Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (17)

17.

— Не ти вярвам — каза тя.

— Опасявам се, че по-скоро не искаш да ми вярваш — въздъхна Крац, който бе дошъл със самолет от Лондон същата сутрин.

— Не е възможно той да работи за враговете на Израел.

— Ако е така, сигурно можеш да ми обясниш и защо се представя за резидент на Мосад.

От два часа Хана се мъчеше да измисли логична причина защо Саймън я е заблуждавал, но трябваше да признае, че не може да стигне до убедителен отговор.

— Каза ли ни всичко, което си споделила с него? — попита Крац.

— Да — потиснато отговори тя. Срамуваше се от себе си. — А вие проверихте ли в разузнавателните агенции на всичките ни съюзници?

— Естествено. Никой в Париж не е чувал за този човек. Нито французи, нито англичани и определено не ЦРУ. Шефът на бюрото им тук лично ми заяви, че в списъка на агентите им никога не е имало Саймън Розентал.

— И какво ще стане с мен сега? — попита тревожно Хана.

— Обещаваш ли да продължиш да работиш за своята страна?

— Знаеш, че обещавам — каза тя и го изгледа гневно.

— И още се надяваш да влезеш в групата за Багдад?

— Да, разчитам на това. Бих ли се подложила на тези изтезания, ако не исках да стана част от операцията?

— Тогава вероятно ще устоиш на клетвата, дадена в присъствието на колегите ти в Херзлия.

— Нищо не може да ме накара да изменя на тази клетва. Знаеш това. Само ми кажи какво се иска от мен.

— Да убиеш Розентал.

 

 

Скот се зарадва много, когато на срещата им в четвъртък Хана потвърди, че ще може да се измъкне, за да вечерят в петък, и може би дори ще се отвори възможност да остане за през нощта. Посланика май пак го бяха привикали в Женева. Явно наистина ставаше нещо голямо, но какво — нямаше представа.

Скот вече бе решил, че при следващата им среща трябва да станат три неща. Първо, щеше да приготви вечерята собственоръчно, въпреки шеговитите подмятания на Хана за кулинарните му способности. Второ, щеше да й признае истината за себе си и този път нямаше да му попречат никакви прекъсвания. И трето…

След като бе взел решение да се освободи от бремето на лъжата, той усещаше онази приповдигнатост, за която бе говорила майка му, когато го уловеше, че се опитва да скрие нещо. Знаеше, че ще го отзоват в Щатите в мига, в който споделеше с Декстър какво възнамерява да направи, и че няколко седмици по-късно сигурно ще го уволнят без много шум. Но това вече нямаше никакво значение, защото третото и най-важно решение, до което бе стигнал, бе, че ще помоли Хана да замине с него за Америка… като негова съпруга.

Така че прекара следобеда в пазаруване на продуктите за вечерята: пресен хляб, най-ароматните диви гъби, които можа да намери, сочни агнешки котлети и малки зрели портокали. Прибра се, за да приготви пиршеството, което се надяваше тя никога да не забрави. Беше отрепетирал и къса реч и вярваше, беше убеден, че тя ще му прости.

Дойде вечерта и Скот започна да поглежда часовника в кухнята през няколко минути. Беше започнал да се чувства ограбен винаги, когато тя закъснееше макар и с няколко минути. Всъщност предния път дори не бе дошла и по-късно бе разбрал, че е нямала възможност да го предупреди, защото се случило нещо неочаквано. Когато часовникът удари осем и тя влезе през отключената врата, той изпита облекчение.

Скот се усмихна, докато я гледаше как съблича палтото си — стана му приятно, че е облякла роклята, която сам й бе избрал при първия им пазар. Дълга синя рокля, падаща свободно от раменете й, която я правеше да изглежда едновременно елегантна и секси.

Той веднага я прегърна, но реакцията й го изненада. Хана изглеждаше странно дистанцирана, почти хладна. Или може би той проявяваше свръхемоционалност? Хана се освободи от прегръдките му и погледна към масата с покривката на бели и червени карета и два различни комплекта прибори.

Скот й наля чаша бяло вино, специално подбрано за първото блюдо, и отиде в кухнята, за да постави финалните щрихи върху кулинарните си усилия.

— Какво готвиш? — поинтересува се тя с безизразен глас.

— Почакай и ще видиш — отговори й той. — Но мога да ти кажа, че ордьовърът е нещо, което научих, когато… — той млъкна — преди много години — довърши той с променен глас.

