Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (14)

14.

Водещата полицейска кола бавно отлепи от тротоара и количката с камерата полетя заднишком, следвайки кортежа. Тълпата ентусиазирано закрещя и замаха с ръце. Ако снимаха наистина, режисьорът щеше да извика „Стоп!“ само след двайсет секунди, понеже несъобразителният полицай, регулиращ движението в средата на платното, се държеше като главен участник в епизода — явно не разбираше, че не е филмова звезда.

Кавали обаче изобщо не го забеляза — бе съсредоточил вниманието си върху пътя пред себе си. Все пак телефонира на Анди, който трябваше да бди на пост от пейката на 7-а улица, зачетен в своя „Вашингтон Поуст“.

— Нищо особено тук, шефе. Има известно размърдване в дъното на рампата, но никой на улицата не проявява никакви признаци на вълнение. При вас всичко наред ли е? Забавихте се.

— Знам. Но за сметка на това идваме при теб след шейсет секунди — каза Кавали.

В същия момент режисьорът, операторът, асистентите и количката стигнаха до края на персоналния си релсов път и Джони вдигна палец, за да покаже, че колите могат да ускорят до протоколните четиридесет километра в час.

Кавали изключи телефона и дълбоко въздъхна. Когато кортежът пресече 9-а улица, той погледна към паметника на Франк Делано Рузвелт, издигнат на затревения хълм пред главния вход на Архива. Първата кола зави по 7-а улица, т.е. оставаше им половин пряка, за да стигнат спускащата се към товарната рампа отбивка. Мотоциклетистите ускориха и когато стигнаха до наблюдаващия от тротоара Анди, завиха надясно и поеха надолу.

Останалата част от кортежа образува колона пред сервизния вход, а третата лимузина последва мотоциклетистите.

Колата на охраната спря първа и осем здрави мъже се пръснаха мигновено във всички посоки, образувайки полукръг, обърнат с вдлъбнатата си страна към третата кола.

Кавали изскочи от втората кола, изтича при тях, отвори задната врата на лимузината и Лойд Адамс слезе.

Колдър Маршал, който вече ги чакаше на рампата, бързо тръгна да посрещне президента.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Маршал — каза актьорът и му подаде ръка.

— И ние също, господин президент. Позволете ми от името на моите служители да ви поздравя с добре дошъл в Националния архив на Съединените щати. Ще бъдете ли така добър да ме последвате…

Лойд Адамс и придружителите му послушно тръгнаха след Маршал, който ги поведе към доста семпло изглеждащия товарен асансьор. Единият от специалните агенти задържа пръста си на бутона „отворено“, докато Кавали нареди на ескорта да се върне в изходна позиция. Шестте мотоциклета и дванайсетте коли потеглиха по обратния път към режисьора, за да направят дубъла.

Цялото упражнение по вкарването на актьора в сградата и отправянето на ескорта обратно бе отнело не повече от две минути, но Кавали с неудоволствие забеляза, че пред сградата на Комисията за федерална търговия вече е успяла да се събере малка тълпа от зяпачи, доловили, че става нещо необичайно. Надяваше се Анди да съумее да се справи с проблема.

Кавали бързо влезе в чакащия го асансьор и се вмъкна точно зад Адамс. Маршал вече бе започнал кратко експозе за пътя на Декларацията за независимостта до Националния архив.

— Общоизвестно е, че Джон Адамс и Томас Джеферсън са автори на проекта на Декларацията, която е била гласувана в Конгреса на 4 юли 1776 година. Не са много обаче хората, които знаят, че вторият и третият президент са починали на същия ден, 4 юли 1826, петдесет години след официалното й подписване. — Асансьорът спря на партера, Маршал излезе в мраморния коридор и поведе групата към кабинета си. — Декларацията е трябвало да измине дълъг и бурен път, господин президент, преди да се озове в безопасност тук, в тази сграда.

