фаровете, сърцето на Скот се поотпусна. Двата часа бяха изтекли, но едва ли някой се бе сетил да ги търси. От друга страна, всеки километър по-далеч от Багдад ги извеждаше по места, където хората бяха все по-малко верни на Саддам.

Когато оставиха табелата с надпис „Багдад“ зад гърба си, Азиз вдигна на сто километра.

— Дай ми двайсет минути, Аллах — помоли се на глас той. — Дай ми само двайсет минути и ще ги закарам до Касъл Поуст.

— „Касъл Поуст“? — удиви се Скот. — Да не сме тръгнали да гоним индианците?

Азиз се засмя.

— Не, професоре, това е мястото, където през Първата световна война е построен английски военен форт. Там бихме могли да се скрием за през нощта. Ако, разбира се, стигнем преди… — Тримата едновременно забелязаха военния камион, идващ срещу тях. Азиз отби наляво, включи се в някакъв страничен път и веднага се видя принуден да вдигне крак от педала на газта.

— Сега къде отиваме? — тихо попита Скот.

— Хан Бени Саад — отговори Азиз, — селото, където съм се родил. Ще можем да останем не повече от една нощ, но никой няма да се сети да ни търси там. А утре, професоре, ще трябва да решите коя от шестте възможни граници да пресечем.

 

 

Генерал Хамил крачеше нетърпеливо из кабинета си. Двата часа бяха изтекли и той бе започнал да се пита дали Крац не го бе изиграл. Съмняваше се, но не можеше да разбере как това би могло да е възможно.

Вече съжаляваше, че го уби. Защото ако Крац бе жив, можеше да го подложи на старите и надеждни методи за изтезание. На всичко отгоре вече никога нямаше да разбере как полковникът щеше да понесе особените му бръснарски умения.

Хамил вече бе заповядал на един от своите лейтенанти да отиде с хората си в сутерена на сградата на Баас. Изплашеният лейтенант бързо се бе върнал да му докладва, че вратата на сейфа е отворена, че камионът е изчезнал и че документа на стената го няма. Генералът се усмихна. Беше сигурен, че притежава оригинала, но за всеки случай извади пергамента от картонения цилиндър и го разгъна на бюрото си, за да се увери лично. Откри думата „британски“ и лицето му първо побеля, а след това почервеня. И с всяка следваща секунда ставаше все по-тъмночервено.

Веднага издаде заповед да бъдат прекратени всички военни отпуски и след това разпореди петте дивизии на елитната гвардия да започнат мащабна операция по издирване на терористите. За нещастие нямаше никаква информация с какъв аванс разполагат, накъде са тръгнали, от колко време пътуват и какви са непосредствените им намерения.

Все пак знаеше, че не могат да останат дълго на главните пътища, без да бъдат забелязани. След като се стъмнеше, сигурно щяха се отбият в пустинята, за да пренощуват. А на следващия ден щяха да опитат да пресекат някоя от шестте граници. Генералът вече бе издал заповед, че дори и само един от терористите да се изплъзне, граничарите на това място ще бъдат арестувани и тикнати в затвора. Двамата войници, които бяха „затворили“ вратата на сейфа, вече бяха разстреляни, а майорът, натоварен с контрола по монтирането на сейфа, бе арестуван. Час по-късно го бяха намерили обесен в килията — самоубийството на майор Саид поне бе спестило на Хамил главоболията по организирането на военен съд. Предвидливо оставеното на пода на килията въже явно се бе оказало достатъчно силен намек. А двамата млади студенти по медицина, инжектирали на Крац серума на истината и станали свидетели на разпита му, вече бяха откомандировани по спешност към южната граница — там щяха да изслужат военната си служба в поделение, където порядките драстично се отличаваха от тези в елитните роти. Момчетата бяха симпатични, даже много симпатични… и едва ли щяха да издържат по-дълго от седмица.

Хамил вдигна слушалката на телефона и набра номера, който трябваше да го свърже с двореца. Трябваше да е първият, който ще обясни на президента какво се е случило.