Не можа да види гримасата й при запъването си.

Няколко минути по-късно се върна с две чинии изпускащи пара гъби с по една филийка чеснов хляб.

— Съвсем малко чесън — успокои я той, — по очевидни причини.

Не последва очакваната остроумна реплика и той разбра, че тя най-вероятно няма да остане през нощта. Можеше да я разпита какво се е случило, ако не беше приготвянето на вечерята и ако мислите му не бяха съсредоточени върху онова, което сам се готвеше да й каже.

— Бих искал един ден да можем да се измъкнем от Париж и да видим Версай като всички обикновени хора — каза Скот и забоде вилицата си в една от гъбите.

— Би било хубаво — неубедително каза тя.

— А още по-хубаво ще бъде… — тя вдигна очаквателно поглед към него — да прекараме един уикенд в Колмендор. Обещал съм си това още преди много години, когато за пръв път прочетох биографията на Матис в… — Той пак се поколеба и тя наведе глава. — И това е само Франция — побърза да маскира паузата той. — А Италия… цял живот няма да ни стигне да разгледаме Италия. Там има хиляди Колмендори.

Погледна с надежда към нея, но очите й оставаха сведени към полупразната чиния.

Какво бе направил? Или може би не той, а тя се страхуваше да му каже нещо? Ужасяваше се, че му предстои да чуе за връщането й в Багдад, докато на него му се иска да я заведе във Венеция, Флоренция и Рим. Но ако я тревожеше мисълта за Багдад, той щеше да направи всичко по силите си, за да я накара да промени плановете си.

Скот прибра чиниите и се върна с две сочни порции агнешко по провансалски.

— Любимото на мадам, ако си спомням вярно? — Но опитът му за шега бе възнаграден само със слаба усмивка. — Какво има, Хана? — попита той, седна срещу нея и се наведе през масата, за да докосне ръката й, но тя побърза да я дръпне.

— Малко съм изморена — неубедително излъга тя. — Имах тежка седмица.

Скот направи опит да поговорят за работата й, за театър, за изложбата на Клодион в Лувъра и дори за опитите на Клинтън да събере заедно тримата живи бийтълси, но всичките му усилия бяха възнаграждавани с все същия празен поглед. Продължиха да вечерят в пълна тишина и след няколко минути чинията му бе празна.

— А сега завършваме с моето piece de resistance. — Очакваше шеговита хаплива реплика по повод кулинарните си напъни, но тя отново бегло се усмихна с отчужден поглед в тъмните си тъжни и красиви очи. Скот за пореден път се скри в кухнята и се върна с купичка прясно нарязани портокали, поръсени с няколко капки „Коантро“. Постави деликатно изглеждащите късчета пред нея, надявайки се поне те да подобрят настроението й. Но Хана не реагираше с нищо на неговия монолог.

След известно време Скот прибра купичките — неговата празна, нейната едва докосната — и след секунди донесе кафето — нейното приготвено по неин вкус: черно, с капка неразбъркана сметана на повърхността, без захар. Неговото също черно — без сметана — но силно подсладено.

И точно бе седнал срещу нея, преценил, че е дошъл моментът да й каже истината, тя го помоли за малко захар. Скот скочи, макар и изненадан, върна се в кухнята, насипа захар в захарницата, взе една лъжичка и влезе в стаята в момента, когато тя затваряше малката си чантичка.

Той остави захарницата на масичката и й се усмихна. Никога не бе виждал толкова тъга в тези прекрасни очи. Наля на двамата по глътка бренди, разклати своето в издутата си чаша, отпи глътка от кафето и я погледна. Отбеляза, че не е докоснала нито кафето, нито брендито си, и че не използва поисканата захар.

— Хана — с тих глас проговори Скот, — трябва да ти кажа нещо важно. Би трябвало да го направя преди много време. — Вдигна поглед и видя, че очите й са плувнали в сълзи. Искаше му се да попита защо, но се опасяваше, че това ще й даде възможност да смени темата и да му попречи да й каже истината. — Името ми не е Саймън Розентал — едва чуто призна той.

Хана изглеждаше изненадана, но не по начина, по който бе очаквал да посрещне тези думи — стори му се по-скоро разтревожена, отколкото любопитна. Той отпи от кафето си и продължи:

— Лъгах те от деня, в който се запознахме, и колкото по-силно се влюбвах в теб, толкова повече затъвах в лъжата.

