Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (15)

15.

Скот се молеше в себе си жената на посланика да не може да дойде в четвъртък или най-добре още да е в Женева. Помнеше думите на Декстър Хъчинс: „Работиш ли за ЦРУ, търпението не е добродетел, то просто е девет десети от работата“.

Когато спря в края на басейна, Хана му каза, че жената на шефа още не се е върнала от Швейцария. Двамата изобщо не си губиха времето да плуват още една дължина и се уговориха да се видят след малко в увеселителния парк в „Боа дьо Венсан“.

В мига, в който я видя да пресича пътя, му се прииска да я докосне. Наръчниците на ЦРУ не предписваха процедура за справяне с подобна ситуация, а и нито един от агентите, които обучаваше от девет години, не бе споделял с него сходен проблем.

Хана го информира за всичко случило се в посолството и спомена, че както изглежда, в Женева ставало „нещо голямо“, за което още не знаели подробности. В отговор на въпроса й Скот й каза, че докладва всичко на Крац и че скоро ще я извадят от операцията. Уверението явно й достави удоволствие.

Когато започнаха да разговарят на други теми, опитът на Скот му подсказа да й напомни, че трябва да се върне в посолството. Само че този път замълча и я остави тя сама да стигне до това решение и да избере момента на тръгване. Този път му се струваше по-отпусната — дори се засмя на разказа му за наперените мъжкари, с които той се срещаше всяка вечер в салона за фитнес.

Докато се разхождаха из увеселителния парк, Скот откри, че противно на общоприетото клише не той, а Хана печели плюшените мечета на стрелбището и че изобщо не й прилошава в стремително спускащото се влакче.

— Защо си купуваш захарен памук? — не се стърпя той накрая.

— Защото така никой няма да допусне, че сме агенти — отговори му тя. — Ще сметнат, че сме любовници.

Два часа по-късно се разделиха и той я целуна по бузата. Двама професионалисти с поведение на аматьори. Извини й се. Тя се засмя и изчезна по алеята.

 

 

Малко след десет Хамид Ал-Обайди се вля в неголямата група хора, събрали се на тротоара пред служебния вход на Националния архив. Наложи се да изчака двайсетина минути, когато вратата отново се отвори и по рампата изтича Кавали. В същия момент на ъгъла със 7-а улица се зададоха моторизираните полицаи от кортежа. Кавали даде сигнал и след секунди през входа се изсипа група хора, които се втурнаха към очакващите ги коли. Ал-Обайди не можеше да повярва на очите си. Измамата напълно заблуди зяпачите, които наивно замахаха с ръце и закрещяха възбудено.

В мига, в който и последната кола се скри зад ъгъла, един мъж — бе стоял тук през цялото време — започна да обяснява на тълпата, че това не бил президентът, а било само репетиция за филм.

Ал-Обайди доволно се усмихна на двойната измама, а разочарованата тълпа започна да се разпръсва. Арабинът пресече 7-а улица и се присъедини към дългата опашка туристи, ученици и просто любопитни, наредили се, за да видят с очите си Декларацията за независимостта и всичко останало.

Наложи се да чака почти толкова минути, колкото бяха стъпалата пред главния вход — а те бяха 39 — докато стигне до ротондата. Човешката река се бе превърнала в тъничко поточе, отклонило се в посока на нови девет стъпала, извеждащи най-сетне до мраморна зала, надзиравана от статуите на Томас Джеферсън и Джон Хенкок. Там той застана пред масивната бронзова рамка, в която бе поставен пергаментът на Декларацията за независимостта.

Ал-Обайди забеляза, че стигналите до витрината посетители могат да се задържат пред историческия документ само няколко секунди. Когато кракът му стъпи на първото от деветте стъпала, сърцето му заби по-бързо, но по различна причина от тази на останалите, чакащи реда си. Той извади от джоба си очила, чийто диоптър увеличаваше четирикратно всичко, върху което насочеше поглед.

Заместник-посланикът изкачи последното стъпало, направи крачка напред и напрегнато се вгледа в Декларацията за независимостта. Първата му реакция бе на ужас — документът изглеждаше така истински, че просто нямаше как да не е оригинален. Кавали го бе измамил. Нещо повече, беше му измъкнал десет милиона долара с гениална игра. Ал-Обайди погледна пазачите от двете страни на постамента — те не проявяваха никакъв интерес към него.

Наведе се така, че носът му се доближи на един пръст от стъклото, и затърси думата, която трябваше да бъде изписана правилно, за да могат изпълнителите да разчитат на остатъка по договора.

Очите му невярващо се разшириха, когато погледът му попадна на изречението: „Ние не пропуснахме да се обърнем към нашите британски братя“.

 

 

Посланикът и съпругата му се върнаха от Женева в петък. Хана и Скот бяха намерили възможност да прекарат няколко часа заедно същата сутрин.

Бяха изминали почти три седмици от момента, когато Скот за пръв път я бе видял в плувния басейн на булевард „Ланс“ и по-малко от две след първата им среща в бара на авеню „Буго“… там, където бяха започнали лъжите — в началото малки и незначителни, но все по-големи и по-големи, докато накрая ги бяха оплели в паяжина на измама.

