Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (29)

29.

Азиз спря камиона пред някакъв танк. Наоколо се въртяха войници, но не можеше да се каже, че кипи трескава активност.

— Очаквах да видя повече войска — замислено каза Крац.

— Все пак не сме къде да е, а пред щабквартирата на Баас.

— Може Саддам да е в двореца, а защо не и извън Багдад — предположи Азиз.

Двама войници се отправиха към камиона. Първият извика: „Навън!“ и те се подчиниха. Войникът им заповяда да се отдалечат от камиона на няколко метра, после други двама войници се покатериха чевръсто през задния капак и отметнаха платнището.

— Този е майор — прошепна Азиз и кимна към един внушителен военен, накичен с медали за заслуги и с мобилен телефон в ръката, който се приближаваше към тях.

Офицерът спря, вдигна поглед към сейфа, после, без да скрива подозрителността си, се обърна към Крац, представи се като майор Саид и каза:

— Отвори.

Крац посочи Скот, който се покатери в компанията на още няколко внимателно наблюдаващи го войници и извърши церемонията на отварянето. В мига, в който дръпна вратата за дръжката, при тях се качи и майорът, макар и с помощта на един от войниците, който му протегна ръка. Той остана една крачка назад и заповяда на двама от хората си да влязат вътре. Младите мъже скриха тревогата си, но все пак се престрашиха, влязоха и започнаха да опипват стените и да скачат, с цел да докоснат тавана. Саид ги погледа известно време, после скочи тежко на земята и се обърна към Скот.

— Ще изчакаме крана — каза той, вече по-приятелски. После набра някакъв номер на телефона си.

Без да пита, Коен се качи в кабината и седна зад волана, където даже не бе успял да извади ключа. Азиз остана отзад при отворения сейф. Скот и Крац се облегнаха на близката стена. Опитваха се да се престорят на скучаещи, но шепнешком обсъждаха ситуацията.

— Трябва да намерим начин да влезем в сградата, преди да вкарат сейфа там — каза Крац и Скот съгласно кимна.

Часовникът на кулата на Площада на победата удари 12:30 и в същия момент Азиз забеляза огромния кран бавно да се приближава, заобикаляйки масивната статуя на Саддам.

Скот обясни на майора, че трябва да преместят камиона по-близко до разтворената врата. Майорът се съгласи, вземайки по изключение решение без обаждане на телефона. Когато паркираха камиона, където искаше Скот, майор Саид най-сетне схвана, че ще се наложи да демонтират порталните врати, за да може да вкарат по някакъв начин в сградата сейфа и подвижната платформа.

Този път вече поиска разрешение по телефона. На въпроса на Скот: „Колко ще чакаме?“, отговори, като сви рамене: „Колкото трябва“.

Скот реши да използва това забавяне и обясни на майор Саид, че трябва да обходи маршрута, по който ще транспортират сейфа след вкарването му в сградата.

Майорът се поколеба, обади се за пореден път, изчака няколко минути със слушалка на ухото, получи отговор, посочи Скот с пръст и все така лаконично каза:

— Само ти.

Скот остави Крац да се занимава със свалянето на сейфа от камиона и последва майора в сградата.

Първото, което му направи впечатление, докато вървяха по застлания с мокет коридор, бяха неговата широчина и усещане за здравина. През десетина крачки имаше облегнати на стената войници, които заставаха мирно щом зърнеха майор Саид.

Асансьорът бе в дъното на коридора. Майор Саид извади ключ и го вкара в отвор в стената. Вратата на асансьора бавно се разтвори и Скот видя, че размерите на сейфа, изглежда, са били зададени така, че да може да се използва асансьорът. Доколкото можеше да прецени на око, ако вкараха по някакъв начин Мадам Берта тук, до стените щеше да остане пролука от максимум един пръст.

Майорът натисна бутон с надпис „-6“ и Скот забеляза, че това е най-долното ниво, до което се стига по този начин. Асансьорът бавно започна да се спуска. Когато вратата отново се отвори, майор Саид излезе и Скот го последва в безкраен коридор. Този път усещането беше, че се намират в място, построено да устои на земетресение. След няколко минути ходене спряха пред двукрила врата с подсилена конструкция, охранявана от двама войници с автомати.

Саид зададе някакъв въпрос и те отрицателно завъртяха глави.

— Залата е празна. Можем да влезем — с типичната си немногословност обясни майорът и отключи.

Скот го последва в заседателната зала на Съвета.

