Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (22)

22.

Присъстващите изслушаха заключителните думи на полковник Крац по отношение на израелския план.

Пръв проговори Декстър:

— Признавам, полковник, впечатлихте ме. Този план има шанс за успех.

Скот кимна в знак, че се присъединява към изказаното мнение, и погледна агента на Мосад, който бе дал на Хана заповед да го убие. Чувството на вина явно вече не го терзаеше със същата сила — все пак двамата работеха заедно в близко сътрудничество — но дълбоките линии по лицето му и предивременно посребрялата му коса подсказваха какво е изживял този корав мъж. През времето на съвместната им работа Скот бе започнал да се възхищава на истинския професионализъм на този човек, поставен да ръководи цялата операция.

— Все пак имам някои въпроси — каза Скот, — а и някои подробности може би заслужават малко по-подробно осветляване.

Израелският съветник по културните въпроси кимна.

— Сигурен ли сте, че те възнамеряват да сложат сейфа в щабквартирата на партията Баас?

— Сигурен — не бих казал. Но в значителна степен съм уверен — отговори Крац. — Една холандска компания е извършила значителен обем строителни работи в мазето на въпросната сграда още преди трийсет години и в строителните чертежи, използвани от тях, има тухлена конструкция, чиито габарити позволяват сейфът да бъде монтиран именно там.

— И този сейф е все още в Калмар?

— Беше там преди три седмици, когато един от агентите ми направи рутинна проверка.

— И е собственост на иракското правителство?

— Да, изплатен е изцяло и сега е законна собственост на иракчаните.

— Юридически погледнато може да е така, но след войната в Залива ООН наложи нови санкции — напомни му Скот.

— Възможно ли е един сейф да попадне в категорията „военна екипировка“? — попита Декстър.

— Това е аргументировката, използвана от самите иракчани — каза Крац. — За тяхно нещастие, при възлагането на поръчката в Швеция в спецификацията на сейфа е било изрично заявено, че той „трябва да може да устои на атомна атака“. Думата „атомна“ била предостатъчна, за да алармира нечие остро ухо в ООН.

— И как смятате да заобиколите този проблем? — попита Скот.

— Винаги когато иракското правителство регистрира следващ списък нужни на страната им стоки, които според тях не нарушават Резолюция 661 на Съвета за сигурност към ООН, в него фигурира и сейфът. Ако американци, англичани и французи не възразят, тази точка от искането може и да бъде одобрена.

— А израелското правителство?

— Ние ще възразим енергично пред иракската делегация, но ще замълчим пред нашите приятели.

— Добре, нека за момент си представим, че притежаваме гигантски сейф, способен да устои на атомна атака. С какво ще ни помогне това? — продължи да пита Скот.

— Някой трябва да транспортира сейфа от Швеция до Багдад. Някой трябва да го инсталира на място и някой трябва да обясни на хората на Саддам как да го използват — обясни Крац.

— И вие разполагате с някой, който е висок метър и осемдесет, владее карате и говори гладко арабски?

— Имахме такава кандидатура, макар тя да беше само метър и шейсет и пет. — Двамата се гледаха безмълвно.

Намеси се Декстър:

— И как предлагате да бъде убит Саддам? Да го заключим в сейфа и да го оставим да се задуши?

Крац схвана, че въпросът е зададен само за да спре Скот да мисли за Хана, но въпреки това отговори:

— Не, ние разбрахме, че това е бил планът на ЦРУ, и се отказахме от него. Нашите намерения са малко по-маскирани.

— А именно? — проговори отново Скот.

— Малко ядрено устройство, добре скрито в конструкцията на сейфа.

— Който ще се намира недалеч от мястото, където ще заседава Революционният команден съвет. Не е лошо — одобри Декстър.

— И това устройство ще трябва да бъде задействано от невисока гладко говореща арабски еврейска девойка? — попита тихо Скот.

Крац кимна.

