Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (21)

21.

Декларацията за независимостта беше закована на стената зад него.

Саддам продължи да пуфка с пурата си и се облегна на стола си. Всички събрани около масата го чакаха да заговори. Той погледна вдясно от себе си.

— Братко, гордеем се с теб. Ти изпълни достойно дълга си пред Родината и партията Баас и когато дойде моментът народът да научи за героичното ти поведение, името ти ще остане в историята на славната ни нация редом с имената на най-големите герои.

Ал-Обайди седеше на другия край на дългата маса и слушаше внимателно думите на своя лидер. Държеше ръцете си под масата и ги бе стиснал в юмруци, за да овладее издайническото им треперене. Няколко пъти по обратния път за Багдад бе забелязвал, че го следят. Претърсваха багажа му на всяко спиране, но не бяха намерили нищо, просто защото нямаше какво да намерят. Доведеният брат на Саддам се бе погрижил да е така. В мига, в който Декларацията бе попаднала в мисията на Женева, даже не му разрешиха лично да я връчи на посланика. Гарантираното й изпращане по каналите на дипломатическата поща я бе опазило дори от съвместните усилия на американци и израелци.

Сега доведеният брат на Саддам седеше отдясно на президента и се къпеше в славата си.

— Трябва също да призная — продължи Саддам — и ролята, изиграна от Хамид Ал-Обайди, когото назначих за наш посланик в Париж. Неговото име обаче не бива да бъде свързвано с тази операция, за да не навреди на задълженията му да ни представя достойно на чужда земя.

И толкова. Доведеният брат на Саддам бе провъзгласен за архитект на големия триумф, а на Ал-Обайди бе съдено да остане бележка под линия на бързо обърната страница. Ако Ал-Обайди се бе провалил, доведеният брат на Саддам така и нямаше да научи дори и само за първоначалната идея, а костите на Ал-Обайди щяха вече да гният в анонимен гроб. През цялото време, докато Саддам бе говорил, никой около масата — с многозначителното изключение на държавния обвинител — не го бе дарил с втори поглед. Всички усмихнато гледаха брата на Саддам.

И точно в този момент, насред заседанието на Революционния команден съвет, Ал-Обайди взе решение.

 

 

Бил Долара седеше отпуснато на високото столче пред бара и щастливо бозаеше от любимата си течност. Беше единственият клиент в този час, ако не се броеше някаква повлекана в рокля на Лаура Ашли, която мълчаливо седеше на една маса в ъгъла. Барманът подозираше, че е натряскана до козирката, понеже откакто бе седнала, на лицето й не бе помръднал и един мускул.

Когато през вратата на бара влезе някакъв залитащ мъж, Долара даже не го забеляза. И нямаше и да го забележи изобщо, ако онзи не се бе наместил точно на съседното столче. Досадникът си поръча джин-тоник. Долара изпитваше вродена неприязън към любителите на джин-тоник, особено ако седяха до него, при положение че целият бар е празен. Помисли да се премести, но реши, че физическото усилие е излишно.

— Как си, старче? — разнесе се глас редом с него.

Долара не гледаше на себе си като на „старче“, така че отказа да възнагради натрапника с отговор.

— Какво има, да не си си глътнал езика? — не мирясваше онзи.

Чул повишен глас, барманът инстинктивно се обърна към тях, после прецени, че трябва да избърше чашите, останали от обедното стълпотворение.

— Имам език, сър, и то възпитан — отговори Долара. Още не бе погледнал натрапника.

— Ирландец! Трябваше да се досетя. Нация на тъпи, невежи пияндури.

— Ако ми позволите да ви напомня, сър — не издържа Долара, — Ирландия е родината на Йейтс, Шоу, Уайлд, О’Кейси и Джойс. — И той вдигна чашата си в тяхна памет.

— Никога не съм ги чувал. Приятели по чашка, предполагам? — Този път младият барман остави кърпата и реши да обърне на разговора по-сериозно внимание.

