Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (10)

10.

Хана нетърпеливо сграбчи слушалката на звънящия телефон.

— Рецепцията, мадам. Не разбрахме ще освободите ли стаята си до обяд, или ще я задържите за още една нощ?

— О, не, благодаря — побърза да отговори Хана. — Ще се изнеса до обяд.

Две минути по-късно телефонът отново иззвъня. Този път беше полковник Крац.

— С кого говореше преди малко? — осведоми се той.

— От рецепцията се интересуваха докога ще остана.

— Ясно — успокои се Крац. — Добре, багажът се намери — каза той и затвори.

Хана затвори телефона и се изправи. Предстоеше първото истинско изпитание. Тя взе пътната си чанта и излезе, като не забрави да обърне табелката на „Моля, почистете“.

Във фоайето трябваше да почака само няколко минути, преди да се появи обикалящият по кръгов маршрут хотелски минибус, обслужващ транзитните пътници. Седна сама на най-задната седалка и не след дълго вече беше в терминала на заминаващите. Отправи се, както бе инструктирана, към книжарницата и започна да преглежда секцията на книгите в твърда корица, изненадана колко много заглавия от английски и американски автори интересуват ливанците.

— Знаете ли къде бих могъл да обменя малко пари, госпожице? — Хана се обърна и видя усмихнат свещеник — бе я попитал на арабски с лек средноатлантически акцент.

Хана се извини и отговори също на арабски, че не знае къде е бюрото за обмяна на валута и че може би момичето на касата би могло да го упъти.

Като пак се обърна към лавиците, усети, че до нея стои някой. Човекът извади „Подходящото момче“ и постави в освободилото се място малък пакет. „Успех!“, бе всичко, което й прошепна куриерът, и изчезна, преди да го е видяла в лице. Хана извади пакета и без да бърза, излезе от книжарницата. Огледа се къде регистрират пътниците за полета до Париж. Оказа се, че трябва да се нареди на най-дългата опашка.

Когато най-сетне стигна до гишето, поиска място за непушач.

Служителката провери билета й и затрака по клавишите на терминала. Нещо я озадачи:

— Не ви ли е харесало даденото ви преди място, госпожице Саиб?

— Не, няма нищо — сепна се Хана и се ядоса на детинската си грешка. — Извинете, че ви обезпокоих.

— Самолетът е на изход 17. Трябва да бъдете там след петнайсет минути — каза момичето с усмивка.

Мъжът, който се преструваше, че чете току-що купения роман на Викрам Сет, проследи излитането на самолета. Удовлетворен, че е изпълнил дадените му инструкции, той отиде до най-близкия телефонен автомат, обади се в Париж, чу в слушалката гласът на полковник Крац и го уведоми, че „птичката е излетяла“.

Друг мъж — в дрехи на проповедник — също проследи качването на госпожица Саиб на самолета и също се обади по телефона. Но не в Париж или Лондон, а на Декстър Хъчинс в Лангли, Вирджиния.

 

 

Кавали и баща му бавно се върнаха в стаята и отново седнаха на местата си. Едно от другите места беше празно.

— Жалко за Бруно — каза президентът и облиза устните си. — Сега ще трябва да търсим друг, който да ни свърши работа.

Кавали разтвори една от шестте папки пред себе си — с надпис „Транспорт“ — и я подаде на Калабрезе.

— Нека започнем с ескорта на президента, Ал. Ще ми трябват поне четири лимузини, шестима моторизирани полицаи, две или три коли за придружителите, два микробуса с камери за наблюдение и охранителен екип в черен шевролет „Събърбан“. Условието е всички те да минават през възможно най-щателната проверка. Ще ми трябва още един допълнителен бус, в който нормално пътуват акредитираните към Белия дом журналисти — в нашия случай наблюдаващата група. Не забравяй, ескортът този път ще бъде подложен на истинско изпитание, а не както беше миналата седмица, когато се оказа достатъчно да включим сирените, и то едва ли не само за няколко секунди. Този път в тълпата със сигурност или ще има някой, който работи за правителството, или ще попаднем на маниак, който следи всичко, което става в Белия дом. Помни, че най-често децата са тези, които забелязват очевадните грешки и доволно ги съобщават на родителите си.