Тя не казваше нищо, за което й бе благодарен, защото това бе един от случаите — като на лекция — когато не искаше да бъде прекъсван. Гърлото му бе сухо и той отпи още една глътка от кафето.

— Истинското ми име е Скот Брадли. Американец съм, но не от Чикаго, както ти казах в началото, а от Денвър.

В погледа на Хана изплува някакво непонятно недоумение, но тя не го прекъсна.

Скот продължи:

— Не съм агент на Мосад в Париж, пишещ туристически справочник. Истината е съвсем различна, но аз знам, че тя понякога е по-невероятна от измислицата. — Той взе ръката й и този път тя не направи опит да я дръпне.

— Моля те, нека ти обясня и тогава може би ще намериш в сърцето си сили да ми простиш. — Гърлото му пресъхваше все повече. Той доизпи чашата си, наля си втора и сложи допълнителна лъжичка захар. Тя още не бе докоснала своята чаша. — Роден съм в Денвър и там съм учил. Баща ми беше местен адвокат, който свърши в затвора заради измама. Толкова се срамувах от него, че когато почина и мама, приех длъжност в Бейрутския университет, защото не можех да погледна в очите нито един от познатите си.

Хана беше вдигнала поглед към лицето му и му се стори, че го гледа със съчувствие. Това даде на Скот куража да продължи:

— Не работя за Мосад. — Устните му се свиха упорито. — Всъщност истинската ми работа изобщо не е толкова романтична. След Бейрут се върнах в Америка и станах университетски професор. — Думите му явно я озадачаваха, но на лицето й беше започнало да се прокрадва изражение на неясно безпокойство. — О, да — каза той и се изненада, че езикът му се завалва, — този път чуваш самата истина. Преподавам конституционно право в Йейл. Е, предполагам, ще се съгласиш, че никой не би могъл да измисли подобна история — опита се да се засмее той и отпи от кафето, което не беше толкова горчиво, колкото първото. — Но трябва да призная, че съм онова, което е известно като шпионин на договор, само че както се оказа, изглежда, не особено добър. Въпреки масата години, през които съм обучавал други хора как следва да се прави това. — Той замълча за малко. — Естествено само в класната стая. — Забеляза на лицето й неподправена тревога. — Не се плаши — опита се да я успокои той, — аз работя за добрите, макар че това естествено зависи от коя страна го гледаш. В момента съм временно агент на ЦРУ.

— ЦРУ? — заекна тя. — Но на мен ми казаха, че…

— Какво ти казаха? — бързо попита той.

— Нищо.

Нима Хана бе знаела за него? Или може би бе усетила, че нещо в неговите измислици не се връзва? Това нямаше значение. Важното сега бе да разкаже на жената, която обичаше, всичко за себе си. Край на лъжите. Край на измамата. Край на тайните.

— Е, след като съм решил да си призная всичко, не бива и да преувеличавам — продължи той. — Дванайсет пъти в годината отивам във Вирджиния, за да обсъждам с истински агенти проблемите, с които се сблъскват в реалната си работа. Бях пълен с желание да им помогна в акциите, на които ги изпраща Лангли, но сега, когато изпитах на собствен гръб част от онова, с което те се сблъскват, ще се отнасям с повече уважение към тях, особено след като се издъних така левашки.

— Това не може да е истина — внезапно проговори тя. — Кажи ми, че си измисляш, Саймън.

— Не, Хана. Този път чуваш истината — каза той. — Трябва да ми повярваш. Изпратиха ме в Париж, след като години наред им досаждах да ме проверят в действие, защото усещах, че с толкова много теоретични знания в главата си направо ще се превърна в ас на шпионажа, стига да ми дадат този шанс. Скот Брадли — професор по конституционно право. Безпогрешен авторитет в очите на своите студенти и началниците в Лангли. Само че този път няма да има аплодисменти със ставане на крака, това вече е ясно.

Хана стана и го изгледа.

— Кажи ми, че не е истина, Саймън — помоли го тя. — Не може да е истина! Защо избра мен? Защо мен от всички?

Той също стана и я прегърна.

— Не съм те избирал. Просто се влюбих в теб. Те ме избраха. Моите хо… хора… искаха да научат защо Мосад те е вне… внедрил в иракския отдел на йорданското посолство. — Забеляза, че му е трудно да говори свързано и не можеше да разбере защо му се спи.

— Но защо теб? — попита тя и за пръв път тази вечер го притисна до себе си. — Защо не обикновен агент на ЦРУ?

— Защото… защото искаха да използват някой… някой, когото професионалистите не познават.