— Уви, не съм имал тази чест — язвително отговори Долара. — Но, приятелю, фактът, че не си чувал за тях, да не говорим, че не си чел произведенията им, си е само за твоя сметка.

— Да не ме обвиняваш в невежество? — обиди се досадникът и грубо сложи ръка върху рамото на Долара.

Бил най-сетне се обърна към него, но дори от това близко разстояние не можеше да фокусира погледа си през алкохолната мъгла, която го обгръщаше през последните две седмици. И все пак въпреки мъглата забеляза, че човекът е доста по-едър от него. Подобни съображения обаче не го бяха безпокоили никога.

— Не, сър, не е необходимо да ви обвинявам в невежество. Издават ви собствените ви нечленоразделни звуци.

— Не позволявам на никого да ми говори така, най-малко от всичко на теб, жалко ирландско пиянде! — заяви нахалникът и без да сваля ръката си от рамото на Долара, замахна с другата и стовари тежък удар върху челюстта му. Долара падна от столчето си и се срина на пода.

Мъжът го изчака да се надигне и му нанесе втори удар — този път в корема.

Младият барман вече набираше номера, оставен му от шефа за в случаи като този. Надяваше се да дойдат бързо, защото ирландецът едва ли щеше да става дълго от пода. Този път той се опита да удари мъчителя си в носа, но ударът му мина над дясното рамо на човека. Неговият следващ удар попадна странично в шията на Долара и той рухна на пода за трети път, което в дните му на аматьор щеше да доведе до победа с технически нокаут, но понеже този път наблизо не се виждаше съдия, Долара намери сили да се изправи още веднъж.

В този момент барманът с облекчение чу звука на приближаващи се сирени и се примоли колите да идват насам, а не на друго повикване. И докато се молеше, четирима полицаи нахлуха през летящите врати.

Първият ловко улови Долара миг преди той да се свлече на пода за четвърти път, а другите двама сграбчиха натрапника, извиха му безцеремонно ръцете на гърба и го оковаха в белезници. После го избутаха навън и го натикаха в полицейския бус. Сирената така и не спря да вие, докато отвеждаха двамата пияници.

Барманът беше благодарен на скоростта, с която полицията на Сан Франциско се бе отзовала на обаждането му. Но късно през нощта, когато вече се унасяше в прегръдките на съня, си спомни, че при обаждането си бе пропуснал да съобщи адреса на бара.

 

 

Хана седеше в задната част на самолета, който вече се снижаваше за кацане в Аман, и обмисляше как да реши задачата, която сама си бе поставила.

В секундата, в която групата на посланика бе напуснала Париж, тя се бе върнала в ролята си на арабка. Обличаше се от глава до крака в черна абая, скриваше лицето си и оставаше само процеп за очите си. Отговаряше само на директно зададени й въпроси и никога не питаше нищо. Майка й не би оцеляла в подобен режим по-дълго от няколко часа.

Единственото хубаво нещо й се случи, когато съпругата на посланика я попита къде ще отседне, когато се върнат в Багдад. Хана обясни, че няма предвид нищо конкретно, понеже майка й и сестра й живеят в Кербала, така че явно не може да отиде при тях, ако иска да продължи да работи за посланика.

Едва бе завършила второто изречение, когато жената й предложи да отиде да живее у тях. „Домът ни и без това е прекалено голям — каза й тя, — въпреки прислугата.“

Когато самолетът кацна на летище „Кралица Алия“, Хана надникна през малкото прозорче и видя към тях да се задава голяма черна лимузина, по-подходяща за Ню Йорк, отколкото за Аман. От нея изскочи шофьор в сносен син костюм и със слънчеви очила.

Хана седна при посланика и жена му в задното отделение на лимузината и без повече бавене потеглиха направо към иракската граница.

Когато колата стигна до митническата бариера, момчетата отвън им махнаха с ръце да минават, сякаш границата изобщо не съществуваше. Изминаха към километър и половина и преминаха през втори пост, този път от страната на Ирак, където ги посрещнаха горе-долу по същия начин. След това поеха по магистрала с шест ленти, водеща към Багдад.