Когато стигнаха петата врата отляво, Маршал покани президента и хората му вътре, където ги чакаше кафе. Двама от агентите на охраната влязоха с тях, а останалите шестима останаха в коридора отвън.

Лойд Адамс отпи от чашата си. Маршал не обърна внимание на своята, захласнат в собствения си урок по история.

— След церемонията по подписването, на 2 август 1776, Декларацията е била регистрирана във Филаделфия, но поради опасността ценният документ да бъде конфискуван от англичаните, увеличеното копие е било откарано в Балтимор с покрит фургон.

— Изключително интересно — отбеляза Адамс с характерния за президента изговор. — Но предполагам, че ако е попаднела в ръцете на английските патрули, са щели да останат нейни копия, надявам се.

— О, разбира се, господин президент. Всъщност ние притежаваме едно прекрасно копие тук, при нас, изработено от Уилям Дж. Стоун. Обаче оригиналът останал в Балтимор до 1777, когато преценили, че вече е безопасно да бъде върнат във Филаделфия.

— Пак с фургон? — попита президентът.

— Точно така — потвърди Маршал, без да усети опита за шега. — Историята дори е запомнила името на кочияша — някой си Самюъл Смит. През 1800 по заповед на президента Адамс Декларацията била отнесена във Вашингтон и първоначално била съхранявана в Министерството на финансите, но между 1800 и 1814 е била разкарвана из целия град, за да спре за по-дълго в старата сграда на Военното министерство на 17-а улица.

— И разбира се, по онова време ние все още сме били в състояние на война с Великобритания — отбеляза актьорът.

Кавали се възхити на това, че Адамс не само бе запомнил репликите си, но и се бе постарал да почете малко история.

— Напълно правилно, господин президент — потвърди архиварят. — Така че когато британската флота навлязла в залива Чесапийк, държавният секретар Джеймс Монроу разпоредил документът отново да бъде преместен. Защото по закон — сигурен съм, че знаете това, господин президент — именно държавният секретар е отговорен за безопасността на Декларацията, а не президентът.

Лойд Адамс знаеше, но не беше сигурен дали може да се очаква от президента да знае този малко известен факт, така че реши за по-сигурно да се престори на изненадан.

— Така ли, господин Маршал? В такъв случай днес може би тук трябваше вместо мен да бъде Уорън Кристофър, за да разгледа Декларацията.

— Държавният секретар бе така любезен да ни посети малко след като встъпи в длъжност — отговори Маршал.

— И слава богу, че не е разпоредил пак да преместим Декларацията — каза актьорът.

Маршал, Кавали, лейтенантът и лекарят се разсмяха вежливо, след което архиварят продължи:

— Като забелязал, че британците напредват към Вашингтон, Монроу изпратил Декларацията на пътешествие по Потомак до Лийзбърг, Вирджиния.

— На 24-и август — вметна Адамс, — когато изравнили Белия дом със земята.

— Напълно вярно — възкликна Маршал. — Вие сте прекрасно информиран, сър.

— Нека бъда откровен пред вас — направи се на смутен актьорът. — Бях добре подготвен за това посещение благодарение на моя специален съветник Рекс Бътъруърт.

Маршал показа, че името му е познато, но Кавали се запита дали актьорът не играе прекалено сложна игра.

— В онази нощ — продължи Маршал, — докато Белият дом доизгарял, благодарение предвидливостта на Монроу Декларацията вече била на безопасно място в Лийзбърг.

— И кога са я върнали пак във Вашингтон? — попита Адамс, макар да можеше да каже на архиваря точната дата.

— О, не преди да изминат няколко седмици, сър. За да бъдем точни — на 17 септември 1814 година. И като изключим екскурзията до Филаделфия по повод стогодишния юбилей от подписването й и престоя във Форт Нокс^[1] по време на Втората световна война, оттогава досега Декларацията си стои тук, в столицата.

— Но не и в тази сграда — намекна за знанията си Адамс.