Погледът му бързо обходи просторното посещение. Първото, което привлече вниманието му, бе поредният грамаден портрет на Саддам в тъмен двуреден костюм, окачен на отсрещната стена. После видя един от червените бутони на алармената инсталация до ключа на осветлението, както го бе предупредил Крац. Майорът бързо тръгна през залата, създавайки впечатление на човек, който не би следвало да се намира тук. Скот бавно тръгна след него. И тогава… тогава я видя. Зърна я само за миг и сърцето му се сви: Декларацията за независимостта беше закована на стената, единият връх на пергамента бе откъснат, а доста от подписите направо бяха неразличими.

Майорът отключи някаква врата и Скот с нежелание го последва по започващия от другата страна пореден коридор. Този път изминаха само няколко крачки, преди да застанат пред голяма иззидана с тухли ниша, за която Скот веднага схвана, че отдавна очаква пристигането на сейфа.

За да не разочарова майора, той все пак се залови да измерва с рулетка габаритите на нишата. Не бързаше; мозъкът му трескаво обмисляше как би могъл да спечели малко повече време за оглед на Декларацията. След няколко минути майор Саид го потупа по рамото с офицерския си стик, за да му покаже, че е време да се върнат при камиона. Скот неохотно го последва по обратния път по късия коридор и през заседателната зала, където макар майорът явно да бързаше, Скот отново се спря да измерва вратата. С радост установи, че ще се наложи и нейното демонтиране от пантите. За да покаже загрижеността си, Скот отстъпи крачка назад и се загледа във вратата като художник, оценяващ току-що завършена картина. Майорът се върна и го чукна по крака със стика, като измърмори нещо, което определено не прозвуча като комплимент.

На тръгване Скот хвърли скришом последен поглед надясно и най-лошите му страхове се потвърдиха: дори да успееше да размени двата документа, щеше да се наложи да намерят гений, по-велик дори от Долара, за да поправи направеното от Саддам на Декларацията.

— Хайде, трябва да вървим — не издържа майорът.

— Тази врата ще трябва да се свали — невъзмутимо каза Скот, после се обърна и посочи другата, в дъното на залата: — И онази също. — Но майор Саид вече бързаше по дългия коридор към отворената врата на асансьора.

 

 

Хана остави слушалката на телефона и направи усилие да се овладее. Цялото й тяло трепереше. В Херзлия я бяха предупреждавали много пъти, че колкото и корав да си мислиш, че си, колкото и добре да си обучен, пак ще трепериш.

Погледна часовника си. Обедната й почивка започваше след двайсет минути. Макар да избягваше да напуска през деня сградата на министерството освен по служба, знаеше, че повече не може да стои тук и просто да чака развоя на събитията.

Заместник външният министър беше отишъл по спешност в двореца още в осем сутринта и й бе казал да не го чака преди пет следобед. Когато бе седнала да напечата съобщението от Министерството на промишлеността, на бузата й издайнически бе започнало да пулсира мускулче.

Цели петнайсет минути остана на бюрото си, планирайки как да оползотвори предстоящия един час почивка. Когато взе решение, вдигна слушалката и помоли телефонната операторка да приема разговорите за нея по време на отсъствието й.

Сложи си очилата, излезе от стаята и бързо тръгна с наведена глава по коридора.

Слезе по стълбите, вместо с асансьора, измъкна се незабелязано през приемната, мина през въртящите се врати и се озова на стълбището пред парадния вход на външното министерство.

— Саиб току-що напусна сградата — съобщи в микрофона на мобилния си телефон мъж от другата страна на улицата. — В момента тръгва към Площада на победата.

Хана наистина отиваше натам. Шумът и навалицата бяха невъобразими, както… както при поредната публична екзекуция. Когато стигна до края на улицата и зави на ъгъла, тя отклони поглед от грозната картина и си проби път сред ония, които стояха, гледаха и дори се смееха на безплатния спектакъл.

— Този път е голяма клечка — шегуваше се някой.

Друг с по-сериозен глас твърдеше, че според негов познат това бил някакъв неотдавна завърнал се от Америка дипломат, когото хванали, докато се опитвал да се облажи. Възрастна жена се разплака, когато някой изказа предположението, че двете жени са невинните майка и сестра на престъпника.

Хана забави ход, спря и се загледа през улицата към щабквартирата на партия Баас. Харесваше й да е скрита сред огромната тълпа, макар това да затрудняваше видимостта към интересуващото я място.

— Гледа сградата на партията Баас. Всички останали гледат в обратната посока — съобщи мъжът.