По време на дългото пътуване към столицата стрелката на спидометъра рядко падаше под 110 километра в час. Хана скоро се измори от палещото слънце и тягостната гледка на безкрайната пустиня, простираща се до хоризонта и отвъд него, нарушавана единствено от самотни палми. Мислите й се върнаха към Саймън и онова, на което не бе писано да се сбъдне…

Скоро задряма. Климатизираната лимузина се носеше през пустинята. От Саймън мислите й скочиха към майка й, към Саддам и после пак се върнаха към Саймън.

Когато се събуди, видя, че навлизат в предградията на Багдад.

 

 

От доста години Долара не бе виждал затвор отвътре, но въпреки това помнеше отвращението от необходимостта да контактуваш ежедневно с наркопласьори, сутеньори и улични бандити.

И все пак последния път, когато бе проявил глупостта да започне сбиване в бар, нещата бяха приключили с някаква глоба от петдесет долара. Долара от собствен опит знаеше колко препълнени са затворите и беше убеден, че никой здравомислещ съдия няма да прибегне до препоръчителните трийсет дни зад решетка в такива случаи.

Всъщност той дори бе опитал да пробута петдесетачка на един от полицаите в буса. Беше чувал, че за такава сума с удоволствие ще те изритат навън. Но, господи, колко ниско бяха паднали полицаите на Сан Франциско! При толкова много бандити и пласьори по ъглите тези хора със сигурност имаха по-важни занимания от това, да се разправят със сприхави застаряващи пияници в безлюдни дневни барове.

Долара започваше да изтрезнява и да усеща все по-натрапчиво вонята около себе си. И заедно с това започваше да се надява, че ще бъде сред първите, които ще бъдат изправени пред нощния съдия. Но часовете минаваха, съзнанието му се прочистваше, миризмата около него ставаше вече нетърпима и той за пръв път започна да се опасява, че като нищо могат да го задържат за цялата нощ.

— Уилям О’Райли — извика полицейският сержант.

— Аз — побърза да извика Бил и за да не стане някоя грешка, вдигна ръка.

— След мен, О’Райли — излая сержантът, желязната врата на килията зловещо изтрака и ирландецът усети, че го хващат здраво за лакътя.

Двамата се отправиха по коридор, извеждащ в задната половина на малка съдебна зала. Бил видя тиловете на неколцина чакащи реда си бездомници и дребни бандити, застанали пред съдията. Не забеляза жената на няколко крачки от себе си, която стискаше въжената дръжка на чантата си.

— Виновен, петдесет долара.

— Не мога да платя.

— Трийсет дни затвор. Следващият.

Три-четири от случаите пред него бяха набързо приключени за три-четири минути по този начин и дойде ред на мъжа, показал такова неуважение към класиците на ирландската литература.

— Пиянство и нарушаване на обществения ред. Признавате ли се за виновен?

— Да, Ваша чест.

— Минали присъди?

— Чист, Ваша чест — отговори сержантът.

— Петдесет долара — безапелационно заяви съдията.

Долара с интерес отбеляза, че противникът му е с чисто съдебно минало и че може да си плати глобата без замисляне.

Когато дойде ред и той да се изправи пред съдията, му се стори, че този човек е опасно млад за отговорната работа, която са му възложили. А може би самият той наистина вече беше „старче“.

— Уилям О’Райли, Ваша чест — обяви сержантът и погледна в обвинителния лист. — Пиянство и нарушаване на обществения ред.

— Признавате ли се за виновен?

— Виновен, Ваша чест — с готовност призна Бил и опипа пачката банкноти в джоба си. Време беше да се замисли къде се намира най-близкият бар, в който предлагат „Гинес“.

— Трийсет дни — изненада го съдията, без да вдига глава. — Следващият.

Думите му смаяха едновременно двама души в залата. Жената с чантата неволно отпусна пръстите си, които стискаха въжената дръжка на чантата й, а О’Райли изпелтечи:

— Освобождаване под гаранция, Ваша чест?

— Отказва се.