Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (16)

16.

Лежеше и я съзерцаваше, подпрял глава на ръката си, докато първите слънчеви лъчи предпазливо надзъртаха в спалнята. Прекара леко пръст по гръбнака й и тя помръдна, но не се разсъни. Чакаше я с нетърпение да отвори очи и да събуди спомените от изтичащата нощ.

Когато бе започнал да я наблюдава да влиза и излиза от йорданското посолство, облечена в ужасните арабски дрехи, явно подбрани така, че да подхождат на вкуса на Карима Саиб, Скот бе решил, че тази жена хваща окото. Но всеки знае, че има подаръци с разкошна опаковка, които, след като бъдат отворени, разочароват. Само че когато Хана бе съблякла ужасното си костюмче, с което бе дошла на срещата вчера, той бе замръзнал от изумление пред гледката на смайващото й тяло. Трудно му беше да повярва, че на света може да има толкова красиви създания.

Той дръпна чаршафа, която я покриваше, за да се възхити отново на гледката, която бе накарала дъха му да спре. Късо подстригана коса… интересно как ли щяха да й стоят дългите къдри до раменете, за които му бе признала, че си мечтае. Вдлъбнатинката на тила й, изумително гладката кожа на гърба й, дългите, сякаш изваяни от гениален скулптор крака…

Ръцете му трепереха от нетърпение като на дете, което отваря коледните си подаръци и иска отново и отново да докосне с любов всеки един от тях. Той прекара пръсти по раменете й с надеждата това да я накара да се обърне към него. Премести се малко по-наблизо и започна да гали твърдата й гръд с пръст. Кръговете ставаха все по-тесни и накрая той докосна мекото зърно. Чу я да въздъхва и този път тя наистина се обърна, намести се в прегръдките му, а пръстите й се впиха в раменете му, когато я притегли към себе си.

— Не е честно да се възползваш така от мен — прошепна тя сънено, докато ръката му пълзеше нагоре по вътрешната страна на бедрото й.

— Извинявай — каза той, дръпна ръката си и я целуна по бузата.

— Не се извинявай. За бога, Саймън, аз искам да се възползваш от мен — каза тя и сама се притисна в него.

Той продължи да я гали, откривайки нови страни на съкровището в ръцете си.

Когато проникна в нея, тя въздъхна по-иначе, отколкото преди това, направи го с въздишката на утринната любов, по-нежно и по-спокойно отколкото през изминалата нощ, но не и с по-малко наслаждение.

За Скот всичко това бе ново, непознато досега изживяване. Макар да се бе любил с жени много повече, отколкото би искал да си спомня, той никога не бе изпитвал толкова сластна възбуда.

Когато свършиха, тя отпусна глава на рамото му и той отмести с пръст от бузата й едно косъмче, молейки се в себе си следващият час да изтече възможно най-бавно. Мразеше мисълта, че тя ще трябва да се върне в посолството, не искаше да я дели с никого.

Стаята вече бе окъпана в лъчите на утринното слънце, но това само го караше да се пита кога ли пак ще има възможност да прекара с нея цяла нощ.

Ръководителят на Отдела за защита на иракските интереси отново бе привикан по спешност в Женева и този път бе взел със себе си само една от секретарките, така че Хана бе останала без работа в Париж за цял уикенд. Съжаляваше, че не може да му каже какво стои зад честите пътувания на нейния началник, за да предаде той информацията на Крац.

Беше заключила отвътре стаята си в посолството и се бе измъкнала от комплекса по пожарната стълба. Призна му, че се е чувствала като девойка, бягаща от девическия пансион, за да отиде на първото си среднощно събиране с момчета.

— Изобщо не може да се сравни с никакви ученически купони — бяха последните му думи, преди да заспят в прегръдките си.

Бяха започнали вчерашния си ден заедно с отиване на пазар по булевард „Сен Мишел“ и бяха купили за нея дрехи, които тя не смееше да помисли, че може да облече, а за него вратовръзка, която иначе той не би погледнал. След това бяха обядвали в бистро и без да бързат, бяха прекарали два часа в ядене на салата и изпиване на бутилка вино. После бяха тръгнали на разходка по Шанз-Елизе, вплели пръсти като гаджета, и накрая бяха отишли да разгледат експозицията на Клодион в Лувъра. Удобен шанс да й разкаже нещо, което едва ли й бе известно, мислеше си той, само че се получи обратното. Купи й мека туристическа шапка от малък магазин недалеч от Айфеловата кула и това му разкри, че тази жена изглежда изумително, каквото и да сложи на себе си.