Ал Калабрезе отвори своето копие на папката и намери вътре десетки снимки на президентския кортеж в момент на напускане на Белия дом на път за Капитолия. Към снимките бяха прикрепени множество страници текст.

— Колко време ще ти трябва, за да организираш всичко? — попита Кавали.

— Три седмици, може би четири. Имам вече няколко големи коли, които стават, разполагам и с бронирана лимузина, често наемана от правителството, когато има посещения на по-незначителни държавни глави. Доколкото си спомням, последният герб, който боядисахме на вратата, беше уругвайският. Нещастникът така и не се срещна с президента, успя да си издейства само двайсет и пет минути с Уорън Кристофър.

— Добре, да минем тогава на по-трудните неща. Трябват ми шестима полицаи за почетния ескорт, моторизирани естествено, и облечени в съответните униформи.

Ал се замисли.

— За това наистина ще трябва повече време.

— С което не разполагаме, Ал. Месец за подготовка — това е максималното, което можем да си позволим.

— Не е толкова лесно, Тони. Нали не очакваш от мен да пусна обява във „Вашингтон Поуст“, че търся полицаи…

— Можеш, Ал. След малко всички ще разберете защо е така. Повечето от вас вероятно се питат защо сме удостоени с присъствието на Джони Скасиаторе, човека, номиниран за „Оскар“ за режисурата на „Честния адвокат“. — Кавали не поясни, че след като полицията бе заловила Джони в леглото заедно с дванайсетгодишно момиченце, големите студия бяха престанали да го безпокоят с поръчки толкова често, колкото в недалечното минало.

— Честно казано, и аз се питам — объркано призна Джони.

Изпълнителният директор леко се усмихна:

— Истината е, че ти си онзи, който прави целият този план възможен, Джони. Защото ти ще имаш честта да режисираш целия спектакъл.

— Искаш да откраднем Декларацията за независимостта и да направим от това филм? — недоверчиво попита Джони.

Кавали изчака смехът на присъстващите да стихне.

— Не съвсем. Но в този ден всички във Вашингтон ще вярват, че снимаш филм не за открадването на Декларацията за независимостта, а за визитата на президента в Конгреса. Фактът, че по пътя си към Капитолия той ще се отбие в Националния архив, е нещо, което няма защо да се прави общо достояние.

— Вече се обърках — призна Франк Пиймонт, адвокатът на екипа. — Не може ли малко по-бавно?

— Разбира се, Франк, още повече че стигаме до момента, в който идва твоят ред. Имам нужда от разрешението на кметството да се затвори пътят между Белия дом и Конгреса за един час в един ден по мой избор през последната седмица на май. Влез във връзка с отдела за работа с медиите.

— И как да оправдая такова искане? — попита Пиймонт.

— С обяснението, че известният режисьор Джони Скасиаторе възнамерява да заснеме президента на Съединените щати на път към Сената, за да произнесе реч на съвместна сесия с Конгреса. — Лицето на Пиймонт изразяваше съмнение. — След като Клинт Истууд го е постигнал миналата година, няма причина ти да се провалиш.

— Ако следваме примера му, ще трябва и ти да направиш 250000 долара дарение в Ордена на сдружените полицаи, Ложа 1 — напомни Пиймонт. — А и кметицата със сигурност ще разчита сметката по кампанията за преизбирането й да набъбне с подобна сума.

— Може да подкупваш всеки човек от градската управа, когото познаваш добре — невъзмутимо продължи Тони, — а освен това ще разчитам във въпросния ден да сме в прекрасни отношения с всички полицаи, които водим на ведомост — те до един трябва да са убедени, че правим филм за президента.

— Ти имаш ли някаква представа какво горе-долу ще ни струва подхващане на операция с подобен мащаб? — попита Джони Скасиаторе.

