Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (19)

19.

— Търговска палата.

— Директорът, моля ви.

— Кой се обажда?

— Маршал, Колдър Маршал.

— Той очаква ли да му позвъните?

— Не, не очаква.

— Господин Филдинг приема телефонни обаждания само от хора, които са се записали предварително да разговарят с него.

— А секретарката му? — попита Маршал.

— Тя изобщо не приема обаждания.

— И как да се запиша за разговор с господин Филдинг?

— Ще трябва да разговаряте с госпожица Зелински от „Резервации“.

— Може ли в такъв случай да ме свържете с госпожица Зелински или трябва да се запиша, за да разговарям и с нея?

— Сарказмът ви е неуместен. Аз просто си върша работата.

— Извинявам се. Бихте ли ме свързали с госпожица Зелински?

Колдър търпеливо зачака.

— Госпожица Зелински на телефона.

— Бих искал да се запиша за разговор с господин Филдинг.

— За какъв проблем става дума: вътрешен, външнотърговски или по статут на най-облагодетелствувана нация?

— Личен.

— Познава ли ви той?

— Не, не ме познава.

— В такъв случай не бих могла да направя нищо. Аз се занимавам само с проблеми от вътрешен или външнотърговски характер, както и с такива, имащи отношение към страни със статут на най-облагодетелствувана нация.

Архиварят прекъсна, преди да даде на мис Зелински шанса да го увери колко е щастлива, че е успяла да му помогне.

Маршал замислено избарабани с пръсти по плота на бюрото си. Явно се налагаше да играе по новите правила на тази игра.

 

 

Кавали се регистрира в „Хотел дьо ла Пе“ в Женева. Избра скромен апартамент с изглед към езерото, нито скъп, нито привличащ чуждото внимание. Съблече се, мушна се в леглото и включи на Си Ен Ен. След това гледа няколко минути, всъщност гледа до момента, когато установи, че материалът за подстригването на Клинтън на борда на „Еър Форс едно“ отнема повече време от новината за самолета, свален от американците в забранената за полети зона над Ирак. Новият президент, изглежда, бе решен още в началото на мандата си да покаже на Саддам, че е също толкова корав пич, колкото и Буш.

Когато на сутринта се събуди, Кавали скочи от леглото, изтича до прозореца, дръпна завесите и се възхити на фонтана в центъра на езерото, който вече изхвърляше мощна струя високо във въздуха. Обърна се и видя, че под вратата му е мушнат плик. Отвори го и намери в него бележка, потвърждаваща уговорката за чай с банкера, мосю Франшар в единайсет тази сутрин. Кавали вече бе посегнал да хвърли картичката в кошчето за боклук, когато забеляза няколко изписани със ситен почерк думи близо до долния й ръб:

Надявам се, че си доволен.

Приятно прекарване,

Н. В.

След като закуси набързо в стаята си, Кавали събра нещата си в куфара, прибра костюма, с който бе пътувал в специалния калъф, и слезе долу. Портиерът отговори на въпросите му на перфектен английски и му обясни как да намери „Франшар и сие“.

Кавали излезе от хотела и пое пеша по краткия път до банката, но подсъзнателно усещаше, че нещо не е както трябва. Трябваха му няколко минути, за да разбере, че улиците са чисти, хората, с които се разминава — добре облечени, трезви и мълчаливи. Пълна противоположност във всичко на Ню Йорк.

Стигна пред входа на банката и натисна дискретното бутонче на звънеца, монтиран под същото толкова дискретна табелка с надпис „Франшар и сие“.

Отвори му портиер. Кавали влезе и се озова във фоайе с мраморни колони.

— Можете направо да се качите на десети етаж, господин Кавали. Мосю Франшар ви очаква.

Кавали бе влизал в това фоайе само два пъти. Интересно как успяваха да постигнат това тези хора? На всичко отгоре и думите на портиера се оказаха напълно верни, защото в мига, в който излезе от асансьора, видя очакващия го управител на банката.

— Добро утро, господин Кавали — поздрави го той. — Заповядайте в кабинета ми.

Кабинетът на управителя беше скромна, обзаведена с много вкус стая, напълно в стила на швейцарските банкери, възприели политиката да не стряскат потенциалните си клиенти с ненужни доказателства за богатство.