Вечеряха в „Максим“, но се ограничиха само с едно блюдо, защото и двамата вече усещаха, че единственото, което наистина им се иска, е да отидат колкото се може по-бързо в малкия му апартамент на левия бряг на Сена.

Още помнеше смайването, което бе изживял, докато я гледаше да се съблича и как погледът му я бе притеснил толкова, че бе спряла и бе започнала да разсъблича него. Припомни си онзи невероятен миг на моментно колебание преди да слеят телата си, защото очакването бе толкова сладостно с неповторимостта си, че не му се искаше да свършва.

В живота му бе имало доста жени — включително напълно епизодичните и предварително обречени преспивания с поредната захласната по него студентка — с които бе имал краткотрайни връзки и дори понякога си бе мислил, че може би е намерил Любовта, но всъщност нищо преди дори не се доближаваше до това, което изживяваше сега. А най-странно от всичко бе усещането в момента — чистата радост просто да лежи до нея в ръцете й, радост не по-малко възбуждаща от секса.

Пръстът му стигна до вдлъбнатинката на тила й.

— Кога трябва да се върнеш? — попита той шепнешком.

— Една минута преди посланика.

— Кога го очаквате да пристигне?

— Полетът му е обявен за кацане в 11:20. Значи е препоръчително да си бъда зад бюрото преди дванайсет.

— Значи имаме време за още веднъж? — подсказа той и сложи пръст върху устните й.

Тя леко го ухапа.

— Оу… — усмихна се той.

— Само веднъж ли? — попита тя.

 

 

Деби въведе заместник-посланика в кабинета на Кавали в дванайсет и двайсет. Никой не коментира факта, че Ал-Обайди е закъснял. Тони направи жест към стола пред бюрото си и изчака госта да се настани удобно. За пръв път чувстваше странно безпокойство в присъствието на арабина.

— Както споменах вчера — започна Кавали, — притежаваме искания от вас документ. Следователно готови сме да го разменим срещу обещаната сума.

— Да, споменатите деветдесет милиона долара — отговори иракчанинът и събра връхчетата на пръстите си под брадичката си, сякаш обмисляше какво да каже по-нататък. — Наложен платеж, ако си спомням правилно.

— Правилно си спомняте — потвърди Кавали. — Остава да уточним къде и кога.

— Искаме документът да бъде транспортиран в Женева не по-късно от 12 часа следващия вторник. Получателят се казва мосю Пиер Дюмон и е съсобственик на банка „Дюмон и сие“.

— Но това ми оставя само шест дни, за да измисля безопасен начин за изнасяне от страната и…

— Мисля, не се лъжа, че вашият Бог е създал света за същото време — отбеляза Ал-Обайди.

— Декларацията ще бъде в Женева във вторник на обед — заяви Кавали.

— Добре — одобри Ал-Обайди. — И ако мосю Дюмон бъде удовлетворен от автентичността й, той има инструкциите да преведе сумата от деветдесет милиона долара в банкова сметка по ваш избор. От друга страна, ако не спазите дадения ви срок или ако Декларацията се окаже фалшива, ние ще изгубим десет милиона долара, срещу които ще получим само триминутния филм, заснет от световноизвестен режисьор. Ако се случи това, пликове, идентични с този, ще бъдат изпратени на директора на ФБР и началника на Данъчната служба.

С тези думи Ал-Обайди извади от вътрешния си джоб дебел плик и го плъзна небрежно по бюрото към Кавали. Изражението на Кавали не се промени, така че след секунда заместник-посланикът стана, поклони се и напусна стаята, без да каже нищо повече.

Кавали се досещаше, че най-сетне ще разбере какво означават думите „Освен останалото“.