В Лангли естествено бяха изпаднали в екстаз, когато започнаха да получават кодирани съобщения с безценна информация, и Декстър го поздрави с отличната работа. „Най-добрият младши агент, който помня“, позволи си да признае той. Но Скот не можа да намери в речника на кодираните фрази такава, с която да подскаже на заместник-директора на ЦРУ, че започва да се влюбва.

Беше прочел досието на Хана от кора до кора, но нищо в него не му бе подсказало истинския й характер. Например начина, по който тя се смееше — с усмивка, която можеше да те накара и ти да се усмихнеш, колкото и да си тъжен или ядосан. Или че е като малко момиче — винаги удивено или очаровано от ставащото наоколо. Но преди всичко топлината и нежността, които правеха времето, прекарано без нея, да ти се струва непоносима вечност.

А най-изненадващото за него бе, че когато бяха заедно, той се чувстваше не по-зрял от своите студенти. Тайните им срещи рядко продължаваха повече от час, най-много два, но с всяка следваща среща чувството между тях се засилваше.

Тя продължаваше да му разказва всичко за себе си с откровеност и честност, които правеха измамата още по-трудно поносима, защото единственото, което можеше да й разкаже в отговор, бе низ от лъжи, започващи с това, че уж е агент на Мосад, легендиран в Париж като писател на книга — по-точно туристически справочник, който естествено никога няма да види бял свят. Но лъжите създаваха трудно преодолим проблем — всяка водеше след себе си нужда от нова и така нататък, в безконечна спирала. А от друга страна, тя вярваше на всяка негова дума.

Затова, когато се прибра у дома в петък вечерта, Скот взе решение, което в Лангли не биха одобрили.

 

 

Колата излезе на магистрала „Джордж Вашингтон“ и шофьорът погледна в огледалото, за да провери дали някой не се е залепил за тях. Беше чисто. Кавали въздъхна облекчено, макар да разполагаше с два резервни плана в случай, че ги заловят с Декларацията. Още на най-ранна фаза на разработване на операцията той бе осъзнал нуждата да се изнесе от сцената на престъплението колкото се може по-далече и колкото се може по-бързо. Винаги бе гледал на необходимостта да предаде документа на Ник Висенте не по-късно от два часа след изнасянето му от Националния архив като на критично условие.

— Добре, да се хващаме на работа — каза Кавали и насочи вниманието си към Анжело, който откопча кортика, висящ на верижка от колана на китела му.

Двамата се гледаха като сумо борци, всеки очакващ противника пръв да направи ход. Анжело нагласи ножницата на кортика между краката си и я стисна здраво. Дръжката бе насочена към Кавали. Той я хвана и я извади. После с ноктите на палеца и показалеца си измъкна тънкия черен пластмасов цилиндър от кухината. Анжело нагласи дръжката и закопча кортика на колана си.

Кавали държеше в ръцете си цилиндър с дължина шейсет и пет сантиметра.

— Изкушавам се от мисълта да я погледнем отблизо — с прегракнал от вълнение глас каза Анжело.

— В момента има по-важни неща — отсече Кавали. Сложи цилиндъра на седалката до себе си, вдигна слушалката на вградения телефон и натисна един-единствен бутон.

— Да? — чу се познат глас.

— На път съм. Нося стоката.

Последва дълга пауза и за момент Кавали помисли, че връзката се е разпаднала.

— Добра работа — отговори най-сетне гласът. — Движиш ли се обаче по графика?

Кавали погледна през прозореца. Тъкмо минаваха покрай знака за отбиване към шосе 395 в южна посока.

— На няколко минути от летището сме. В един съм при теб.

— Добре. Ще повикам Ник. Ще вземе стоката, за да я достави на клиента.

Кавали затвори, погледна Анжело и се усмихна като го видя по гащета и жилетка. Готвеше се да се пошегува, но в същия момент телефонът иззвъня. Кавали вдигна слушалката.

— Да?

— Анди е. Мислех, че ще ти е интересно да знаеш, че е изложена за посетители и опашките са точно толкова дълги, колкото са били винаги. Между другото, един арабин стоеше сред тълпата през цялото време, докато бяхте вътре, и после влезе да я разгледа.

— Отлично, Анди. Сега се връщай в Ню Йорк. Ще ми разкажеш подробностите утре.

Кавали отново затвори телефона и се замисли върху казаното от Анди. Анжело се мъчеше с възела на вратовръзката си. Все още не си бе обул панталоните.

Тъмното стъкло на преградата между задното отделение и шофьора се спусна.

— Приближаваме терминала, сър. До момента никой не ни следва.

— Добре — каза Кавали и Анжело побърза да се обуе. — Сменяй регистрационния номер и се връщай в Ню Йорк.

Шофьорът кимна. След секунди лимузината спря.