— Да, господин президент, отново сте прав. Преди да стигне тук, тя е имала няколко дома, най-лошият от които е бил в Патентния комитет, където е висяла на стената точно срещу прозорец, изложена години наред на пряка слънчева светлина, която е предизвикала непоправими поражения на пергамента.

Бил О’Райли стоеше в ъгъла и си мислеше за часовете работа, които бе вложил, и за множеството неуспешни копия, които бе унищожил по време на подготвителната фаза точно заради тази проява на непростима човешка тъпота. Той прокле наум всички, които някога бяха работили в Патентния комитет.

— И колко време е висяла там? — поинтересува се Адамс.

— Трийсет и пет години — отговори Маршал с въздишка, която следваше да покаже, че е възмутен от безотговорността на предците поне толкова, колкото беше и Бил Долара. — През 1877 година Декларацията била преместена в библиотеката на Държавния департамент. По онова време там не само било прието да се пуши, но на всичко отгоре в помещението имало камина. Ако ми позволите да отбележа, сградата била повредена от пожар само месеци след като пергаментът за пореден път бил преместен.

— Разминало се е на косъм — отбеляза Адамс.

— След свършването на войната — продължи Маршал — Декларацията била изнесена от Форт Нокс и пренесена тържествено в столицата с влак. Тогава я закарали в Библиотеката на Конгреса.

— Надявам се този път да не са я изложили на пряка слънчева светлина — каза Адамс и в този миг телефонът на Кавали иззвъня.

Кавали тихо се измъкна в коридора и чу гласа на режисьора:

— Тук сме на стартовата линия и можем да започнем дубъла, когато кажеш.

— Ще ти се обадя — бе единственото, което му каза Кавали, изключи телефона и се върна да дослуша разказа на Маршал.

— … в кутия от термапейн с филтър, който спира пораженията на ултравиолетовата светлина.

— Много интересно. И все пак кога точно документът е пристигнал в тази сграда? — поинтересува се Адамс.

— На 13 декември 1952 е била транспортирана от Библиотеката на Конгреса до Националния архив в танк^[2] под охраната на морски пехотинци.

— Първо във фургон, накрая в танк — замислено каза актьорът и не пропусна да забележи, че Кавали си гледа часовника. — Е, може би е време най-сетне да видя Декларацията в пълния й блясък.

— Разбира се, господин президент — оживи се Маршал.

Излязоха от кабинета му и тръгнаха по коридора, следвани от антуража на президента.

— Декларацията по принцип е изложена в ротондата на партера, но ние ще я разгледаме в хранилището, където се прибира всяка нощ.

Стигнаха до края на коридора и архиварят поведе президента надолу по стълбището. Кавали се оглеждаше, запаметявайки най-късия маршрут за бягство в случай на неприятности. Беше доволен да види, че архиварят се е погрижил в коридора да няма излишни хора.

Спряха пред масивна стоманена врата, където ги чакаше възрастен мъж, облечен в дълга бяла манта. Очите му блеснаха, когато видя актьора.

— Това е господин Менделсон — представи го Маршал.

— Старши уредник и — не се притеснявам да призная това — най-големият експерт по всичко, имащо отношение към пергамента. През следващите няколко минути той ще ви бъде гид, а после ще разгледаме останалата част от Архива.

Актьорът пристъпи напред и подаде ръка.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Менделсон.

Възрастният мъж се поклони, стисна подадената му ръка и бутна стоманената врата, която леко се завъртя на скритите си панти.

— Моля ви, следвайте ме, господин президент — каза той със средноевропейски акцент.

Когато влязоха в малкото помещение на хранилището, Кавали видя хората му да се разгръщат в малък кръг и внимателно да оглеждат всичко наоколо, с изключение на президента. Бил О’Райли, Анжело и Деби също заеха предварително определените си места.

