Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (20)

20.

— Искам да ви благодаря, че се съгласихте да участвате в тази среща, въпреки че не можахме да ви предупредим своевременно — започна държавният секретар. — Особено съм благодарен на господин Скот Брадли, който съвсем наскоро се възстанови след… — Кристофър се поколеба за момент. — Е, след само по чудо не завършил трагично инцидент. Искам да го уверя, че всички се радваме на бързината, с която се възстановява. Освен това искам да приветствам с добре дошли полковник Крац, който представя тук израелското правителство, и Декстър Хъчинс — заместник-директор на ЦРУ. Днес с мен са само двама души от моя персонал: Джек Лей, мой изпълнителен помощник, и Сюзан Андерсън — от състава на групата старши съветници по въпросите на Близкия изток. Причината за този редуциран състав ще ви стане ясна след малко. Онова, което предстои да обсъдим, е от толкова деликатно естество, че колкото по-малко хора са в течение, толкова по-добре. Да кажа в този момент, че мълчанието е злато, би било голямо подценяване на стойността на златото… Може би сега е най-добре да дам думата на заместник-директора на ЦРУ, за да ни запознае с последното развитие на нещата.

Декстър Хъчинс отключи дипломатическото си куфарче и извади от него папка с надпис „За информация лично на Директора“, сложи я пред себе си и я разтвори.

— Преди два дни господин Маршал, главен архивар на Съединените щати, е докладвал пред Държавния секретар, че от Националния архив е открадната декларацията за независимостта, или, за да бъда съвсем прецизен, била е подменена с гениално копие, което не само не събудило съмненията на господин Маршал, но издържало дори на критичния оглед на старшия уредник, господин Менделсон… Господин Маршал се обезпокоил едва когато направил опит да се свърже отново с някой си Рекс Бътъруърт, който бил на временно назначение в Белия дом като специален съветник на президента.

— Ако ми позволите да вметна, господин Хъчинс — намеси се Джек Лей, — нека изтъкна, че макар господин Бътъруърт да е бивш служител на Търговската палата, ако някой ден пресата надуши за случилото се, репортерите ще говорят за него само като за „специалния съветник на президента“.

Уорън Кристофър кимна, за да потвърди, че се присъединява към изказаното от неговия помощник мнение.

— Когато Колдър Маршал разбрал, че Бътъруърт не се е върнал от своя отпуск — продължи изложението си Декстър Хъчинс — и че е напуснал, без да остави адрес за препращане на личната му поща, той естествено заподозрял нещо нередно. Напълно естествено при създалите се обстоятелства, той сметнал за благоразумно да помоли господин Менделсон да провери и да се увери лично, че всичко около Декларацията за независимостта е чисто. След като направил няколко анализа на пергамента — за изследванията ще получите отделен доклад, той стигнал до заключението, че документът, съхраняван в Националния архив, е оригиналната Декларация… Но, бидейки по натура много предпазлив човек, доктор Маршал запазил подозренията си и се свързал в крайна сметка с госпожица Пати Уилсън, секретарка, отговаряща за дневния график на президента — подробностите също ще получите отделно. След разговора с нея той помолил уредника да направи по-обстоятелствени изследвания. Същата вечер господин Менделсон прекарал няколко часа в оглед под лупа на всяка дума от Декларацията. Едва когато стигнал до фразата „Ние не пропуснахме да се обърнем към нашите британски братя“, той забелязал, че думата британски е изписана правилно, а не с правописната грешка, допусната от Тимоти Матлок при преписването на текста. Когато господин Маршал научил за това, той веднага предложил оставката си на държавния секретар, копие от която ви е раздадено.

— Ако мога да се намеся тук, Декстър — каза Уорън Кристофър, — нека ви информирам за протокола, че вчера президентът и аз разговаряхме с господин Маршал в Овалния кабинет. Трудно би могло да се очаква от него по-голяма готовност за съдействие. Той ни увери, че двамата с неговия колега засега няма да кажат нищо пред никого. Все пак господин Маршал сподели с нас чувството си на отвращение от акта на излагането на фалшивата Декларация за независимостта пред посетителите на Архива. Той ни накара — говоря за нас двамата с президента — да обещаем, че ако не успеем да върнем оригиналния документ преди изчезването му да е станало публично достояние, ще потвърдим официално, че е подал оставка на 25 май 1993, оставка, която е била приета от мен в качеството ми на пазител на Декларацията. И поиска от нас писмено потвърждение, че не е правил нищо, за да заблуди личния състав на повереното му ведомство, а още по-малко нацията, на която служи. „Не е в навиците ми да мамя“, бяха думите му, преди да излезе от Овалния кабинет… Не бях допускал, че е възможно един държавен служител някога да го постигне — замислено продължи Кристофър, — но господин Маршал успя с достойнство да накара едновременно президента и държавния секретар на Съединените американски щати да се почувстват морални длъжници. Това, естествено, по никакъв начин не променя факта, че ако не си върнем документа преди за кражбата му да се е разчуло, медиите с удоволствие ще изпекат президента и моя милост на бавен огън. И още едно нещо е сигурно: републиканците, водени от Доул, с благодарност ще използват случая да си измият ръцете пред обществото. Продължавай, Декстър.