Кавали бе изненадан да види голям опакован в кафява хартия пакет в центъра на заседателната маса. Нищо във външния му вид не подсказваше какво би могло да бъде съдържанието му.

— Това пристигна за вас тази сутрин — поясни банкерът. — Реших, че може да има нещо общо с предмета на нашата среща.

Кавали се усмихна, придърпа пакета, разкъса опаковката и под нея се показа дървен сандък с надпис „Чай: Бостън“.

Кавали внимателно откова дървения капак с помощта на тежкия сребърен нож за отваряне на пликове. Не забеляза леката гримаса, неволно пробягнала по лицето на банкера.

Надникна в сандъка. Горната му част бе запълнена с уплътнителни топчета от стиропор, които той изгреба на няколко пъти с шепи и безцеремонно изсипа на масата.

Управителят побърза да донесе кошчето за боклук, но Кавали не му обърна внимание. Продължаваше да рови с две ръце из сандъка, докато най-сетне напипа някакви предмети, опаковани в мека хартия.

Извади един, разопакова го и постави на масата чаша за чай, оцветена в конфедеративните цветове на Първия конгрес.

Потрябваха му няколко минути, за да разопакова целия чаен сервиз и да го подреди на заседателната маса пред погледа на смаяния банкер. Самият Кавали също изглеждаше озадачен. Помисли малко, после бръкна за последен път в сандъка и напипа някакъв плик. Отвори го и прочете на глас написаното на придружителния лист:

Това е копие на световноизвестния чаен сервиз, изработен през 1777 от „Пиърсън и син“, за да се отбележи Бостънското чаено парти^[1]. Всеки комплект се придружава от автентично копие на Декларацията за независимостта. Вашият комплект е с номер 20917 и е регистриран при нас на името на Дж. Хенкок.

Писмото бе подписано от настоящия президент на компанията Х. Уилям Пиърсън IV.

Кавали се разсмя, бръкна отново в сандъка и пръстите му най-сетне напипаха тънък пластмасов цилиндър. Не можеше да не се възхити на изобретателния начин, по който Ник Висенте бе изработил американските митничари и ги бе принудил да му разрешат експорта. Но изражението върху лицето на банкера продължаваше да издава най-откровено недоумение. Кавали остави цилиндъра в центъра на масата и най-подробно обясни как желае да протече насрочената за дванайсет часа среща.

Банкерът кимаше и от време на време си записваше нещо в бележника.

— Искам тубусът засега да се съхранява в сейф. Ключът за сейфа да се предаде на господин Ал-Обайди, когато и само когато получите превода на пълната сума. Парите да бъдат депозирани по моята сметка с номер 3 в цюрихския клон на банката ви.

— Можете ли да ми кажете пълния размер на сумата, която очаквате да получите от господин Ал-Обайди? — попита банкерът.

— Деветдесет милиона долара — отговори Кавали.

Банкерът дори не повдигна вежди.

 

 

Архиварят намери номера на ръководителя на Търговската палата в справочника на държавните служители, вдигна телефона и натисна един бутон. Номер 482 2000 беше програмиран в паметта за бързо набиране.

— Търговска палата.

— Дик Филдинг, ако обичате.

— Момент, моля.

— Кабинетът на директора.

— Обажда се министър Браун.

Архиварят трябваше да изчака няколко секунди преди да го свържат.

— Добро утро, господин министър — разнесе се енергичен глас.

— Добро утро, господин Филдинг. Казвам се Колдър Маршал, главен архивар на Съединените щати.

— Но аз мислех, че…

— Че?

— Изглежда, са ме свързали не с когото трябва. С какво мога да ви помогна, господин Маршал?

— Опитвам се да открия един ваш бивш служител, Рекс Бътъруърт.

— Не мога да ви бъда полезен.

— Защо? И вие ли сте обвързан с мълчание по силата на закона?

Филдинг се изсмя:

— Бих искал да е така.

— Не ви разбирам — сухо каза архиварят.

— Миналата седмица изпратихме на Бътъруърт полагащата му се премия по повод прекратяване на работата му при нас, но тя ни бе върната, защото не е оставил адрес, на който да му бъде препращана пощата.

— Но той има съпруга.

— И на нея върнали последното й писмо със същата бележка.

— А майка му в Южна Каролина?

— Тя е починала преди години.

