Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (3)

3.

Шофьорът на заместник-посланика ловко изкара колата от частния гараж в сградата на Обединените нации и пое на запад през тунела „Линкълн“ към Ню Джърси. Няколко минути не проговориха нито той, нито Ал-Обайди. През това време шофьорът постоянно се взираше в огледалото за обратно виждане. Потвърди, че никой не ги следва, едва когато завиха по детелината за връзка с магистралата за Ню Джърси.

— Добре — късо каза Ал-Обайди, позволи си да се отпусне за пръв път този ден и започна да си представя какво би могъл да направи с десетте милиона долара, ако по някакъв начин станеха негова собственост.

Когато подминаха клона на „Мидлантик Нешънъл Банк“, се запита за хиляден път защо не вземе да спре колата и да внесе парите под измислено име. Нямаше да бъде никакъв проблем на следващия ден да се озове от другата страна на земното кълбо. Подобно изпълнение със сигурност щеше да накара посланика да се изпоти здраво. А при повече късмет, докато откриеха местонахождението му, Саддам Хюсеин можеше отдавна да е мъртъв. И тогава… щеше ли на някой да му пука какво е станало с парите?

В края на краищата Ал-Обайди нито за секунда не бе допускал, че нелепият план на великия лидер е изпълним. Беше се надявал да докладва в Багдад след разумен период, че въпреки всичките си усилия не е успял да намери надежден изпълнител на смелия удар. Само че съдбата бе довяла в Ню Йорк онзи ливанец…

Имаше две добре известни на Ал-Обайди причини, заради които не можеше да докосне и един долар от парите, натъпкани в калъфа за голф стикове на седалката до него. Първо, трябваше да мисли за майка си и сестра си, които живееха в относителен комфорт в Багдад и които — ако парите неочаквано изчезнеха — щяха да бъдат арестувани, изнасилени, измъчвани и обесени… с единственото обяснение, че са роднини на предател. Не че Саддам някога бе имал нужда от извинение за убиването на някого, особено ако подозираше, че той го е предал.

Второ, Ал-Обайди — който падаше на колене пет пъти дневно с лице на изток и с молитва един ден Саддам да свърши с кончината на предател — нямаше как да не забележи, че Горбачов, Тачър и Буш се държат на власт все по-трудно от великия Сайеди.

Още от момента, когато посланикът му бе възложил тази задача, Ал-Обайди бе приел мисълта, че Саддам, както изглежда, май ще умре мирно и тихо в леглото си, докато собствените му шансове за успех — любимата фраза на посланика — са минимални. Защото след като предадеше парите, ако Кавали по някаква причина не изпълнеше задълженията си по договора, не някой друг, а именно Ал-Обайди щеше да бъде отзован в Багдад — под невинна дипломатическа формулировка естествено — за да го арестуват на слизане от самолета, да го съдят по бързата процедура и несъмнено да го намерят за виновен. И тогава всичките възвишени приказки, изречени от професора му по право в Лондонския университет, щяха да имат стойността на шепа пясък в пустинята.

Шофьорът излезе от детелината и се насочи към центъра на Ню Арк, а мислите на Ал-Обайди се върнаха на онова, за което бяха предназначени парите. Идеята беше белязана с почерка на неговия президент. Беше оригинална, а за изпълнението й се изискваха дързост, смелост, самообладание и не малка доза чист късмет. В себе си Ал-Обайди даваше не по-малко от деветдесет и девет процента вероятност, че цялото мероприятие ще се провали още преди стартовото блокче, да не говорим за стигане до финалната лента. От друга страна, в Държавния департамент имаше хора, които бяха прогнозирали, че шансовете на Саддам Хюсеин да оцелее след операция „Пустинна буря“ са към един процент. И бяха предупредили, че ако великият Сайеди вземе, та извърти на Щатите този велик номер, те ще се превърнат в световно посмешище, а Саддам ще си гарантира в арабската история място редом със Саладин.

Ал-Обайди вече бе проверил точното място на сградата, така че нареди на шофьора си да спре на две преки западно от нея. Иракчанин, слизащ от голяма черна лимузина пред входа на банка… хм, това със сигурност би дало на Кавали достатъчно оправдание да прибере парите и да прекрати изпълнението на договора. Когато колата спря, Ал-Обайди се прехвърли от другата страна на калъфа с парите и слезе през вратата откъм тротоара. Макар да трябваше да извърви някакви си двеста метра до банката, това бе единствената фаза от операцията, която разглеждаше като пресметнат риск. Огледа улицата в двете посоки. Не видя нищо подозрително, така че изтегли калъфа за голф стикове на тротоара и с мъка го нарами.

Заместник-посланикът знаеше, че изглежда нелепо, докато крачи по Мартин Лутер Кинг Драйв в костюм, явно купен на Пето авеню, и със сак на рамо.