Хана видя заобиколения от войници камион и огромния сейф, кацнал на каросерията. Двама млади мъже се опитваха да прекарат дебело стоманено въже под платформата, върху която се намираше сейфът. Единият определено беше с арабски произход, другият… в него имаше нещо европейско. И изведнъж видя Крац… само че Крац ли беше това наистина? Човекът изчезна от другата страна на камиона. Хана нетърпеливо зачака да се покаже пак. При следващата му поява вече нямаше съмнения — това беше агентът на Мосад.

Сепна се — недопустимо бе да стои на такова публично място толкова дълго. Прецени, че трябва да се връща в офиса. Там щеше да реши на спокойствие какво да предприеме. Погледна Крац за последен път. В този момент от сградата излязоха група чистачки, прекосиха широкото открито пространство и минаха през бариерата, без никой от войниците да им обърне внимание.

Хана се обърна и пое по обратния път секунди преди майор Саид и Скот да слязат по стълбището пред парадния вход.

— Отново тръгна, но не личи да се връща в министерството. — Човекът с мобилния телефон изслуша онова, което му наредиха, и след малко отговори: — Не знам, но ще я проследя и ще докладвам.

 

 

Скот се върна в заградения двор и видя, че Крац вече е успял да организира разполагането на крана в позиция, позволяваща безопасното сваляне на сейфа от каросерията на камиона. Азиз и Коен затягаха стоманеното въже около туловището на Мадам Берта, а специално проектираната платформа, с която господин Педерсон така силно се гордееше, бе свалена на земята между камиона и вратата на сградата.

Скот вдигна поглед към стрелата на крана и после го премести върху краниста, седнал в кабината. Азиз и Коен скочиха от каросерията и Крац показа на краниста с вдигнати палци, че може да започва.

Скот посочи сейфа и повика с пръст Крац, който се приближи озадачен. Струваше му се, че операцията се развива добре.

— Какъв е проблемът? — попита той.

Скот продължи да сочи сейфа и с недвусмислени движения на ръцете започна да показва как смята, че трябва да стане свалянето, като междувременно шепнешком подхвърли на Крац:

— Видях Декларацията. — После се премести от другата страна на сейфа.

Крац го последва, преструвайки се, че се вслушва в мнението на своя колега.

— Добра новина — каза той. — Къде е?

— Новината не е толкова добра — въздъхна Скот.

— Какво искаш да кажеш?

— Намира се в Заседателната зала на Съвета, точно там, където Хана ни беше писала, че се намира. Но е закована за стената.

— Закована ли? — прошепна Крац.

— Да, и поне на мен ми се строи безнадеждно повредена — отговори Скот.

Над главите им се разнесе характерният звук от превключване на скоростна кутия. Въжето се опъна, двигателят оглушително зави на повишени обороти. Но Мадам Берта отказваше да помръдне. Грохотът се засили и стана непоносим, но сейфът дори не се поклащаше.

Кранистът опита за трети път и Мадам Берта най-сетне се издигна на един пръст над каросерията и величествено се разлюля. Няколко от войниците радостно закрещяха, но млъкнаха като онемели, когато майор Саид се обърна да ги изгледа.

Крац кимна, Коен изтича до камиона, скочи в кабината, запали двигателя, включи на първа и бавно изтегли машината изпод все така полюшващата се във въздуха Мадам Берта. След това двамата с Крац изтикаха платформата и я нагласиха точно под сейфа. Крац отново даде знак с палци, че всичко е наред, и кранистът започна бавно да спуска петте тона стомана. След малко металната конструкция докосна платформата и колелата от плътна гума простенаха под тежестта й.

Сейфът се намираше точно пред двойната входна врата. Преди да продължат с пътешествието из вътрешността на сградата, трябваше да дойде дърводелец и да демонтира крилата на вратата от пантите. Крац погледна майора, но още преди да формулира очевидния си въпрос, той само сви рамене.

Коен паркира камиона на посоченото му от майора място. В този момент се зададе иракчанин, облечен в национална носия в бяло и червено и със сандъче за инструменти в ръка.

Охраната провери съдържанието на сандъчето, като изсипа всичко на земята. Човекът нареди инструментите си обратно, хвърли поглед към сейфа, премести го на вратата и веднага схвана защо началникът му е описал проблема като сериозен. После се залови да отвинтва пантите на едното крило.

— Къде е в момента фалшификатът на Долара? — попита Крац.

— В чантата ми — отговори Скот. — Ще се наложи малко да поработя върху него, иначе размяната просто не може да остане незабелязана.