— Знам бюджета на последния ти филм и печалбата ни от тази инвестиция и мога да ти отговоря с „да“ — отговори Тони. — Между другото, Ал — той отново насочи вниманието си към опитния профсъюзен лидер, стар член на екипа, — през април предстои пенсионирането на шейсет полицаи от столичното управление. Можеш да наемеш от тях колкото сметнеш за нужно. Кажи им, че става дума за масовка, и им обещай двоен хонорар. — Ал отбеляза идеята в бележника си. — Ключът за успеха ни — продължи Тони — е половината пряка от кръстовището на 7-а улица и Пенсилвания авеню до сервизния вход на Националния архив. — Той разгъна подробна карта на Вашингтон, нагласи я в центъра на масата и прекара пръст по Конститюшън авеню. — Тръгнат ли си от теб, Джони, играта свършва и започва истината.

— А как ще влезем и излезем от Архива?

— Това не е твой проблем, Джони. Приносът ти приключва в мига, в който шестимата моторизирани полицаи и кортежът на президента завият надясно по 7-а улица. От там нататък нещата поема Джино.

До този момент Джино Сартори, бившият морски пехотинец, който въртеше най-успешния рекет с „протекция“ на магазини в Уест Сайд, не бе казал нито дума. Думите на адвоката му „Не говори, ако не ти кажа“ бяха издълбали незаличима бразда в мозъка му. И понеже адвокатът му отсъстваше, той така и не бе отворил уста.

— Джино, ти отговаряш за охраната. Имам нужда от осем агенти на „Сикрет сървис“^[1], които да се представят за антитерористичен екип, за предпочитане обучени от правителството и добре образовани. Планът предвижда да останем в сградата не повече от двайсет минути, но ще трябва да мислим в движение през цялото това време. Деби ще продължи да действа в ролята на секретарка, а Анжело ще бъде облечен като военноморски офицер и ще носи малко черно куфарче. Аз ще играя президентски съветник, а Бил Долара ще бъде лекарят на президента.

Баща му вдигна поглед и се смръщи.

— Смяташ да бъдеш в сградата на Националния архив, докато става подмяната на документа?

— Да — твърдо отговори Тони. — Аз съм единственият, който знае всички подробности от плана, и не възнамерявам да стоя на тротоара и да наблюдавам отдалеч.

— Въпрос — обади се Джино. — Ако — и нека подчертая, че казвам „ако“ — намеря двайсетината души с уникални качества, от които имаш нужда, кажи ми, като стигнем в Архива, какво ще направят там: ще отворят учтиво вратата и ще ни поканят да влезем, за да ни връчат тържествено Декларацията за независимостта?

— Нещо подобно — отговори Кавали. — От баща си знам, че ключът за успешното завършване на всяко начинание винаги е в подготовката. Имам още една изненада за вас. — Беше успял да прикове вниманието им за пореден път. — На нашата страна сме привлекли истински специален съветник на президента. Казва се Рекс Бътъруърт и е командирован там от Търговската палата. Връща се на старата си работа, когато номинираният от Клинтън за тази длъжност приключи текущия си договор в Литъл Рок и се присъедини към персонала в Белия дом. Това е една от причините да проведем операцията през май.

— Доста удобно — обади се Франк.

— Не бих казал — въздъхна Кавали. — Президентът разполага с четиридесет и шестима специални съветници и когато разкрил специалния си интерес към търговията, Бътъруърт се кандидатирал за съответната длъжност. Вече ни беше помогнал да спечелим няколко изгодни договора, но сегашното му участие ще бъде най-голямата му задача, възлагана от нас. По очевидни причини и последната.

— Може ли да му имаме доверие? — поинтересува се Франк.

— Плащаме му от петнайсет години, а третата му жена се оказа доста скъпоструваща.

— Покажи ми такава, която не е — въздъхна Ал.

— Бътъруърт с нетърпение очаква деня на голямото разплащане с него, за да сложи край на проблемите си, и това е всичко. Което ме довежда до господин Висенте и професионалния му опит като един от най-големите туроператори в Манхатън.