 

 

— Трийсет дни? Какво толкова съм направил, за да заслужа трийсет дни! — Но никой не го слушаше, докато го избутваха от съдебната зала по коридора, а после през някаква врата в задната част на сградата, за да бъде натикан безцеремонно на задната седалка на кола без отличителни знаци. Там се озова в компанията на трима мъже с военна подстрижка, тъмни очила и малки слушалки в ушите — издаваха ги тънките жици, скрити в яките им. — И защо ми отказаха гаранцията? Ще обжалвам. Имам право на адвокат, дявол да го вземе! И къде всъщност ме отвеждате? — сипеше един след друг въпросите си Долара, но никой не му отговаряше.

Макар през тъмните странични стъкла на колата да не се виждаше нищо, Долара все пак можеше да гледа покрай главата на шофьора и така разбра, че минават по моста Голдън Гейт. Когато излязоха на шосе 101, шофьорът натисна педала на газта и се понесоха със сто километра в час, но не превишиха разрешената скорост дори за секунда.

Двайсет минути по-късно колата зави, после зави още два пъти и Долара загуби представа къде точно се намират. Шофьорът продължи по тесен извит черен път и скоро спря пред голяма къща, която напомни на Бил Долара с нещо детските му години в графство Кери, където майка му бе работила като миячка на съдове в едно имение.

Един от мъжете с тъмни очила изскочи от колата и отвори портала. Друг изтича напред по стъпалата пред входа и натисна звънеца. Междувременно колата се отдалечи по посипаната с чакъл алея.

Масивната дъбова врата се отвори и на прага застана иконом във фрак и с бяла папийонка.

— Добър вечер, господин О’Райли — с достойнство изрече той с подчертан английски акцент още преди Долара да бе изкачил стъпалата. — Казвам се Чарлз. Стаята ви е готова. Ще бъдете ли така любезен да ме последвате, сър?

Долара замаяно го последва, загубил за момент дар слово. Всъщност можеше да зададе няколко очевидни въпроса на Чарлз, но понеже бе схванал, че има работа с англичанин, знаеше, че не може да разчита на откровен отговор.

Икономът го въведе в малка, добре обзаведена спалня на първия етаж.

— Надявам се да установите, че дрехите са вашият размер, сър — каза Чарлз, — и че всичко останало е по ваш вкус. Вечерята ще бъде сервирана след половин час.

Долара неволно се поклони и прекара следващите няколко минути в оглед на спалнята и сервизните помещения. Провери банята: френски сапун, самобръсначки, мъхести снежнобели кърпи, дори четка за зъби и… да, любимата му паста. Върна се в спалнята и изпробва двойното легло. Не си спомняше някога да е спал на нещо по-удобно. Отвори гардероба и намери в него три чифта панталони и три сака, доста сходни с онези, които си бе купил няколко дни след връщането си от Вашингтон. Интересно как бяха научили…

Дръпна чекмеджетата: шест ризи, шест гащета и шест чифта чорапи. Тези хора не бяха забравили нищо и само изборът на вратовръзките не бе най-подходящият според него.

Долара реши да се включи в играта — тя му допадаше. Изкъпа се, избръсна се и се преоблече в предложените му дрехи. Както бе обещал Чарлз, размерът бе неговият.

Чу някъде долу в къщата да се разнася мелодичен звън на гонг и прие това като повикване за вечеря. Отвори вратата, излезе в коридора и слезе по стълбището. Икономът го чакаше в центъра на хола.

— Господин Хъчинс ви очаква. Ще го намерите в дневната, сър.

— Естествено — измърмори Долара и последва Чарлз в просторна стая, където пред камината стоеше висок мъж с яко телосложение. В ъгъла на устата му стърчеше наполовина изпушена пура.

— Добър вечер, господин О’Райли — поздрави го той. — Казвам се Декстър Хъчинс. Не се познаваме, но аз съм стар почитател на вашата работа.