— Съгласен съм — одобри Крац. — Мисля, че трябва да почнеш още сега, докато онзи там се занимава с вратата. Ще се опитам да отклоня вниманието на майора.

Крац се отправи с ленива походка към дърводелеца и се заговори с него, а Скот се качи в кабината на камиона с чантата си в ръка. Когато видя какво прави Крац, майорът без замисляне изтича при него.

Като поглеждаше навън с едно око, Скот извади навития на руло пергамент от тубуса и се напрегна да си спомни какви бяха основните поражения, нанесени на оригинала. Първо откъсна върха на горния десен ъгъл на ръкописа, после се изплю върху имената на Джон Адамс и Робърт Трийт Пейн. Огледа критично резултата, прецени, че направеното не е достатъчно, затова сложи пергамента на пода и внимателно отри подметките на обувките си в него. Вдигна поглед — навън майорът нареждаше на Крац да не пречи на майстора да си върши работата. Крац сви рамене, а Скот нави копието на Декларацията, върна го в цилиндъра и го напъха в специално ушития издължен джоб от вътрешната страна на крачола на панталона си. Тубусът влезе идеално.

Секунди по-късно дърводелецът се изправи, изтупа прашните си колене и се усмихна, за да покаже, че се е справил със задачата. По команда от майора четирима от войниците пристъпиха едновременно напред, прихваната освободените крила на вратата и ги свалиха от пантите. Отнесоха ги няколко крачки встрани и ги подпряха на стената.

Майорът заповяда на следващата група войници да избутат платформата напред. Скот застана отпред, за да насочва цялата процесия през зейналата дупка на свалената врата. Крац и Азиз се опитаха да се вмъкнат с всички, но майорът твърдо им показа с ръка, че в сградата може да влезе единствено Скот. Беше ред на Скот да свие рамене.

Движейки се сантиметър по сантиметър, войниците тикаха платформата по дългия коридор. Вратата на асансьора беше оставена отворена, но петте тона на сейфа се наместиха вътре едва след намесата на двайсет чифта ръце. Скот вече знаеше, че тази част от сградата е построена да устои на ядрен удар, но се питаше как ли ще се отрази на асансьора спускането на този адски товар на цели шест етажа. Добре че трябваше да се спускат, а не да се издигат!

Вратата на асансьора плавно се затвори и майорът бързо поведе Скот и следващите ги дузина войници през една странична врата надолу по стълбището. Когато стигнаха в мазето, асансьорът вече бе там с подканващо разтворена врата, а Мадам Берта величествено чакаше. Майорът посочи безмълвно със стика си към пода. Десет от войниците без подкана паднаха на колене и започнаха да дърпат платформата, докато най-сетне успяха да я измъкнат в коридора. После изпратиха асансьора на „-5“ ниво, а петима войници изтичаха нагоре по стълбите и се върнаха с асансьора от другата страна на сейфа, за да го бутат.

Междувременно дърводелецът вече бе успял да свали първата врата по пътя им към залата на Съвета, но когато платформата бавно мина през нея, все още се трудеше над последната врата. Закъснението даде на Скот възможност да проследи преместването на масивната маса до стената и нареждането на столовете върху масата. Само така можеше да се освободи пространството, нужно за минаването на сейфа.

Докато се разхождаше уж скучаейки, Скот можа да разгледа на няколко пъти Декларацията и дори да провери изписването на критично важната дума „британски“. Увери се, че пергаментът е дори в още по-тежко състояние, отколкото му се бе сторило първоначално.

Най-сетне свалиха и последната врата и войниците избутаха сейфа през залата и по късия коридор до нишата, където бе краят на пътешествието. Когато стигнаха пред нея, Скот се захвана лично да проследи най-важната фаза по наместването на петте тона стомана на мястото, откъдето едва ли някога щяха да бъдат помръднати. Мадам Берта най-сетне бе намерила покой.

Скот се усмихна, а майорът се обади някому по мобилния си телефон.

 

 

Възрастната жена обясни на Хана, че следващата смяна застъпва в три следобед и че чистачките трябва да подготвят залата за заседанието, насрочено за шест на следващия ден. Каза й още, че жените от първа смяна тази сутрин не са свършили нищо, заради суматохата около сейфа.

Хана бе последвала чистачките, беше си набелязала възрастната жена с най-тежките пазарски чанти и й бе предложила да й помогне да пресече. Бързо завързаха разговор, а после Хана придружи жената до дома й, като обясни, че живее наблизо.