— Подчинявайки се на заповедта на държавния секретар, ние в Лангли незабавно сформирахме работна група, която да анализира всички аспекти на проблема, пред който сме изправени. Първото, с което се сблъскахме, бяха сериозните ограничения, с които трябваше да се съобразяваме. Например, поради деликатността на темата и на замесените хора, ние не можехме да предприемем онова, което автоматично бихме направили при други обстоятелства, а именно да информираме ФБР и да установим връзка с Вашингтонското полицейско управление. Подобна стъпка би ни гарантирала цялата първа страница на „Вашингтон Поуст“ при това още на следващия ден. Да не забравяме, че ФБР още го сърби след обсадата на Уейко^[1], така че едва ли им се иска нещо повече от това да изтипосат ЦРУ във вестниците… Вторият ни проблем бе в необходимостта да стъпваме на пръсти около хора, които иначе просто бихме привикали за разпит, заради страха, че могат да надушат истинската ни цел. Все пак можахме да подхванем нещата от няколко посоки, без да алармираме когото не трябва. Така в резултат на рутинна проверка в архива на полицейското управление разбрахме, че в деня на кражбата на документа във Вашингтон е бил сниман филм. Режисьор на филма е Джони Скасиаторе, в момента пуснат под гаранция по обвинение в непристойно поведение. Други трима, взели участие в снимките, отговарят на словесните портрети на хората, представили се в Националния архив като антураж на президента. В това число влизат Бил О’Райли, добре известен фалшификатор, прекарал доста години в не един от щатските затвори, и актьор, изиграл ролята на президента толкова убедително, че и господин Маршал, и господин Менделсон са го приели, без да се усъмнят в нищо…

— Сигурен съм, че ще разберем кой е той — каза Кристофър.

— Вече разбрахме. Лойд Адамс. Но и него не смеем да задържим.

— Как го разкрихте? — поинтересува се Лей. — Питам, защото има доста актьори, способни убедително да изиграят ролята на Клинтън.

— Съгласен съм — отговори заместник-директорът на ЦРУ, — но съществува само един, подложен на пластична операция през последните няколко месеца при най-добрия хирург на Америка. Имаме всички основания да вярваме, че водачите на съучастниците са убили хирурга и дъщеря му, което е причината неговата съпруга да съобщи на местния шериф каквото й било известно… Но цялата операция би била мъртвородена без помощта на Рекс Бътъруърт, видян за последен път сутринта на 25 май. Оттогава се смята за безследно изчезнал. Знаем за него, че е имал резервация за полет до Рио де Жанейро, но истината е, че не се е качил на борда на самолета. Агентите ни по целия свят имат указания да го търсят.

— Всичко това е несъществено, ако не може да ни доведе по-близко до откраднатата Декларация за независимостта и до осъществилите тази операция — напомни Кристофър.

— Добре, идва ред на лошата новина — въздъхна Декстър. — Както знаете, агентите прекарват часове в извършване на рутинни разследвания, които повечето американски данъкоплатци биха нарекли ненужно прахосване на пари. Само че понякога резултатите си струват тези пари с лихвата.

— Целите сме слух — каза Кристофър.

— ЦРУ държи под постоянно наблюдение няколко чуждестранни дипломати на работа към ООН. Те биха били възмутени, ако можеха да докажат, че го правим, а от друга страна, ние веднага бихме се изтеглили, ако забележим, че са ни усетили. Както може да се предположи, всички иракчани в ООН са под денонощно наблюдение. Големият ни проблем е, че не можем да работим в самата сграда на Обединените нации, защото хванат ли ни там, ще стане международен скандал. По тази причина представителите им понякога се изплъзват от мрежата… И все пак едва ли е случайно присъствието на иракския заместник-посланик към ООН, някой си Хамид Ал-Обайди, във Вашингтон в деня на снимането на филма. Той дори е направил няколко снимки на цялата бутафория. Агентът, проследяващ Ал-Обайди в онзи ден, докладвал, че в 10:37 — след изваждането на Декларацията за независимостта във витрината на Националния архив — Ал-Обайди се наредил чинно на опашката и изчакал близо час, за да се вреди и да я разгледа. И тук идва най-странното. Той погледнал документа веднъж, после се навел и го разгледал внимателно, този път с очила.

— Ами сигурно е късоглед — обади се Сюзан.