— Благодаря ви — каза Колдър Маршал и затвори. Вече нямаше съмнения с кого трябва да е следващият му телефонен разговор.

 

 

Основана чак през 1781 година, „Дюмон и сие“ бе смятана за една от сравнително новите банки в Женева. Беше посветила над двестагодишното си съществуване на идеята да се грижи за чуждите пари, без да страда от расови или религиозни предразсъдъци. Всъщност „Дюмон и сие“ винаги бяха гледали с охота на перспективата да имат взаимоотношения с арабски шейх или израелски бизнесмен, с нацистки гаулайтер или британски аристократ — всъщност с всеки, който би имал нужда от услугите им. Това бе политика, пожънала богати дивиденти във всяка възможна световно приета валута.

Банката заемаше дванайсет етажа от административна сграда недалеч от Плас дьо ла Фюстери. Насрочената за този вторник среща в дванайсет на обед трябваше да се състои в заседателната зала на единайсети етаж — под етажа на управителя на банката.

Самият управител, Пиер Дюмон, изпълняваше сегашната си длъжност от цели деветнайсет години, но дори и той не бе вземал участие в бизнес между образован арабин от Ирак и бивш адвокат на мафията от Ню Йорк.

Около заседателната маса имаше столове за шестнайсетима, но в случая бяха заети само четири места. Пиер Дюмон седеше в средата на една от дългите страни, точно под портрета на чичо си Франсоа Дюмон — бившият управител. Сегашният управител бе избрал за случая тъмен костюм в кройка, чийто стил би подхождал на всеки от управителите на останалите четиридесет и осем банки, намиращи се в квадратния километър с център тази сграда. Ризата му бе в нюанс на синьото, останал неповлиян от последните милански модни тенденции, а връзката му бе толкова дискретна, че никой негов клиент не би могъл да си спомни нейния мотив и цвят само секунди, след като излезеше от залата.

Отдясно на мосю Дюмон седеше неговият клиент господин Ал-Обайди, чието облекло, макар и да отдаваше дан на модата, бе също толкова консервативно.

Срещу мосю Дюмон седеше управителят на „Франшар и сие“, който — всеки внимателен наблюдател не би пропуснал да забележи това — със сигурност ползваше шивача на мосю Дюмон. Отляво на Франшар седеше Антонио Кавали, облечен в двуреден костюм на Армани, с който изглеждаше като случайно попаднал не където трябва.

Малкият часовник в стил Луи Филип, сложен върху полицата над камината, удари дванайсет часа. Управителят прочисти гърлото си и откри срещата:

— Господа, цел на настоящата среща, свикана по наше настояване, но с ваше съгласие, е да бъде извършена размяна на ценен документ срещу договорена сума. — Мосю Дюмон бутна очилата си нагоре. — Естествено трябва да започна, господин Кавали, с въпрос към вас: разполагате ли с въпросния документ?

— Не, сър, той не разполага с него — намеси се по уговорения с Кавали начин мосю Франшар, — защото е поверил съхраняването на документа на нашата банка. Но аз мога да потвърдя, че съм официално упълномощен да ви го предам в момента, в който бъде извършен преводът на сумата.

— Но споразумението бе различно — възрази Дюмон, наведе се напред и с престорена изненада продължи: — Правителството на моя клиент не възнамерява да изплати дори цент повече, преди да изследва внимателно упоменатия документ. Вие се съгласихте да ни го предадете тук днес, в дванайсет на обед, а освен това ние, така или иначе, ще трябва по някакъв начин да се уверим в неговата автентичност.

— Моят клиент разбира това — заяви мосю Франшар. — Всъщност вие сте добре дошли в моя кабинет по всяко време, за да направите огледа. След което предаването на документа зависи само от превеждането на договорената сума.

— Това е прекрасно — контрира мосю Дюмон и намести очилата си, — но неоспоримо е, че вашият клиент не е изпълнил първоначалната уговорка, а това, според мен, дава на правителството на моя клиент — той наблегна на думата правителство — правото да преразгледа своята позиция.

— Моят клиент е сметнал за благоразумно при конкретните обстоятелства да защити своя интерес, като предостави документа за съхранение в нашата банка — светкавично отговори мосю Франшар.