Кавали хвърли бърз поглед към Долара и се изплаши — той изглеждаше като човек, който има спешна нужда от лекар.

Менделсон поведе актьора към масивен бетонен блок, заемащ по-голямата част от отсрещната стена.

Той поглади любовно плочата и обясни, че това бомбоубежище е било построено по време, когато най-големият страх на нацията била атомната атака.

— Декларацията е защитена с пет тона вплетени метални листове, вложени на свой ред в петдесет и пет тона бетон и всичко това съхранявано в стоманеното хранилище, което виждате с очите си. Уверявам ви, господин президент — допълни Менделсон, — че дори Вашингтон да бъде изравнен със земята, Декларацията за независимостта ще остане непокътната.

— Впечатляващо — призна Адамс. — Наистина впечатляващо.

Кавали погледна часовника си. Бе 10:24 и те се намираха в Архива вече седемнайсет минути. Макар лимузините да ги чакаха, той нямаше друг избор, освен да остави уредника да разказва, без да бърза. В крайна сметка, домакините знаеха, че президентът разполага с ограничено време, и сами щяха да побързат, ако държаха да му покажат и останалата част от експозицията.

— Цялата система, господин президент — ентусиазирано продължи уредникът, — се управлява по електронен път. С натискане на един бутон Декларацията, която впрочем винаги се излага и съхранява в изправено положение, поема от това ниво пътя си нагоре през заключени врати, които се отварят, колкото да я пропуснат, и пристига в ротондата, за да спре в рамка от масивен бронз, защитена от бронирано стъкло и прозрачен пластичен ламинат. Ултравиолетовите филтри в ламината придават на вътрешния му слой леко зеленикав цвят. — Актьорът не знаеше какво да каже на това, но Менделсон не се нуждаеше от окуражаване. — В момента се намираме на шест и половина метра под изложбената зала и понеже механичните системи могат да се задействат и ръчно, аз съм готов да спра системата във всеки момент. С ваше разрешение, господин Маршал…

Архиварят кимна и уредникът натисна един бутон, който нито актьорът, нито Кавали бяха забелязали до момента. Петте тона вплетени метални плочи над главите им започнаха бавно да се разтварят. Разнесе се остро метално изтракване и масивната бронзова рамка с документа пое по ежедневния си път към тавана. Менделсон натисна втори също толкова невзрачен бутон и бученето на невидимите електромотори заглъхна. Той вдигна отворена длан към рамката.

Лойд Адамс направи крачка напред и се вгледа като хипнотизиран в най-ценния документ на нацията.

— А сега, помнейки за личната ви молба, господин президент, ние на свой ред имаме малка молба към вас.

Актьорът не знаеше какво да отговори на това и погледна за помощ към Кавали.

— И каква ще е тя? — тревожно запита Кавали, съзнавайки опасността от промени в плана на тази късна фаза.

— Много проста — отговори Менделсон. — Докато аз и господин главният архивар сваляме горния капак на бронзовата кутия, вие и останалите да се обърнете с лице към стената.

Кавали се поколеба. Едно от основните задължения на агентите бе никога да не изпускат президента на Съединените щати от поглед.

— Нека направя нещата малко по-лесни за вас, господин Менделсон — каза Адамс. — Аз пръв ще се подчиня на искането ви. — С тези думи актьорът се извърна от документа и останалите последваха примера му.

В последвалата тишина, по време на която никой не можеше да види какво става зад гърбовете им, Кавали чу поне дузина щраквания и тежкото дишане на хора, несвикнали да вдигат големи тежести.

— Благодаря ви, господин президент — каза накрая Колдър Маршал. — Надявам се, че не сме ви причинили голямо неудобство.

Тринайсетимата гости се обърнаха отново с лице към масивната кутия. Капакът й бе отворен и тя приличаше на разтворена книга.

