Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (18)

18.

— Белия дом.

— Господин Бътъруърт, ако обичате.

Продължителна пауза.

— Не разполагам с подобно име, сър. Задръжте така и ще ви свържа с „Личен състав“.

Главният архивар изчака търпеливо, но започваше да се убеждава, че поръчаната от администрацията на Клинтън нова телефонна централа е трябвало да бъде инсталирана отдавна.

— Личен състав — чу се женски глас. — Какво обичате?

— Опитвам се да открия господин Рекс Бътъруърт, специален съветник на президента.

— Кой се обажда?

— Маршал, Колдър Маршал, архивар.

— Архивар на какво?

— На Съединените американски щати.

Нова продължителна пауза.

— Името Бътъруърт не ми е познато, сър, но предполагам осъзнавате, че президентът има повече от четиридесет специални и помощник-съветници.

— Не знаех — призна Маршал. Поредната пауза.

— Според нашите справочници — обади се отново женският глас — той по всяка вероятност се е върнал на работа в Търговската палата. Бил е тук по график А… това означава на временна длъжност.

— Имате ли номер, на който бих могъл да го намеря?

— Нямам. Но ако се обадите на справки в Палатата, сигурна съм, че там ще го открият много бързо.

— Благодаря ви за помощта.

— Няма нищо.

 

 

Хана нямаше спомен от колко време лежи свита в ъгъла на стаята на Саймън. Не можеше да мисли за него като за Скот — за нея той щеше да си остане Саймън. Час… може би два. Времето беше престанало да я интересува. После запълзя към центъра на стаята, като заобикаляше съборените столове и маси — гледка по-подходяща за нощен клуб след пиянска свада.

Извади хапчето от чантичката си, хвърли го в тоалетната и пусна водата с автоматичните рефлекси на добре обучен агент. Започна да рови из хаоса, търсейки снимки. Прибра естествено и писмото, адресирано до „Хана“. Натъпка каквото сметна за необходимо в чантичката си и се опита да се изправи, като се подпираше на един прекатурен стол.

Прибра се в посолството, легна в леглото си и се загледа в белия таван, неспособна да възстанови обратния си маршрут, нито да си спомни дали се бе качила по пожарната стълба, или бе влязла през главния вход. Питаше се след колко безсънни нощи ще може отново да спи нормално поне за няколко минути, без да се стряска. И колко време ще трябва да мине, преди да престане да мисли само за него.

Знаеше, че Мосад иска да я изведе, да я скрие, да я защити — по начина, по който те разбираха това — докато френската полиция завърши разследването си. Щеше да има дипломатически сътресения. Американците несъмнено щяха да очакват значителни компенсации за убийството на свой агент, но все щеше да се сключи някаква взаимноизгодна сделка. Хана Копец, Саймън Розентал и професор Скот Брадли несъмнено щяха да се превърнат в приключени досиета. Защото те и досега си бяха просто кодирани номера — разменяеми, заменяеми, несъществени.

Какво ли щяха да направят с тялото на мъжа, когото обичаше? Достоен, но анонимен гроб, без съмнение. Сигурно щяха да заявят, че това се налага от по-висши съображения. Но където и да го погребяха, тя бе сигурна, че няма да я пуснат да отиде там.

Едва ли щеше да се съгласи да пусне хапчето в чашата му с кафе, ако Крац не й бе говорил с часове за трийсет и деветте ракети „Скъд“, изсипали се над народа на Израел, и особено за онази, която бе убила майка й, сестра й и брат й.

И може би щеше да се откаже в последния момент, ако не я бяха заплашили сами да свършат работата в случай, че прояви слабост. Казаха й, че ако се стигне дотам, смъртта му щяла бъде много по-мъчителна.

Вече бе извадила първото хапче от чантичката си, когато поиска от Саймън захар. Беше му дала последна възможност, беше му хвърлила последен спасителен пояс. Но той защо не се бе възползвал? Защо не бе поискал да се увери, че наистина иска захар, защо не се бе пошегувал с килограмите й, защо не бе направил нещо… каквото и да е, за да я накара да размисли? И най-вече защо, защо бе чакал толкова дълго преди да й каже истината?

А и тя бе имала новини за него. Отзоваваха посланика в Ирак — повишение, късо бе обяснил той. Трябвало, както правилно бе съобщил на всички Канук, да стане заместник външен министър, което означаваше, че при отсъствие на Мохамед Сайед Ал-Захияф той щеше да работи директно със Саддам Хюсеин.