— Влез за малко, мила — покани я чистачката.

— Благодаря — отговори Хана. Чувстваше се повече като вълка, а не като Червената шапчица.

Успя да налее малко уиски в чашата кафе на изморената жена. Безвредна доза, колкото да й развърже езика. Две таблетки валиум във второто кафе бяха предостатъчни за поне няколко часа дълбок сън. В Мосад бяха научили Хана на по пет различни начина да разбива кола, да влиза в хотелска стая, да отваря куфар — дори и малък сейф — така че отварянето на чантата на упоена възрастна жена изобщо не влизаше в категорията на предизвикателствата. Хана извади оттам специалния й пропуск и се измъкна.

— Сега се отправя обратно към министерството — докладва гласът в мобилния телефон. — Проверихме коя е жената. Спи и вероятно няма да се събуди до утре по същото време. Единственото, което й е взела, е пропускът.

Нямаше признаци заместник-министърът да се е връщал, така че Хана провери в телефонната централа. Телефонистката й каза, че е имало три обаждания: двама души казали, че ще се обадят утре, а третият не оставил съобщение.

Хана въведе в телефонния секретар съобщение, че си тръгва и че не се знае дали заместник-министърът ще се прибере до края на работния ден. Беше спокойна — ако той не се обадеше, както бе предупредил, преди пет да провери кой го е търсил, нямаше да има никакви основания да бъде подозрителен.

Влезе в малката си стаичка и смени деловия си костюм с традиционна черна абая и покриващо лицето пуши. Огледа се в огледалото и отново излезе от министерството, все така тихо и анонимно.

— Почти съм сигурен, че излиза — докладва гласът в мобилния телефон, — но се е преоблякла в традиционни дрехи и не носи очила. Пак се насочва към Площада на победата. Ще ви държа в течение.

Хана стигна на площада няколко минути преди там да се появи първата чистачка от втора смяна. Тълпата не беше толкова гъста, но бе достатъчно оживено, та присъствието й да не буди подозрение. Тя погледна през улицата към ограденото пространство. Нямаше следа нито от сейфа, нито от крана. Около камиона не се виждаше никой.

Премести поглед върху сградата — не бе влизала в нея, но я познаваше отлично. В една от залите за обучение на тренировъчния център на Мосад в Херзлия бе имало подробен план на всеки етаж и никой от подготвящите се за работа в Ирак агенти не можеше да мечтае да премине по-нататък в обучението си, докато не положеше изпит, част от който бе да се начертае без грешка вътрешният план на всеки етаж от щабквартирата на Баас в Багдад. При това разпределението на помещенията не бе неизменно, понеже непрестанно се внасяха уточнения благодарение на новопостъпила информация, при това от най-различни източници: бежанци, бивши дипломати, ексминистри — сред тях кюрди и шиити — а в един от случаите помогна дори бившият британски премиер Едуард Хийт.

Първата чистачка дойде няколко минути преди три, представи пропуска си и се скри в един от страничните входове на сградата. Секунди след нея дойде и втората. Процедурата бе същата. Когато видя по тротоара да се приближава и третата, Хана пресече улицата, тръгна след нея и двете стигнаха до бариерата почти едновременно.

— Пресече улицата, стигна до бариерата и сега охраната проверява пропуска й — каза гласът в мобилния телефон. — Пуснаха я да влезе, както са инструктирани. В момента върви след третата чистачка към страничния вход. Влезе… вратата се затвори. Хванахме я.

 

 

— Сега отвори сейфа — каза майор Саид.

Скот набра трите кода с дисковете и първият индикатор светна в зелено. Майорът беше впечатлен. Скот сложи длан върху белия квадрат и секунда по-късно и средният индикатор светна в зелено. Майорът гледаше захласнат. Скот се наведе, каза няколко думи в микрофона и третият индикатор също светна в зелено. Майорът онемя.

Хвана дръжката, дръпна я леко и вратата безшумно се отвори. Той скочи вътре и светкавично извади картонения тубус от тайния джоб в крачола на панталона си.

Майорът го зърна и изпадна в ярост, но Скот бързо развъртя капачката, извади навит на руло плакат с образа на Саддам и го разгъна. Хвърли небрежно опаковката на пода, отиде до дъното на сейфа и залепи на стената портрета на Саддам. На лицето на майора разцъфна усмивка, а Скот се наведе, взе опаковката от пода и я пусна в тубуса.

— Сега ще те обуча — каза Скот.

— Не, не, не мен — спря го майор Саид. — Трябва да се върнем горе.