— О, господи, на кого да вярвам? — прошепна тя, отдръпна се от него и го погледна безпомощно.

— Вярвай на мен, защото мога… мога да докажа всичко, което ти казах. — Скот понечи да се отдръпне от масата. Усети, че му се вие свят, но отиде до спалното шкафче, наведе се да изтегли най-долното чекмедже и след известно ровене из него извади малка кожена кутия с инициалите С. Б., изписани със златни букви в горния десен ъгъл. Усмихна й се победоносно и се подпря на шкафчето, за да не падне. Погледна размитите очертания на жената, която обожаваше, но вече не можеше да различи отчаянието на лицето й. Опита се да си спомни какво й беше разказал дотук и какво остава.

— О, господи, какво направих! — простена тя.

— Нищо… вината беше моя — каза Скот. — Но за щастие разполагаме с останалата част от живота си, за да се смеем над стореното. Това, между другото, беше предложение. Нескопосано, съгласен съм, но истината е, че едва ли бих могъл да те обичам повече от това. Трябва да го разбереш… — каза той и се опита да се приближи до нея.

Тя безпомощно го изгледа как залита, неспособен да направи втората си крачка. Опита отново, но този път се спъна, рухна върху масата и се свлече в краката й.

— Не бих могъл да те обвиня, ако ти не чувстваш също… — бяха последните му думи. Кожената кутия се отвори и съдържанието й се изсипа до вече безжизненото тяло.

Хана падна на колене и взе главата му в ръцете си. Разплака се, неспособна да се овладее.

— Обичам те, Саймън, разбира се, че те обичам. Но защо не ми каза по-рано…

Погледът й попадна върху малка снимка, стисната между пръстите му. Тя внимателно я издърпа. На гърба й имаше надпис „Катрин Брадли, лятото на 66-а“. Сигурно беше майка му. Тя сграбчи падналия до главата му паспорт и бързо прелисти страниците, опитвайки се да прочете какво пише през сълзите си. Мъж. Дата на раждане: 7 ноември 1956. Професия: университетски преподавател. Обърна нова страница и оттам изпадна снимка от „Пари Мач“, нейна снимка в тоалет на Унгаро от лятната колекция 1990-а.

— Не, нека не е истина… — прошепна Хана. — Нека е лъжа…

И тогава видя плик, адресиран с простичкото „Хана“. Разпечата го и зачете:

Мила, най-скъпа Хана,

Опитах се да измисля какви ли не начини да ти кажа това възможно най-добре. Има един и той е най-простият — обичам те.

И, което е по-важното, никога не съм обичал преди и сега знам, че никога няма да обичам друга така.

— Не! — изкрещя тя. — Не! — Почти не можеше да чете от бликащите в очите й сълзи.

Ти не само си моя любима, но си и най-близкият ми приятел. Знам, че никога вече няма да имам нужда от друг.

Опиянен съм от мисълта, че ще прекарам остатъка от живота си с теб, и се питам как така на мен се падна това щастие.

— Моля те, Господи, недей! — плачеше тя, опряла глава на гърдите му. — И аз те обичам, Саймън, обичам те страшно много.

Искам три дъщери и двама сина и трябва да те предупредя, че няма да се съглася на по-малко.

За внуците ще мислим по-нататък.

Опасявам се, че на старини ще стана раздразнителен и досаден, но никога няма да спра да те обичам.

Нека не чакаме повече.

— Не, не, не… — извика тя и се наведе да го целуне. После внезапно скочи и изтича до телефона. Набра 17 и изкрещя в слушалката: — Господи, моля те, едно хапче да не бъде достатъчно. Отговори, отговори, отговори! — изкрещя отново тя и в същия миг вратата на апартамента с трясък се отвори. Хана се обърна и видя Крац и някакъв непознат да нахлуват вътре.

Тя захвърли слушалката и изтича към тях, скочи върху Крац и го повали на пода.

— Мръсник, мръсник! — крещеше тя. — Ти ме накара да убия единствения човек, когото съм обичала! Дано изгниеш в ада! — викаше тя и го налагаше с юмруци по лицето.

Непознатият бързо се приближи, отхвърли Хана встрани, а после двамата подхваната отпуснатото тяло на Скот и без бавене го изнесоха от стаята.

Хана седеше в ъгъла и плачеше.

Мина час, после втори, преди тя бавно да изпълзи при масата, да отвори чантичката си и да извади от нея второто хапче.