— Много сте любезен, господин Хъчинс, но аз се намирам в неизгодното положение да не знам по какъв начин убивате скуката на свободното си време.

— Ще ви помоля да ме извините, не съобразих. Аз съм заместник-директор на ЦРУ.

— След толкова много години да доживея да вечерям със заместник-директор на ЦРУ просто защото съм се сбил в бар? Простете любопитството ми, но какво предлагате тогава на масовите убийци?

— Ще ви призная, господин О’Райли, че вие бяхте провокиран от един от моите хора. Но преди да продължим, какво ще пожелаете за пиене?

— Съмнявам се, че Чарлз разполага с любимото ми питие — въздъхна Долара и се обърна към безмълвно присъстващия иконом.

— Опасявам се, че имаме „Гинес“ в кутии, а не наливна, сър. Ако ме бяха информирали малко по-рано…

Долара се поклони за втори път тази вечер и икономът интерпретира правилно дадения му сигнал.

— Не мислите ли, че имам някакво право да попитам какво означава всичко това, господин Хъчинс? Все пак…

— Имате, господин О’Райли. В интерес на истината ще ви призная, че правителството се нуждае от специалните ви умения и иска да използва личния ви опит.

— Не предполагах, че Клинтъномиката разчита да заличи бюджетния дефицит чрез фалшификация на долари — каза Долара.

В този момент икономът се върна с голяма халба „Гинес“.

— Не, конкретният повод, по който се срещаме, не е чак толкова драстичен, макар да е не по-малко важен — отговори Хъчинс. — И все пак защо не хапнем нещо, преди да навляза в подробностите? Опасявам се, че сте имали тежък ден.

Долара кимна и последва заместник-директора през дневната в малка трапезария, където на масата имаше прибори за двама.

Икономът задържа стола на Долара, изчака го да се намести удобно и попита:

— Как ще желаете пържолата, сър?

— Филе или флейка? — поинтересува се Долара.

— Говеждо филе, сър.

— Ако месото е добро, кажете на готвача да го сложи на огъня само за секунда.

— Прекрасно, сър. Вашата, господин Хъчинс, да бъде добре изпечена, нали?

Декстър Хъчинс кимна, признавайки, че първият рунд е убедително спечелен от Бил Долара.

— Не мога да ви опиша с какво наслаждение участвам в тази мистификация — призна Долара като жадно отпи първата глътка „Гинес“. — Но ще ми позволите ли да се поинтересувам каква е наградата, ако имам щастието да я спечеля, разбира се?

— Дали няма да ви е по-интересно да разберете какво ще е наказанието, ако имате нещастието да загубите?

— Ясно… трябваше да се досетя, че всичко това е прекалено красиво, за да продължи дълго.

— Първо, позволете ми да ви запозная с малко предистория — каза Хъчинс в момента, в който пред госта му бе сложена голяма чиния с леко запечена на скара говежда пържола. — На 25 май тази година една добре организирана група престъпници е пристигнала във Вашингтон и е извършила един от най-гениалните удари в историята на тази страна.

— Превъзходна пържола — отбеляза Долара. — Предайте поздравленията ми на готвача.

— Ще го направя, сър — обеща Чарлз, който витаеше незабележим някъде зад стола му.

— Извършеното от тях престъпление е открадването посред бял ден от сградата на Националния архив на Декларацията за независимостта и подмяната й с почти неотличимо копие.

Долара го погледна с вежлив интерес. Чувстваше, че на този етап би било неразумно да коментира чутото.

— Разполагаме с имената на няколко от съучастниците в удара, но сме възпрепятствани да направим арести, защото се опасяваме, че онези, в чиито ръце се намира Декларацията в момента, ще разберат, че може да тръгнем след тях.

— И какво общо има тази история с мен? — попита Долара, докато дъвчеше голяма хапка от сочното месо.