— Агентът ни споменава, че никога преди не го е виждал да носи очила от какъвто и да било вид — отговори Декстър Хъчинс. — А сега за наистина най-лошата новина — продължи той.

— Че какво беше предишното? — озадачи се Кристофър.

— Вие ще прецените, сър. Седмица по-късно Ал-Обайди отлетял за Женева и бил забелязан от резидента ни там да излиза от банка… — Декстър направи справка в папката. — Да, „Франшар и сие“. Носел пластмасов цилиндър, сега цитирам: „дълъг малко над шейсет сантиметра, дванайсет сантиметра в диаметър“, край на цитата.

— Кой се наема да каже това на президента? — въздъхна Кристофър.

— Отнесъл цилиндъра с колата си до Двореца на нациите и оттогава повече не са го виждали.

— А Баразан Ал-Тикрити, доведеният брат на Саддам, е иракският посланик към Обединените нации в Женева — отбеляза Сюзан.

— Не е необходимо да ми го напомняш — каза Кристофър. — Това, което ме интересува, е защо твоят човек не е скочил на гърба му, след като е било ясно какво носи той? Бога ми, щях да намеря начин да се оправя с швейцарците.

— Щяхме да го направим, ако знаехме какво носи, само че към онзи момент ние дори не предполагахме, че Декларацията е открадната, така че наблюдението върху него е било рутинна процедура.

— С други думи, господин Хъчинс, Декларацията като нищо може да е вече в Багдад — заключи Лей. — Защото ако е изпратена с дипломатическата поща, швейцарците не биха ни допуснали да припарим до нея.

Настъпи мълчание.

— Добре, нека видим какъв е най-лошият сценарий — каза накрая държавният секретар. — Декларацията е в ръцете на Саддам. Какъв би бил следващият му ход? Скот, ти си по логиката. Можеш ли да предугадиш какви мисли му се въртят в главата?

— Не, сър, Саддам не е от онези, чиито мисли и ходове можеш да предугадиш. Особено след проваления опит да убие Буш по време на посещението му в Кувейт през април. Целият свят го обвини, че е организатор на атентата, а как реагира той? Не със заплашителен крясък за лъжите на американските империалисти, а с много логично и смислено изявление, прочетено от посланика му в Обединените нации, в което отрича всякакво лично участие. Защо? Причината според пресата е, че Саддам се надява в дългосрочен план Клинтън да се държи по-разумно от Буш. Но аз не вярвам в това. Аз подозирам, че Саддам не вижда голяма разлика в позициите на Клинтън и предшественика му. Той може би вярва, че като притежава Декларацията, разполага с оръжие, толкова могъщо, че може да унижи Съединените щати и в частност новия президент, когато си пожелае.

— Когато си пожелае? Ако знаехме това…

— По този въпрос имам две хипотези, сър.

— Да ги чуем.

— Нито една от двете няма да ви направи по-щастлив, отколкото сте в момента, сър.

— Въпреки това.

— Първо насрочва пресконференция с участието на световните медии. Избира място в Багдад, където е обкръжен от собствената си гвардия, след което разкъсва, изгаря, унищожава и прави каквото му хрумне с Декларацията. Нещо ми подсказва, че подобна сензация страшно ще допадне на телевизията.

— Но ние ще изравним Багдад със земята, ако опита това — възрази Декстър Хъчинс.

— Съмнявам се — каза Скот. — Задаваш ли си въпроса как биха реагирали нашите съюзници англичаните, французите, да не говорим за приятелски настроените към нас арабски държави, на бомбардирането на невинни цивилни само защото Саддам е откраднал под носа ни Декларацията за независимостта?

— Прав си, Скот — съгласи се Уорън Кристофър. — Президентът ще бъде обвинен във варварство, ако отмъсти с нанасянето на бомбен удар по невинни иракчани след нещо, което в очите на останалите по света е едва ли не учебна акция по връзки с обществеността. Макар че… казвам ви това под най-строга тайна, ние имаме план да бомбардираме Багдад, ако Саддам продължава да спъва работата на инспекторите на ООН, които са изпратени да огледат ядрените му инсталации.

— Избрана ли е дата? — поинтересува се Скот.

Кристофър се поколеба за момент, после неохотно каза:

— Неделя, 27 юни.

— Този избор може сериозно да попречи на работата ни — предупреди Скот.

— Защо? Кога според теб ще предприеме нещо Саддам? — попита Кристофър.

— Не е толкова лесно да се отговори на това, сър, защото трябва да отчетем начина, по който разсъждава този човек. Затруднението идва от склонността му да сменя решенията си често, едва ли не през час. Но ако се замислим над проблема логично, бих казал, че е изправен пред две възможности… Или на някаква символична дата, например годишнината от войната в Залива, или…

— Или? — не издържа на паузата Кристофър.