Мястото му в посолството щеше да се заеме от някой си Хамид Ал-Обайди — номер две в Обединените нации, извършил нещо много важно за Ирак съвсем неотдавна — нещо, за което тя несъмнено скоро щеше да научи. Посланикът й бе предложил да избира между оставане в Париж, за да работи за Ал-Обайди, или връщане в Ирак, за да продължи с него. Само преди няколко дни Мосад би намерил последната възможност за изключително интересна.

Колко силно бе искала Хана да може да каже на Саймън, че Саддам повече не я вълнува, че той й е помогнал да преодолее омразата си към ракетите „Скъд“, че дори смята за възможно да излекува раната от загубата на семейството си. Защото тя чувстваше, че докато има за кого да живее, не е способна да убие човешко същество.

Но сега Саймън бе мъртъв и желанието й за отмъщение бе по-силно от всякога.

 

 

— Търговска палата.

— Рекс Бътъруърт, ако обичате.

— Коя агенция?

— Не съм сигурен, че ви разбирам — каза архиварят.

— В коя агенция работи господин Бътъруърт? — попита телефонистката, изговаряйки думите членоразделно, сякаш обясняваше на четиригодишно дете.

— Нямам представа — призна архиварят.

— Не знаем човек с такова име.

— Но от Белия дом ми казаха, че…

— Не ме интересува какво са ви казали от Белия дом. Ако не знаете агенцията…

— Мога ли да говоря с Личен състав?

— Изчакайте минутка.

Оказа се доста дълга „минутка“.

— Личен състав.

— Обажда се Колдър Маршал, главен архивар на Съединените щати. Мога ли да говоря с директора на вашата служба?

— Съжалявам, но това е невъзможно. Бихте ли желали да разговаряте с неговата изпълнителна помощничка Алекс Уогнър?

— Да, би било прекрасно.

— Днес не е на работа. Бихте ли се обадили утре?

— Добре — въздъхна примирено Маршал.

 

 

Когато колата на Крац със скърцане на спирачките спря пред Сърдечносъдовия център на „Боа Жилбер“, на стъпалата вече ги чакаха трима лекари, двама санитари и една медицинска сестра. Израелското посолство се бе постарало.

Санитарите изтичаха надолу по стъпалата, вдигнаха тялото внимателно, но решително от задната седалка на колата и бързо отнесоха Скот нагоре, където беше носилката на колелца.

В мига, в който поеха по коридора, тримата лекари и сестрата заобиколиха тялото и започнаха изследвания. Сестрата бързо свали ризата и панталоните на Скот, а първият лекар отвори устата му, за да провери дишането. Вторият — той беше консултант — сложи ухо върху гръдния кош на Скот и се опита да улови сърдечен ритъм, а третият се захвана да измерва кръвното му налягане. Никой от тримата не изгледаше оптимистично настроен.

Консултантът се обърна към агента на Мосад и му каза:

— Не ни губете времето с лъжи. Как се случи?

— Отровихме го, но се оказа, че не бил…

— Това не ме интересува — прекъсна го консултантът. — Каква отрова му дадохте?

— Алкалоид на моравото рогче — каза Крац.

Консултантът се обърна към един от помощниците си.

— Веднага се свържете с болница „Видал“ и незабавно искам описание на действието и най-добрия антидот — каза той, докато санитарите тласкаха носилката през гумените врати към операционната.

Първият лекар не само бе успял да задържи устата на Скот отворена по време на краткото пътуване из коридорите, но и бе притиснал езика надолу, освобождавайки пространство към ларинкса. Когато количката пристигна в операционната, лекарят вкара в устата му извита пластмасова тръба, дълга към дванайсет сантиметра, която трябваше да предотврати гълтането на езика.

Сестрата сложи маска върху носа и устата на Скот, свързана чрез маркуч към кран в стената, откъдето се подаваше кислород. Отстрани на маската имаше гумена възглавница, която тя започна да помпа на три-четири секунди, като придържаше с дясната си ръка главата на Скот неподвижна. Дробовете на Скот веднага започнаха да се пълнят с кислород.

Консултантът отново сложи ухо на гърдите на Скот. Все още не се чуваше нищо. Той вдигна глава и направи знак на един от санитарите, който започна да втрива паста в различни точки на гръдния кош. Приближи се друга сестра и постави малки лепящи се електроди върху намазаните места. Кабелите от електродите влизаха в монитор на сърдечната дейност, поставен на масичка до носилката.