— Решихме, че ще ви е интересно да научите кой е финансирал цялата операция и съответно кой притежава в момента Декларацията.

До момента Долара не бе чул нищо ново, но отдавна му се бе искало да разбере в чии ръце е попаднал документът в крайна сметка. Той, естествено, и за миг не бе повярвал на думите на Анжело за „частна колекция на ексцентричен богаташ“. Така че остави вилицата и ножа на масата и погледна заместник-директора на ЦРУ, който най-сетне бе успял да прикове цялото му внимание.

— Имаме основания да вярваме, че в момента Декларацията за независимостта е в Багдад и е лично притежание на Саддам Хюсеин.

Челюстта на Долара увисна.

— Няма ли вече чест сред крадците? — прошепна накрая той.

— Дано да има — вметна Хъчинс. — Защото единствената ни надежда да върнем пергамента на законното му място е свързана с малка група хора, готови да рискуват живота си, за да осъществят повторна подмяна на документа… да кажем горе-долу по същия начин, както е била извършена първата размяна.

— Ако знаех… — Долара замълча и след малко продължи: — Как бих могъл да помогна?

— В момента спешно се нуждаем от перфектно копие на оригинала. И вярваме, че вие сте единственият, който може да го изработи.

Долара много добре знаеше, че вече има такова перфектно копие, висящо на една стена в Ню Йорк, но не можеше да съобщи това, без да си навлече неприятности, несравнимо по-големи от гнева, на който бе способен Декстър Хъчинс.

— Споменахте награда — каза Долара.

— По-скоро наказание — напомни Декстър Хъчинс. — И все пак наградата е, че ще останете тук в нашата конспиративна квартира, където, предполагам, няма да ви е неприятно да поживеете известно време. Докато сте при нас, ще изработите фалшификат на Декларацията, който трябва да мине огледа на експерт. Ако изпълните тази задача, ще ви бъде позволено да излезете на свобода и срещу вас няма да бъдат отправени никакви обвинения.

— А… наказанието?

— След кафето, което ще бъде донесено всеки момент, ще бъдете освободен да отидете където пожелаете.

— Освободен? — недоверчиво попита Долара. — И мога да отида където пожелая?

— Да — потвърди заместник-директорът.

— И защо тогава не се насладя до края на тази прекрасна вечеря и не се върна след това в скромния си дом във Феърмонт, забравил, че изобщо сме се срещали?

Заместник-директорът извади от вътрешния си джоб плътен плик, изсипа от него четири снимки и ги бутна по масата към Долара. Той внимателно ги разгледа. Първата беше на момиче, около седемнайсетгодишно, което лежеше на маса в моргата. Втората бе на мъж на средна възраст, свит на пашкул и натъпкан в багажника на кола. На третата се виждаше пълен мъж, изхвърлен на банкета край някакъв път. Последната бе запечатала по-възрастен мъж с физиономия на почтен човек. Общото между четирите фотографии бе, че жертвите бяха със счупени вратове. Долара избута снимките обратно.

— Четири трупа. И какво?

— Сали Макензи, Рекс Бътъруърт, Бруно Морели и доктор Т. Хамилтън Макензи. Имаме основания да смятаме, че някой ви готви същата кончина.

Долара бодна последното грахово зърно от гарнитурата и изпи последната глътка „Гинес“. Помълча. Изглеждаше като човек, който търси вдъхновение или чака знак. След това проговори:

— Трябва ми хартия от Бремен, писци от музея в Ричмънд, Вирджиния, и девет нюанса черно мастило, които могат да бъдат приготвени за мен от фирма на Кенън стрийт, Лондон.

— Нещо друго? — попита Декстър Хъчинс, като приключи със записването на материалите върху гърба на плика.

— Питам се дали Чарлз няма да бъде така добър да ми донесе още чаша „Гинес“, защото се опасявам, че тя ще ми бъде последната през следващите няколко дни.