Сдържайки с мъка желанието си да изругае, Скот излезе от сейфа, като захвърли картонения цилиндър в ъгъла му. На плана, разработен съвместно с Крац, явно не бе писано да се осъществи. Той неохотно остави сейфа отворен и тръгна след майора, който се бе забързал към заседателната зала на Съвета, явно решен да не позволи този път на Скот да го задържа под какъвто и да било претекст.

 

 

Хана се присъедини към останалите чистачки и им каза, че майка й внезапно се почувствала зле и че тя решила да я замести тайно. Опита се да им внуши, че постъпва така не за пръв път, и с изненада видя, че никоя от жените не иска да я пита нищо. Реши, че ги е страх да общуват с непозната.

Взе кашон с почистващи препарати и се отправи към задните стълби. Засега планът на сградата в Херзлия се оказваше изненадващо точен, макар никой да не бе дал точния брой стъпала до мазето.

Когато стигна до вратата, зад която се намираше централният за това ниво коридор, чу гласове откъм заседателната зала на Съвета. Които и да бяха хората, те несъмнено отиваха към асансьора. Хана опря гръб в стената, така че да ги вижда под ъгъл през плътната мрежа на армираното стъкло в центъра на вратата.

В коридора излязоха двама мъже. Единият бе майор, когото не познаваше, но когато видя неговия спътник, коленете й се подкосиха и тя едва не се свлече на пода.

 

 

Като излязоха навън, майорът пак започна да натиска копчетата на мобифона си, а Скот отиде при Крац, който стоеше на сянка зад камиона.

— Успя ли да я смениш? — бяха първите думи на полковника.

— Не, не ми остана време. Още е на стената в заседателната зала.

— Лошо! А копието?

— Оставих тубуса на пода на сейфа. Не можех да рискувам с изнасянето му.

— И кога очакваш пак да те пуснат да влезеш в сградата? — попита Крац, без да откъсва поглед от майора. — Нали идеята беше да се използва времето, през което…

— Знам. Оказа се обаче, че не той ще поеме сейфа. Според мен сега се обажда на онзи, когото ще трябва да инструктирам.

— Не е добре. Имах усещането, че с майора първият ни план щеше да бъде по-лесно изпълним — изръмжа Крац. — Ще трябва да предупредя останалите.

Скот кимна. Двамата с агента на Мосад се качиха в кабината на камиона. Азиз и Коен седяха там и пушеха, но в мига, в който зърнаха командира си, изгасиха цигарите. Крац обясни причините за задържането и им съобщи, че на професора предстои може би последен шанс да попадне в залата на Съвета.

— Така че когато излезе пак — подчерта той, — трябва да сме готови да тръгнем веднага. Ако късметът е с нас, имаме шанс да се доберем до границата преди полунощ.

 

 

„Как е възможно да е жив“ — питаше се Хана. Нали го беше убила. Беше видяла да изнасят бездиханното му тяло от стаята. Мислите й се люшкаха от безумната радост до смразяващия страх. Спомни си предупреждението на един от своите инструктори, който й бе казал: „Когато си на фронтовата линия, нищо не бива да те изненадва“. Сега знаеше, че има правото да влезе в спор с него… ако доживееше да го види.

Бутна вратата и излезе в коридора. Нямаше никого, с изключение на двамата войници на пост пред вратата на залата. Погледна ги и разбра, че няма никаква надежда да влезе, без да я разпитат.

И наистина й наредиха да спре и след като прегледаха кашона в ръцете й, единият — с две нашивки на пагоните — каза:

— Знаеш, че сме длъжни да претърсим и теб.

Тя не каза нищо и той се наведе, вдигна полите на дългата й черна дреха и я хвана за глезените. Вторият гръмко се изсмя, обхвана я през шията и започна да сваля ръцете си надолу по раменете и през гърдите й. Междувременно колегата му беше стигнал в опипването до бедрата й. Другият я ощипа по зърната на гърдите. Хана се отскубна и влезе в залата. Те не направиха опит да я спрат, а само се разсмяха високо.

Масата беше върната на мястото си в средата на залата, столовете бяха небрежно наслагани около нея. Хана грижливо почна да ги подрежда. Все още се опитваше да осмисли факта, че Скот е жив, но защо ЦРУ го бе изпратило в Багдад? Освен ако… тя погледна портрета на Саддам Хюсеин и изведнъж погледът й се спря върху документа, закован до портрета.

Беше американската Декларация за независимостта — точно на мястото, описано от заместник-министъра на външните работи.