— Това е законната страна на моя бизнес — отговори възрастният мъж, който седеше отдясно на президента, както подобаваше на скъп стар приятел.

— Не и за това, което имам предвид — каза Тони. — След като се сдобием с Декларацията, ще се наложи да я държим на скрито няколко дни и след това тайно да я изнесем навън.

— Стига никой да не предполага, че е била подменена. Ако знам предварително къде трябва да бъде доставена, това е проста задача.

— Ще имаш около седмица.

— Бих предпочел две — повдигна вежда Висенте.

— Не, Ник, една седмица — повтори изпълнителният директор.

— Би ли ми подсказал какво разстояние ще се наложи да пропътува? — попита Висенте и запрелиства тънката папка.

— Няколко хиляди километра. И е добре да знаеш, че става дума за доставка с наложен платеж, защото не донесеш ли парите, всички оставаме на сухо.

— Ясно. И все пак ще трябва да знам как да бъде транспортирана. Предполагам, че ще се наложи да я съхранявам между две стъкла през цялото време, така ли е?

— Още не знам — отговори Кавали, — но все пак се надявам, че ще можеш да я навиеш на руло и да я сложиш в тубус или някакъв цилиндричен контейнер. Поръчал съм изработването на специален за целта.

— Това ли е причината в моята папка да има няколко празни страници? — попита Ник.

— Да — отговори Тони. — С уточнението, че листата не са от хартия, а пергамент, всеки с размери 29 3/4 на 24 1/4 инча, което е точният размер на Декларацията за независимостта.

— Единственото, което ми остава, е да се надявам, че няма да се стигне дотам всеки митнически инспектор и служител в крайбрежния патрул да търси навсякъде документа.

— На твое място бих допуснал, че ще я търси целият свят — погледна го предупредително Кавали. — Не си въобразявай, че ти плащам тези пари за нещо, което мога да постигна с едно обаждане във „Федерал Експрес“.

— Опасявах се, че ще кажеш нещо такова — въздъхна Ник. — Добре де, имах същия проблем, когато ти организира кражбата на онзи Вермеер от Ръсбъро. Ирландската митница сигурно още се чуди как измъкнахме картината от страната.

Кавали се усмихна и продължи:

— Така, сега всички знаете какво се очаква от вас. В бъдеще ще се срещаме по два пъти седмично: всяка неделя в три следобед и всеки четвъртък в шест вечерта, за да сме сигурни, че няма да останат неразрешени проблеми или застрашаване на графика. Искам да разберете, че един от вас да изостане, и всички ще сме блокирани! — Тони вдигна поглед, за да провери как са възприети думите му, и всички потвърдиха съгласието си с кимване. Въпреки дългия си стаж Тони продължаваше да се удивлява на нуждата организираната престъпност да се управлява като акционерна компания, за да излезе на печалба. — В такъв случай следващата ни среща е в четвъртък в шест. — Мъжете пак кимнаха и отбелязаха това в бележниците си. — Господа, можете да отворите вторите пликове. — Петимата разпечатаха нетърпеливо пликовете и всеки извади от своя дебела пачка банкноти. — Това е предплатата — обясни Тони. — Разноските ви ще бъдат покривани в края на всяка седмица. Представяйте фактури, когато е възможно. И, Джони — обърна се Тони към режисьора, — не си въобразявай, че ще финансираме „Портите на рая“. — Скасиаторе успя да се усмихне. — Благодаря ви, господа — завърши Тони и стана. — Очаквам да ви видя следващия четвъртък точно в шест.

Петимата също се надигнаха от местата си и тръгнаха към вратата, като спираха за по няколко секунди да се сбогуват с бащата на Тони. Тони ги изпрати до колите им. Когато и последната се скри в мрака, той се върна и завари баща си в кабинета. Пръстите му галеха чашата уиски, а погледът му не изпускаше почти перфектното копие на Декларацията за независимостта, което Бил Долара бе искал да унищожи.