Лойд Адамс и Кавали и Долара, които стояха на една крачка зад него, пристъпиха напред. Маршал и уредникът не изпускаха от поглед стария пергамент. Изведнъж, без никакво предупреждение, актьорът залитна назад, хвана се за гърлото и се срина на пода. Четирима от агентите мигновено го заобиколиха, а останалите четирима избутаха Маршал и Менделсон от хранилището в коридора, преди те да могат да кажат и дума. Тони трябваше да признае, че Джони беше прав — Лойд Адамс страдаше от страст да преиграва.

В мига, в който вратата бе затворена, Кавали се обърна и видя Долара да се взира в пергамента с поглед, пламнал от възбуда. Лейтенантът стоеше до него.

— Наш ред е, Анжело — каза ирландецът и изпъна пръсти.

Лейтенантът извади от докторската чантичка латексови ръкавици и ловко ги нахлузи на ръцете му. Долара размърда пръсти като загряващ пианист, готвещ се за рецитал. Анжело вече бе извадил дълъг тънък нож от чантичката и го подаде на Долара.

Фалшификаторът се наведе над пергамента и пъхна острието на ножа под горния му десен ъгъл. Ъгълчето се изви и той прехвърли ножа към левия ъгъл. Миг по-късно и двата върха на пергамента се извиваха нагоре. Долара подаде ножа на Анжело и започна да навива пергамента колкото може по-стегнато, като внимаваше да не го повреди.

През това време Анжело държеше ножа за дръжката, отдалечен от тялото си. Кавали направи крачка напред и извади фалшификата на Долара от специално конструираното отделение, което до момента бе останало запушено от дръжката на кортика към парадната му униформа.

Кавали и Долара размениха документите и повториха действията си в обратен ред: докато Кавали бавно напъхваше оригиналната Декларация в ножницата на кортика, Долара започна да разгъва копието върху ламинирания капак, който бе изработен от влажна пластмаса с цел ценният документ да се задържи на място. Фалшификаторът вдъхна дълбоко от специфичната миризма. Чувствителният му нос разпозна в нея тимол. Долара огледа за последен път своето копие, увери се в присъствието на коригираната правописна грешка и отстъпи крачка назад, неохотно оставяйки своя шедьовър на грижливата опека на Националния архив и подземното му хранилище.

После, приключил с отговорната си задача, той се върна при Лойд Адамс. Деби вече беше разкопчала яката му, бе разхлабила ризата и бе положила малко блед фон дьо тен върху лицето му. Фалшификаторът се отпусна на коляно, свали латексовите си ръкавици и ги пусна в лекарската си чанта, пълна повече с грим, отколкото с инструменти. През това време Кавали набра един номер на клетъчния си телефон и тихо каза:

— Втори дубъл. — И прекъсна и посочи към вратата.

Един от агентите я дръпна и Менделсон се втурна през нея още преди да се бе доотворила и се хвърли към бронзовата рамка. Маршал, блед и разтреперан, коленичи до президента.

Кавали с облекчение забеляза усмивката върху лицето на уредника, надвесен над фалшивата Декларация. С помощта на Анжело той придърпа рамката на място, погледна с любов ръкописа, намести капака и бързо заключи дванайсетте ключалки по периферията. Натисна един от бутоните и двигателите отново забръмчаха. Разнесе се познатото тракане и бронзовата рамка се скри в подземното си укритие.

Кавали насочи вниманието си към актьора. Двама от „агентите“ му помогнаха да се изправи, а Долара затвори докторската си чанта.

— Какъв химикал използвате за защита на пергамента? — попита той.

— Тимол — отговори архиварят.

— Естествено, трябваше да се досетя. При алергията на президента подобна реакция можеше да се очаква. Не се тревожете. Щом го изведем на чист въздух, състоянието му веднага ще се подобри.

— Слава Тебе, Господи — прошепна Маршал.

— Амин — каза дребният ирландец, докато агентите насочваха неуверено крачещия президент към вратата на хранилището.