— Или ще я задържи като лост за въздействие, който би му позволил да си възвърне контрола върху петролните кладенци в Кувейт. В крайна сметка, нали той не спира да твърди, че е имал споразумение с нас в този смисъл.

— И двата сценария са ужасяващи — отговори държавният секретар, после се обърна към заместник-директора на ЦРУ и го попита: — Започна ли работата над план за връщане на документа?

— Не още, сър — призна Декстър Хъчинс, — и то по две причини: първо, аз вярвам, че в ръцете на Саддам документът е на много сигурно място, и второ, понеже ние едва снощи научихме къде може да се е озовал той.

— Полковник Крац — насочи Кристофър вниманието си към човека от Мосад, който до момента не бе издал нито звук, — вашият министър-председател ме информира преди няколко седмици, че има план Саддам да бъде елиминиран в близко бъдеще.

— Да, сър, но отчитайки проблемите ви в този момент, беше разпоредено да спрем всякаква дейност, докато кризата с Декларацията не намери решение по един или друг начин.

— Вече информирах господин Рабин колко високо ценя неговата подкрепа, особено в ситуация, в която той не може да сподели дори със собствения си кабинет каква е истинската причина за внезапното му решение.

— Но ние имаме друг проблем, сър — каза израелецът.

— Най-сетне една добра новина, полковник.

Смехът, който избухна, намали напрежението, макар и за кратко.

— Обучавахме агент — една жена, Хана Копец — която щеше да стане част от екипа, който смятахме да изпратим в Ирак за операцията.

— Момичето, което… — започна Кристофър и хвърли поглед към Скот.

— Да, сър. Тя няма абсолютно никаква вина. Но не това е проблемът, за който споменах. Откакто се върна в иракското посолство онази нощ, ние не можем да установим контакт с нея, за да я информираме какво е станало. Причината е, че през последните дни и нощи тя така и не напусна сградата на посолството дори за миг. И така до деня, когато под тежка охрана тя и посланикът заминаха за Багдад. За нещастие Хана Копец остана с погрешното впечатление, че е убила Скот Брадли, и според мен имаме всички основания да смятаме, че единственото, което я интересува в момента, е да убие Саддам.

— Никога няма да я пуснат близко до него — каза Лей.

— Бих искал да вярвам в това — прошепна Скот.

— Говорим за една млада жена, смела, находчива и надарена с богато въображение — предупреди Крац. — Най-лошото е, че разполага с най-страшното оръжие в ръцете на един убиец.

— А именно? — погледна го заинтересовано Кристофър.

— Вече не я вълнува дали ще оцелее.

— Започвам да се питам има ли още лоши новини — въздъхна за втори път Кристофър.

— Да, сър. Тя не знае нищо за изчезването на Декларацията и ние не разполагаме с начин да й го съобщим.

Държавният секретар помълча малко и после взе решение.

— Полковник Крац, ще поискам от вас нещо, което ще постави на изпитание личната ви лоялност — предупреди той.

— Слушам ви, сър — отговори Крац.

— Говоря за плана да убиете Саддам… От колко време работите по него?

— Девет месеца до една година, сър — съобщи Крац.

— Този план, както може да се предположи, залага на това да внедрите човек или хора в двореца на Саддам или дори в неговия бункер, така ли е? — И като видя, че Крац се колебае, Кристофър уточни: — Стига ми само „да“ или „не“.

— Да, сър.

— Следващият ми въпрос е пределно прост, полковник. Можем ли да се възползваме от тази вече вложена в подготовка година и, ако ми позволите да предложа, да откраднем вашия план?

— Преди да започна да мисля по това, трябва да се консултирам с моето правителство.

Кристофър извади от джоба си разпечатан плик.

— Естествено, ще ви дам да видите личното писмо на господин Рабин до мен, но позволете ми първо да ви го прочета на глас.

Секретарят отвори плика, извади писмото, намести очилата си и зачете:

От Министър-председателя

Уважаеми господин Държавен секретар,

Прав сте да мислите, че Министър-председателят на Израел е едновременно Главен министър и Министър на отбраната, като едновременно с това е отговорен и за работата на Мосад.

Трябва обаче да призная, че що се отнася до плановете ни по отношение на Саддам, аз съм запознат само в най-общи черти и още не съм в течение на всички подробности.

Ако смятате, че информацията, с която разполагаме, може да наклони везните в полза на успешното решаване на затрудненията, които изпитвате в момента, ще инструктирам полковник Крац да Ви сътрудничи с всичките си знания и опит.

Ваш

Ицхак Рабин

Кристофър сгъна листа и го бутна през масата към Крац.

— Полковник Крац, искам да ви уверя от името на американското правителство, че информацията, с която разполагате, може да бъде разликата между успеха и провала.