Линията на монитора беше почти равна и само от време на време регистрираше незначителна активност.

Консултантът се усмихна под маската си, а сестрата продължи да вентилира дробовете на Скот с чист кислород.

Изведнъж, без никакво предупреждение, апаратът издаде остър сигнал. Всички в залата се вцепениха и впериха погледи към монитора: линията на екрана беше абсолютно равна от край до край.

— Спиране на сърдечната дейност! — извика консултантът, скочи напред и с две ръце започна интензивен масаж, опитвайки се да изтласка от сърдечните камери достатъчен поток от готова да се съсири кръв. Подобно на добре трениран щангист, този човек можеше да поддържа ритъм от четиридесет до петдесет пъти в минута.

Друг от лекарите се извърна към дефибрилатора. Консултантът закрепи двата големи диска върху и отстрани на гръдния кош на Скот.

— Двеста джаула — каза консултантът. — Настрани! — Присъстващите отстъпиха, а той натисна бутона и през тялото на Скот премина мощен електрически импулс.

Всички погледнаха към монитора. Консултантът отново започна енергичен масаж на сърдечната област, но тънката линия на монитора не помръдваше.

— Двеста джаула, пазете се! — повтори консултантът и всички отново проследиха ефекта от електрическия шок.

Линията упорито оставаше права. Консултантът отново започна масажа.

— Триста и шейсет джаула, пазете се! — каза той с глас, в който започваше да се промъква отчаяние.

Сестрата, която завъртя превключвателя на дефибрилатора, за да нагласи исканата стойност, бе сигурна, че пациентът вече е мъртъв.

Консултантът натисна бутона за трети път и тялото на Скот подскочи от възможно най-силния електрически импулс, който дефибрилаторът можеше да генерира. И отново всички впериха погледи в монитора, предполагайки, че това вече е краят.

„Загубихме го“, готвеше се да каже консултантът, но за изумление на всички линията трепна. Той скочи напред и започна трескаво да масажира — този път линията потрепваше в неравномерен ритъм.

— Триста и шейсет джаула, стойте настрани! — извика той отново, отстъпи сам, натисна бутона и всички погледнаха като по команда към екрана на монитора. Неравномерната фибрилация се връщаше към постоянен ритъм. Най-младият от лекарите не се сдържа и изкрещя от възторг.

Консултантът бързо напипа вена в лявата ръка на Скот и заби иглата право в нея, оставяйки канюлата да стърчи. Една от сестрите веднага включи към нея банка с физиологичен разтвор.

В същия момент нов лекар влезе на бегом в операционната, застана пред началника си и съобщи:

— Антидотът е ГТН.

Друга сестра без подкана отиде до шкафа с противоотровите, извади ампула глицерил-тринитрат и я подаде на консултанта, който вече държеше готова спринцовка. Той изтегли синята течност в спринцовката, пръсна малко във въздуха, за да се убеди, че иглата не е запушена, и впръсна антидота през специално оставения отвор на банката физиологичен разтвор. Сърдечната дейност се стабилизираше.

Консултантът се обърна към главната сестра и я попита:

— Вярваш ли в чудеса?

— Не — отговори тя. — Аз съм еврейка. Чудесата са само за християните.

 

 

Хана започна да съставя план — план, който Крац нямаше да може да промени. Беше взела решение да приеме длъжността старши секретар на посланика и да го придружи в Ирак.

Часовете минаваха и планът й започваше да се оформя. Очакваше да се сблъска с проблеми. Не от страна на иракчаните, а от нейните хора. Знаеше, че ще трябва да избегне опитите на Мосад да бъде изведена, а това означаваше, че трябва да се откаже от мисълта да излиза от посолството, докато не дойдеше моментът да отлетят за Ирак. Така че щеше да се наложи да използва всички неща, на които я бяха научили през последните две години, за да ги победи.

А когато се озовеше в Багдад, щеше да се погрижи да стане незаменима за посланика, щеше да изчака удобния момент и да умре със смъртта на мъченик.

След смъртта на Саймън за нея бе останала една-единствена цел — да убие Саддам Хюсеин.

 

 

— Търговска палата.

— Алекс Уогнър, ако обичате — каза архиварят.

— Кой?

— Алекс Уогнър, Личен състав.

— Момент…

Дълъг момент.

— Личен състав.

— Обажда се Колдър Маршал, главен архивар на Съединените щати. Вчера исках да говоря с Алекс Уогнър и вие ми казахте да се обадя днес.