Всеки страничен наблюдател на този спор би се изненадал да научи, че мосю Франшар неизменно печели редовната партия шах срещу мосю Дюмон в събота вечер — играеха шах всяка събота вечер. И че почти винаги губи тенис мача след съвместния обед в неделя.

— Не мога да приема промяна в условията — проговори Ал-Обайди. — Инструкциите на моето правителство са да платя само още четиридесет милиона долара, ако първоначалната уговорка бъде нарушена по някакъв начин.

— Но това е просто нелепо! — избухна Кавали. — Спорим за някакви си няколко часа, а през това време документът се намира в сграда на по-малко от километър оттук. И както знаете прекрасно, бяхме се споразумели за деветдесет милиона.

— Но вие не спазихте условията на споразумението — възрази Ал-Обайди — и по тази причина моето правителство намира първоначалните условия за променени и следователно невалидни.

— Без деветдесетте милиона забравете за документа! — отряза Кавали и удари с юмрук по масата.

— Да бъдем реалисти, господин Кавали — вразумително каза Ал-Обайди. — Документът не може да ви бъде полезен по никакъв друг начин, а и аз имам чувството, че вие още в началото имахте нагласата да приемете петдесет милиона.

— Това не е…

Мосю Франшар докосна ръката на Кавали.

— Бих желал да поговорим на четири очи с моя клиент и, ако е възможно, бих помолил да имаме на разположение телефон.

— Разбира се — съгласи се мосю Дюмон и се надигна от стола си. — Ще ви оставим тук. Моля ви да натиснете бутона под масата, когато пожелаете да се върнем.

Мосю Дюмон и клиентът му напуснаха залата, без да кажат повече нито дума.

— Блъфира — сърдито заяви Кавали. — Ще плати. Знам.

— Не мисля така — каза Франшар.

— Защо?

— Използването на фразата „моето правителство“.

— Какво толкова ви казва тя, което вече не знаем?

— Използваха я цели четири пъти — напомни Франшар, — което ми подсказва, че финансовата страна не е под контрола на Ал-Обайди. Най-вероятно неговото правителство е превело на „Дюмон и сие“ само четиридесет милиона долара.

Кавали нервно закрачи из залата, после спря до телефона на малката странична масичка.

— Предполагам, че се подслушва — каза той и го посочи.

— Не, господин Кавали, не вярвам да се подслушва.

— Откъде сте сигурен?

— Мосю Дюмон и аз в момента участваме в няколко съвместни сделки и съм уверен, че той не би позволил отношенията ни да пострадат заради една трансакция. Освен това днес той седи срещу вас на масата, но знайте, че като всеки уважаващ себе си швейцарски банкер, и той гледа на вас като на потенциален клиент.

Кавали погледна часовника си. Беше 6:20 сутринта нюйоркско време. Баща му със сигурност бе станал преди час. Той натрака четиринайсет цифри и зачака.

Баща му отговори на позвъняването с бодър глас. Двамата размениха няколко общи приказки, после той внимателно изслуша разказа на сина си за случилото се в заседателната зала. Кавали повтори и анализа на мосю Франшар за ситуацията. Президентът на „Скилс“ се замисли за малко и след това даде на Кавали съвет, който искрено го изненада.

Кавали остави слушалката и информира мосю Франшар за мнението на баща си.

Мосю Франшар кимна, за да покаже, че е съгласен с преценката на по-възрастния Кавали.

— Ами тогава да приключваме — неохотно предложи Кавали и мосю Франшар натисна скрития бутон.

Мосю Дюмон и клиентът му влязоха в залата след няколко секунди и седнаха на местата си. По-възрастният банкер избута очилата си нагоре, наведе глава и очаквателно погледна над тях мосю Франшар за взетото решение.

— Ако сделката бъде приключена до един час, сме съгласни с четиридесет милиона. Ако не, договорът се разваля и документът ще бъде върнат в Съединените щати.

Дюмон свали очилата си и се обърна с въпросителен поглед към своя клиент. Беше доволен, че Франшар не е пропуснал значението на „моето правителство“ — фразата, която бе препоръчал на Ал-Обайди да използва при всяка възможност.

 

 

— Белия дом?

— Да, сър.

— Мога ли да говоря с отговарящата за дневния график на президента, ако обичате?

— Кой се обажда?