Той разкъса плика и изсипа съдържанието му на плота. Снимки, десетки снимки и документи със серийни номера на банкноти, прикрепени към тях. Кавали бе сниман по време на задълбочен разговор с Ал Калабрезе на тротоара пред кафето, още веднъж — с Джино Сартори в самия център на Фрийдъм Плаза, на следващата снимка бе с режисьора на количката с камерата, докато разговарят с бившия заместник-началник на вашингтонското полицейско управление. Ал-Обайди дори бе успял да запечата Рекс Бътъруърт на влизане в хотел „Уилард“ и актьора — плешив, без перука, седнал в третата лимузина и по-късно излизащ от нея на рампата пред Националния архив.

Кавали започна да барабани с пръсти по бюрото. Спомни си за неспокойното усещане, което го бе глождило. Сега знаеше, че е видял Ал-Обайди в тълпата предния ден. Беше подценил иракчанина. Може би бе дошло времето да се обади на техния човек в Ливан и да му съобщи за сметката в швейцарска банка, която бе открил на името на заместник-посланика.

Не… Това трябваше да почака до превеждането на деветдесетте милиона долара.

 

 

— И как да постъпя, Саймън, ако той ми предложи работа?

Скот се поколеба. Нямаше никаква представа какво биха й наредили началниците от Мосад в такъв случай. Знаеше какво му се иска на него. Безсмислено бе да се консултира с Декстър Хъчинс, защото той едва ли щеше да се поколебае да му нареди да използва Хана по възможно най-изгодния за тях начин.

Хана беше обърната към онова, което Скот със смях наричаше „моята кухня“.

— Може би трябва да попиташ полковник Крац — предложи тя, когато той не отговори на въпроса й. — Обясни му, че посланикът иска да заместя Муна, но също и че се е появил друг проблем.

— Какъв? — тревожно попита Скот.

— Мандатът на посланика изтича в началото на следващия месец. Може и да му го продължат, но според главния администратор, щели да го отзоват в Багдад, където щял да бъде повишен в заместник външен министър. — Саймън продължаваше да мълчи. — Какво има, Саймън? Нима си неспособен да вземаш решения толкова рано сутринта? — Скот мълчеше. — Прав си също толкова смешен, колкото в леглото — опита се да го подразни тя.

Скот реши, че е време да й каже истината. Не можеше да чака повече. Излезе от нишата на кухничката, прегърна я и поглади косата й.

— Хана, трябва да… — започна той и в същия миг телефонът иззвъня. Той замълча на средата на фразата и отиде да се обади.

Изслуша в продължение на няколко минути съобщението на Хъчинс.

— Добре, ясно. Ще ти се обадя, след като обмисля нещата — каза той и се зачуди какво е накарало този човек да остане буден до толкова късно през нощта.

— Друга любовница, любовнико? — попита Хана с усмивка.

— Издателите ми настояват да им кажа кога ще бъда готов с ръкописа. Вече съм закъснял.

— И какво ще им отговориш?

— В момента не мога да се съсредоточа.

— Само в момента? — Тя докосна с пръст връхчето на носа му.

— Не знам, може би завинаги — призна той.

Тя нежно го целуна по бузата и прошепна:

— Трябва да се връщам в посолството, Саймън. Не ме изпращай, рисковано е.

Той я задържа в прегръдките си и понечи да я спре, но вместо това само каза:

— Кога ще те видя пак?

— Когато съпругата на посланика реши, че има нужда да поплува — отговори Хана и се освободи от прегръдката му. — Но аз ще продължавам да й напомням колко добре се отразява плуването на фигурата й и че може би трябва да го прави по-често. — Хана се засмя и си тръгна, без да каже нищо повече.

Скот отиде до прозореца, за да проследи заминаването й. Чувстваше се ужасно, че не може да й звъни по телефона, да й пише и изобщо да поддържа контакт с нея, когато пожелае. Искаше му се да й праща цветя, писма, картички и бележки и да й казва по този начин колко я обича.

Хана изтича от входа на тротоара с усмивка на лицето. Погледна нагоре и дари Скот с въздушна целувка, преди да се скрие зад ъгъла.

Друг мъж, измръзнал и изморен от часовете чакане, също я проследи, но не от прозореца на апартамент, а от вход на един блок на отсрещната страна на улицата.

В мига, в който Хана се скри от погледа му, мъжът излезе от сенките и проследи втората секретарка на посланика до комплекса на посолството.