Маршал бързо изтича напред и ги поведе към стълбището. Охраната го следваше, дишайки във врата им.

Кавали остави Лойд Адамс да се препъва и избърза, за да настигне архиваря.

— Никой, повтарям — никой — внушително каза той на уплашения държавен служител, — не трябва да узнае за този инцидент. Едва ли може да има нещо по-унищожително за неговата репутация особено след толкова кратък престой в Овалния кабинет, като се има предвид през какви унижения трябваше да мине господин Буш след завръщането си от Япония^[3].

— След завръщането си от Япония… да, разбира се, разбира се.

— Ако някой от служителите ви се поинтересува защо президентът не е завършил обиколката на Архива, ще отговаряте, че се е наложило спешно да се върне в Белия дом.

— Спешно да се върне… разбира се — каза Маршал. Беше по-блед и от актьора.

Излязоха на рампата и Кавали спринтира напред към 7-а улица.

Подразни се от тълпата на отсрещния тротоар. От кортежа нямаше и следа. Той погледна обезпокоен надясно — там Анди се бе качил на пейката и сочеше към Пенсилвания авеню. Кавали завъртя глава нататък и видя първия мотоциклетист да завива надясно в 7-а улица.

Изтича обратно долу и видя Лойд Адамс да чака облегнат на пощенска кутия със знака на „Федерал Експрес“ в компанията на двама от агентите.

— Искам да го направим бързо — обясни Кавали. — Там горе са се събрали зяпачи, които, изглежда, започват да се чудят какво се е случило. — Той се обърна към архиваря, който стоеше на рампата до уредника. — Помнете, че президентът е бил извикан по спешност в Белия дом. — Двамата енергично кимнаха, без да проговарят.

Четирима от агентите изтичаха напред към приближаващата трета лимузина.

Кавали отвори вратата и махна на актьора да влиза колкото може по-бързо. Водачите на мотоциклетния кортеж задържаха движението до идването и на последната кола. Докато Лойд Адамс влизаше в колата, тълпата отсреща започна да сочи към него и да ръкопляска.

Анжело скочи във втората кола, придържайки кортика си, Долара и секретарката се вмъкнаха в четвъртата лимузина. Когато Кавали се присъедини към Анжело на задната седалка на втората кола и даде сигнал на шофьора да потегля, кортежът вече излизаше на 7-а улица, където моторизираните полицаи бяха спрели движението, за да може колоната да се включи в трафика, вливащ се в Конститюшън авеню.

Сирените завиха и колите полетяха по булеварда. Кавали погледна назад към архиваря и уредника. Изпита облекчение като видя, че са побързали да се приберат.

После бързо превключи вниманието си към източната страна на 7-а улица, където Анди обясняваше на тълпата, че това не е бил президентът, а само репетиция за филм — нищо повече. Повечето от събралите се вече разочаровано си тръгваха.

И внезапно му се стори, че го вижда за втори път.

Колата на Кавали още се носеше по Конститюшън авеню, но водачът на кортежа вече завиваше надясно по 15-а улица, придружаван от двама моторизирани полицаи. Сирените бяха изключени, а останалите коли една по една се отделяха от кортежа, всяка на предварително уговореното кръстовище.

Първата кола зави на 9-а улица и излезе обратно на Пенсилвания авеню, за да се насочи към Капитолия. Третата продължи по Конститюшън авеню, придържайки се в централната лента, четвъртата зави наляво на пресечката с 12-а, а шестата — надясно при 13-а улица.

Петата зави наляво по 23-а улица, пресече по моста „Мемориал“ и продължи, следвайки знаците за Стария град. Втората зави наляво в 14-а улица, пое към мемориала на Джеферсън и оттам излезе на магистрала „Джордж Вашингтон“.

Кавали, който седеше удобно облегнат на задната седалка във втора лимузина, набра номера на режисьора. Когато Джони отговори на позвъняването, единствените думи, които чу, бяха „Всичко мина по плана“.