— Маршал, Колдър Маршал, главен архивар на Съединените щати. И преди да ме попитате, ще ви кажа да, познавам я, и да, тя очаква обаждането ми.

В слушалката се възцари тишина и Маршал се запита дали не са го прекъснали.

— Пати Уатсън на телефона.

— Пати, обажда се Колдър Маршал. Аз съм…

— Архиварят на Съединените щати.

— Не мога да повярвам на ушите си.

— О, да — аз съм ваша голяма почитателка, господин Маршал. Дори съм чела вашата книга за Конституцията, Хартата на човешките права и Декларацията. Какво мога да направя за вас? Господин Маршал… чувате ли ме?

— Да, Пати, чувам ви. Бих желал да проверя какъв е бил дневният график на президента за 25 май тази година.

— Разбира се. Изчакайте един момент. — Но този път на архиваря не се наложи да чака дълго. — Да… 25 май. Президентът е прекарал сутринта в Овалния кабинет с Дейвид Куснер и Керълин Кюриъл — те пишат речите му. Подготвяли са заедно текста на словото му върху Общото споразумение за таксите и търговията пред чикагската сесия по въпросите на външната политика. След това е обядвал със сенатор Мичел, лидер на мнозинството в Конгреса. В три часа президентът…

— Бил ли е президент Клинтън в Белия дом през цялата сутрин?

— Да, сър. Не е излизал през целия ден. Следобедът е прекарал с госпожа Клинтън в обсъждане дейността на създадената от нея работна група за актуализиране на здравната политика.

— Възможно ли е да е излизал, макар и за кратко от Белия дом, без да сте разбрали, Пати?

Секретарката по графика на президента се засмя:

— Това просто е изключено. Дори да бе опитал нещо подобно, службата за сигурност е задължена да ме информира на секундата.

— Благодаря ви, Пати.

— Радвам се, че можах да ви помогна, сър.

 

 

След срещата при „Дюмон и сие“ Кавали се прибра в хотелския си апартамент и зачака обаждането на Франшар, с което да потвърди превеждането в Цюрих на сумата от четиридесет милиона долара по сметка номер 3.

Ако всичко приключеше в рамките на договорения час, той щеше да има време да хване в 16:45 полета за „Хийтроу“ и оттам да се качи на самолета за Ню Йорк.

След изтичането на половин час Кавали започна да се безпокои. На четиридесетата минута бе откровено разтревожен. На петдесетата вече не го сдържаше на едно място и той крачеше из стаята, поглеждаше към фонтана и на всеки няколко секунди проверяваше колко е часът.

Когато телефонът най-сетне иззвъня, той сграбчи слушалката.

— Господин Кавали?

— Да.

— Обажда се Франшар. Документът бе разгледан и взет. Може да ви заинтересува, че господин Ал-Обайди обърна сериозно внимание на една конкретна дума и едва след това се съгласи да преведе парите. Договорената сума е преведена по вашата сметка номер 3 в Цюрих, както разпоредихте.

— Благодаря ви, мосю Франшар — каза само Кавали.

— За мен както винаги бе удоволствие, господин Кавали. Има ли още нещо, което бихме могли да направим за вас, докато сте тук?

— Да — потвърди Кавали. — Трябва да преведа четвърт милион долара в банка на Каймановите острови.

— Имате предвид същото име и сметка както при последните три трансакции? — осведоми се банкерът.

— Именно — отговори Кавали. — И още нещо по отношение на цюрихската сметка на името на господин Ал-Обайди… Искам да изтегля сто хиляди долара от нея и…

Мосю Франшар внимателно изслуша инструкциите на своя клиент.

 

 

— Държавният департамент.

— Мога ли да говоря с държавния секретар?

— Момент, ако обичате.

— Кабинетът на секретаря.

— Обажда се Колдър Маршал. Аз съм главният архивар на Съединените щати. Жизненоважно е да говоря със секретаря Кристофър.

— Свързвам ви с изпълнителния му помощник, сър.

— Благодаря ви — каза Маршал и този път изчака само някакви няколко секунди.

— Джек Лей на телефона. Аз съм изпълнителен помощник на секретаря. Какво мога да направя за вас, сър?

— За начало, господин Лей, ще ме информирате ли с колко изпълнителни помощници разполага държавният секретар?

— Петима, сър, но само един от тях е по-старши от мен.