Кавали взе пластмасовия цилиндър, изскочи от колата, устремно прекоси залата на терминала и излезе на пистата при частните самолети. Затърси с поглед белия „Лиърджет“. Забеляза го, тръгна към него, вратата се отвори и спуснаха сгъваемата стълба. Кавали изтича натам, следван по петите от Анжело, който се опитваше да облече сакото си, борейки се със силния вятър.

Капитанът ги чакаше на горното стъпало.

— Идвате в последните секунди — каза той.

Кавали само се усмихна. Седнаха на седалките и закопчаха коланите. Капитанът натисна бутона за прибиране на сгъваемата стълба.

След седемнайсет минути самолетът излетя и зави над „Кенеди Сентър“, но не преди стюардесата да им поднесе по чаша шампанско. Кавали отклони поканата да повтори и се замисли върху онова, което оставаше да се свърши, преди да може да каже, че е приключил с участието си в операцията. Мислите му за пореден път се върнаха на Ал-Обайди и той започна да се пита дали не е допуснал опасната грешка да подцени арабина.

След петдесет и седем минути кацнаха на „Ла Гуардия“. Шофьорът на Кавали ги чакаше до колата, готов да ги откара в града.

Докато сменяха ленти и посоки по магистралата, която в крайна сметка трябваше да ги изведе на моста „Трайбъроу“, Кавали погледна часовника си. Бяха загубени сред потока коли, носещи се към Манхатън — някакви осемдесет и седем минути след раздялата с Колдър Маршал от Националния архив във Вашингтон. Бяха го направили горе-долу за времето, нужно на един банкер от Уолстрийт да обядва.

Кавали слезе пред къщата на баща си на 75-а улица, а Анжело продължи към офиса на Уолстрийт, за да координира успешното прибиране на всички членове на екипа и да приеме докладите им.

Икономът вече бе отворил вратата и услужливо попита:

— Да ви помогна ли, сър?

— Няма нужда, Мартин, благодаря — отклони предложението му Тони. — Къде е баща ми?

— В заседателната зала с господин Висенте, който пристигна преди няколко минути.

Тони изтича надолу по стълбището и влезе в заседателната зала. Баща му разговаряше с Ник Висенте. Президентът стана, за да поздрави сина си, и Тони му връчи тубуса.

— Слава на победителите — бяха първите думи на баща му. — Ако бе извършил този подвиг за Джордж III, той сигурно щеше да те посвети в рицарско звание. „Изправи се, сър Антонио“, нали се сещаш? Но при сегашното положение на нещата ще трябва да се задоволиш с компенсация от сто милиона долара. Разрешава ли се на един старец да види с очите си оригинала, преди Ник да го вземе?

Кавали се засмя, свали капачката на тубуса, бавно измъкна пергамента и внимателно го разстла на заседателната маса. Тримата бързо провериха изписването на думата „британски“^[1].

— Прекрасно — каза бащата на Тони и облиза вечно сухите си устни.

— Интересно как за последните подписи е останало толкова малко място — отбеляза Ник Висенте.

— Ако всички се бяха подписвали с размаха на Джон Хенкок, Декларацията щеше да заеме два пъти повече място — каза президентът и в същия момент телефонът на масата иззвъня.

Президентът се пресегна и натисна бутон на апарата.

— Да, Мартин?

— На частната линия ви търси някой си господин Ал-Обайди, сър. Иска да поговори с господин Тони.

— Благодаря, Мартин — каза президентът и се обърна към Тони. — Защо не се обадиш от кабинета ми, а аз ще слушам по деривата?

Тони кимна, излезе, отвори съседната врата, вдигна слушалката на апарата върху писалището на баща си и каза:

— Антонио Кавали слуша.

— Обажда се Хамид Ал-Обайди. Баща ви предложи да позвъня по това време.

— Притежаваме искания от вас документ — каза Кавали.

— Поздравявам ви, господин Кавали.

— Готов ли сте да преведете договорения остатък?

— Всичко с времето си, господин Кавали. Надявам се, помните, че съгласно една друга клауза на сключения между нас договор, вие трябва да доставите документа в избрано от нас място.

— И къде е това място? — търпеливо се поинтересува Кавали.

— Ще дойда в офиса ви утре в дванайсет и ще получите съответните инструкции. — Кратка пауза. — Освен останалото. — Щракване в слушалката показа, че разговорът е прекъснат.

Кавали затвори и се опита да измисли какво има предвид Ал-Обайди с това „Освен останалото“. Бавно се върна в залата и завари баща си и Ник да разглеждат Декларацията. Тони забеляза, че пергаментът е обърнат.

— Какво според теб иска да каже с това „Освен останалото“? — попита Тони.

— Нямам представа — отговори баща му, погледна ръкописа за последен път и бавно започна да го навива.

— Е, утре ще разберем — каза Тони, взе навития свитък и внимателно го напъха в тубуса.

— Та къде, казваш, трябва да бъде доставен? — попита Ник.

— Утре по обед ще получа инструкциите — въздъхна Тони, малко изненадан, че баща му не е споделил казаното от Ал-Обайди с най-добрия си приятел.