— Не бях на работа вчера, сър.

— Добре, значи е била някоя от вашите колежки. Там ли е госпожица Уогнър?

— Минутка.

Този път архиварят изчака няколко минути.

— Алекс Уогнър — чу се най-сетне делови женски глас.

— Госпожице Уогнър, казвам се Колдър Маршал. Аз съм архивар на Съединените щати и е изключително важно да се свържа с господин Рекс Бътъруърт, който до неотдавна е бил изпратен от Търговската палата в Белия дом.

— Вие сте бивш работодател на господин Бътъруърт? — осведоми се деловият глас.

— Не, не съм — отговори Маршал.

— Роднина?

— Не.

— Опасявам се, че в такъв случай не мога да ви помогна, господин Маршал.

— Но защо? — попита архиварят.

— Защото по закон нямаме право да разгласяваме персонална информация за държавен служител.

— Ще ми кажете ли името на ръководителя на вашето ведомство, или и то е защитено от този закон? — осведоми се архиварят.

— Дерек Филдинг — малко рязко отговори деловият глас.

— Благодаря ви за помощта — каза архиварят.

 

 

Когато Скот се събуди, първата му мисъл бе за Хана. И после веднага пак заспа.

Втория път, когато се събуди, единственото, което можа да различи, бяха някакви размити фигури, кой знае защо, наведени над него. И отново заспа.

При третото си събуждане забеляза, че фигурите са започнали да се фокусират. И че са облечени в бяло.

При четвъртото му събуждане беше тъмно и той бе сам. Чувстваше се странно слаб и опитът да си спомни какво е станало го изтощи. Заспа.

При следващото му събуждане за първи път разпозна гласове — успокояващи и тихи — но колкото и да се напряга, така и не разбра какво му казват. Така че заспа.

При следващото събуждане видя, че лежи подпрян на възглавница. В устата му имаше пластмасова сламка, през която се опитваха да го накарат да поеме някаква топла безвкусна течност. Заспа.

При следващото му събуждане мъж в дълга бяла манта със стетоскоп на гърдите и топла усмивка го попита с подчертан акцент: „Чувате ли ме?“. Опита се да му кимне, но заспа.

На следващото му събуждане друг лекар — този път го виждаше съвсем ясно — изслуша внимателно опита на Скот да произнесе първите си думи: „Хана… Хана“. Повече не успя. Заспа.

Събуди се пак и видя над себе си млада привлекателна жена с къса тъмна коса и загрижена усмивка. Отвърна на усмивката й и я попита колко е часът. Въпросът му несъмнено я изненада, но той наистина искаше да знае.

— Малко след три през нощта — каза му сестрата.

— Откога съм тук? — успя да формулира следващия си въпрос той.

— Малко повече от седмица, но бяхте на ръба на смъртта. На косъм, както се казва. Ако приятелите ви се бяха забавили само малко…

Но той вече спеше.

Когато се събуди, лекарят му каза, че всички били решили, че е безнадеждно късно и едва не го отписали. На два пъти го обявявали за изпаднал в клинична смърт.

— Но с антидоти и електростимулация на сърцето, в комбинация с желанието за живот и теорията на една сестра, че все пак трябва да не си евреин, техническите трудности бяха преодолени — обяви докторът с усмивка.

Скот се поинтересува дали не е идвала да го посети жена на име Хана. Докторът направи справка с личния му картон, закачен на таблата на леглото. Имало само двама посетители, доколкото му било известно. Идвали всеки ден. И Скот пак заспа.

Когато се събуди, двамата споменати от доктора посетители стояха от двете страни на леглото му. Скот се усмихна на Декстър Хъчинс, който полагаше усилия да не се разплаче. Мъжете не плачат, искаше му се да му каже, особено когато работят в ЦРУ. Обърна се към другия мъж. Никога не бе виждал толкова засрамено лице, толкова пълно с вина, и очи, толкова зачервени от безсъние. Скот се опита да го попита защо е толкова нещастен. И заспа.

Когато се събуди за пореден път, двамата мъже пак бяха до него, но този път седнали и полузаспали.

— Декстър — прошепна той и двамата мигновено се разсъниха. — Къде е Хана?

Другият мъж, който, доколкото забеляза Скот, имаше син оток под окото и счупен нос, се опита да му отговори, но трудно намираше подходящите думи. Когато приключи, Скот заспа с желанието повече да не се събужда.