— В такъв случай спешно се налага да разговарям с държавния секретар.

— Точно в момента той не е в кабинета си, сър. Желаете ли да ви свържа с неговия заместник?

— Не, господин Лей, той не може да ми свърши работа.

— Добре, обещавам ви на всяка цена да предам на господин Кристофър, че сте го търсили.

— Благодаря ви, господин Лей. Ще бъдете ли така любезен да му предадете нещо конкретно от мен?

— Разбира се, сър.

— Уведомете го, че моята оставка ще лежи на бюрото му най-късно утре до девет часа. Обаждането ми имаше за цел единствено да се извиня за неприятностите, които несъмнено ще навлека на президента, неприятности, които той не заслужава с оглед на неотдавнашното му встъпване в длъжност.

— Разговаряхте ли вече с медиите за вашето решение, сър? — попита изпълнителният помощник и за пръв път в гласа му се прокрадна тревога.

— Не, господин Лей, не съм и не смятам да го правя, преди да съм дал на секретаря достатъчно време, за да подготви удовлетворителни отговори на въпросите, които медиите няма да спестят на президента в мига, в който научат причината за моята оставка.

— Ще се погрижа секретарят да се свърже с вас при първа възможност, сър.

— Благодаря ви, господин Лей.

 

 

Тя кацна на Каймановите острови и взе такси до „Баркли Банк“ в Джорджтаун. Провери баланса по сметката си и установи, че по нея са постъпили три превода от по двеста и петдесет хиляди долара всеки: един на 9 март, вторият на 27 април и последният на 30 май.

Очакваше още един. В интерес на истината Кавали едва ли можеше да научи за смъртта на Т. Хамилтън Макензи преди завръщането си от Женева.

— Имаме нов пакет за вас, госпожице Уебстър — усмихна й се мулатът, който я обслужваше.

„Доста фамилиарно“ — помисли си тя. Явно пак бе дошъл моментът да премести парите си в следваща банка, в друга страна, под ново име. Пусна пакета в чантичката си, метна я през рамо и излезе, без да каже нито дума.

Отвори плътния жълто-кафяв плик едва когато поръча кафето в края на обяда в хотела, в който отсядаше за пръв път и внимателно изсипа съдържанието му на масата.

Очакваните снимки, всяка от различен ъгъл, адреси — настоящ и минали, навици, дневен стереотип, особености на бъдещата жертва. Човекът й изглеждаше съвсем безобиден. Условията на договора бяха обичайните: срок за изпълнение на поръчката — четиринайсет дни, заплащане — двеста и петдесет хиляди долара по указана от нея сметка.

Този път не беше нито Кълъмбъс, нито Вашингтон, а Сан Франциско. Не бе ходила до Западния бряг от години и се напъна да си спомни имат ли там магазини на Лаура Ашли.

 

 

— Национален архив.

— Господин Маршал, ако обичате.

— Кой се обажда?

— Кристофър, Уорън Кристофър.

— Свързвам ви, сър. — Секретарят търпеливо зачака.

— Колдър Маршал на телефона.

— Колдър, обажда се Уорън Кристофър.

— Добро утро, господин държавен секретар.

— Добро утро, Колдър. Току-що получих оставката ти.

— Да, сър. Според мен това е единственото, което мога да направя при създалите се обстоятелства.

— И достойно за уважение, Колдър, уверен съм в това, но споделил ли си с още някой съображенията си?

— Не, сър. Възнамерявам да уведомя персонала в единайсет часа, както впрочем съм отбелязал в оставката си. Надявам се, че това няма да ви причини излишни неудобства.

— Хм… питам се дали, преди да направиш това, не би намерил малко време за една среща с президента и мен?

— Разбира се, сър. Кое време ще бъде удобно за вас?

— Да кажем десет часа?

— Да, сър. Къде да дойда?

— На северния вход на Белия дом.

— Северния вход, разбира се.

— Джек Лей, моят помощник, ще те посрещне във фоайето на Западното крило и ще те придружи до Овалния кабинет.

— Овалния кабинет, разбира се.

— И, Колдър…

— Да, господин секретар?

— Моля те, не споменавай за оставката си пред никого, докато не си се видял с президента.

— Докато не съм се видял с президента… разбира се.

— Благодаря ти, Колдър.

— Радвам се, че можах да ви помогна, сър.