Трябваха му по-малко от две минути да измине късото разстояние до банката, но когато застана пред входа, бе плувнал в пот. Изкачи изтърканите стъпала и мина през въртящата се врата. Посрещнаха го двама въоръжени с външност по-подходяща за сумо борци, отколкото за банкови служители и без суетене и излишни въпроси го съпроводиха до чакащия асансьор, чиито врати се затвориха в секундата, в която той стъпи в него. Вратата се отвори едва когато Ал-Обайди се озова в сутерена. Той се изправи пред нов мъж, който, колкото и невъзможно да бе това, изглеждаше по-грамаден дори от двамата, посрещнали го горе. Гигантът безмълвно кимна и го поведе към вратата в края на дълъг, застлан с мокет коридор. Когато приближиха, вратата се отвори, Ал-Обайди мина през нея и се озова в стая с голяма маса, около която чакаха дванайсет мъже. Макар да бяха консервативно облечени и мълчаливи, нито един от тях не приличаше на банков касиер. Вратата зад него се затвори с многозначително щракване. Мъжът начело на масата стана и го поздрави:

— Добро утро, господин Ал-Обайди. Доколкото съм осведомен, вие сте тук, за да депозирате известна сума по сметка на един от нашите клиенти.

Заместник-посланикът кимна и подаде сака, без да проговаря. Мъжът не се изненада — бе виждал да пренасят ценности във всичко: като се започне от крокодил и се завърши с презерватив.

И все пак, макар да не го показа, се изненада от тежестта на сака, преди да изсипе съдържанието му на масата и да разпредели парите пред единайсетте останали. Касиерите започнаха трескаво да броят, разделяйки банкнотите в пачки по десет хиляди. Никой не предложи на Ал-Обайди да седне, така че през следващите четиридесет минути той остана да чака и да ги наблюдава.

Когато парите бяха преброени, главният касиер провери броя на пачките. Точно хиляда на брой. Усмихна се, но не на Ал-Обайди, а на парите, после кимна отсечено на арабина, за да потвърди, че той е внесъл уговорения аванс.

Върнаха му сака, който не влизаше в сделката. Ал-Обайди се почувства глупаво, но нямаше избор, освен да го метне през рамо. Главният касиер натисна някакъв бутон под масата и вратата се отвори.

Отвън чакаше един от онези, които го бяха посрещнали на идване горе. Мъжът го придружи до партера и когато заместник-посланикът стъпи на тротоара, сякаш се изпари.

С искрена въздишка на облекчение Ал-Обайди пое по обратния път към колата. Позволи си лека усмивка на задоволство от професионалния начин, по който бе свършил работата си. Беше сигурен, че посланикът ще е доволен да чуе, че не е имало усложнения. Нямаше съмнение, че той щеше да си присвои по-голямата част от заслугите в грамата до Багдад, с която щеше да докладва, че операция „Пустинно спокойствие“ е започнала успешно.

В следващия миг Ал-Обайди лежеше на тротоара и двама младежи тичаха по улицата със сака му.

Заместник-посланикът се подсмихна. Бездруго се бе чудил как да се отърве от сака.

 

 

Тони Кавали слезе за закуска няколко минути след седем. Баща му вече беше станал да я приготви. Малко след развода Тони се бе пренесъл в тухлената сграда на пресечката на 75-а и „Парк“. След пенсионирането си баща му прекарваше по-голямата част от времето си, посветен на старата си страст да събира редки издания, ръкописи и исторически документи. Отделяше много часове и на това да предаде на сина си всичко научено по време на дългата си кариера на адвокат, като наблягаше основно на това колко важно е човек да избегне загубата на време зад решетките.

Икономът сервира кафе и препечен хляб и двамата мъже започнаха да обсъждат предстоящите им задачи.

— Девет милиона долара са внесени в четиридесет и седем банки из цялата страна — уведоми Тони баща си. — Един милион е депозиран по шифрована сметка във „Франшар и сие“, Женева, на името на Хамид Ал-Обайди — допълни той, докато мажеше с масло препечената филийка.

Баща му се усмихна доволно на стария номер, който бе предал на сина си преди много години.

— И какво ще кажеш на Ал-Обайди, когато те попита как са били похарчени неговите десет милиона? — поинтересува се неофициалният президент на „Скилс“.

През следващия час Тони подробно обясняваше на баща си детайлите на операция „Пустинно спокойствие“, прекъсван само от редки въпроси или идеи за по-добро решение.

— Може ли да се вярва на актьора? — попита баща му накрая, преди да си налее нова чаша кафе.

— Лойд Адамс продължава да ни дължи над трийсет хиляди долара — сви рамене Тони. — И не може да се каже, че напоследък е затрупан с предложения за работа, ако изключим няколко рекламни клипа…

— Добре — одобри Кавали старши. — А Рекс Бътъруърт?

— Седи в Белия дом и чака указания.

Баща му кимна, но попита:

— И все пак защо Кълъмбъс, Охайо?

— Хирургическата клиника там е точно онова, което ни трябва, а деканът на медицинския факултет има идеалната за нас квалификация. Освен това подслушваме и дома, и офиса му.

— Дъщеря му?

— Тя е под денонощно наблюдение.

Президентът на „Скилс“ облиза устните си.

— Кога ще натиснеш бутона?

— Следващия вторник, когато деканът изнесе своята реч в колежа на дъщеря си.

Появи се икономът и започна да прибира масата.

— А Бил Долара? — попита бащата на Кавали.

— Анжело е на път за Сан Франциско, за да говори с него и да се опита да го убеди. Бил Долара ни е нужен, ако искаме да успеем. Той е най-добрият. Всъщност останалите даже не се и доближават до него — допълни Кавали.

— Когато е трезвен — бе целият коментар на баща му.