Алън Фолсъм
Претендентът (83)

3

Клиника „Балмор“, Лондон, понеделник, 1 април, 1:45 следобед

Първото впечатление на Джон Барън (не, Никълъс Мартин, трябваше насила да си припомни новата си самоличност), когато се запозна с Клемънтайн Симпсън, не беше потресаващо. Беше висока, приблизително на неговата възраст, с кестенява коса до раменете и беше облечена в морскосин костюм с пола, който й беше малко голям. Създаваше впечатление за естествено привлекателна, но доста непретенциозна служителка в болница. Едва по-късно щеше да научи, че тя не е никаква служителка, а член на фондацията „Балмор“ и просто два пъти в годината дава едноседмични дежурства в клиниката като доброволец. Изпълнявайки именно тези задължения, тя беше дошла на лондонското летище „Хийтроу“ заедно с двама санитари и новата лекарка на Ребека, д-р Ан Максуел-Скот — ниска, доста пълна и очевидно проницателна жена, която според Мартин беше някъде в началото на петдесетте, — за да посрещнат Ребека Мартин и брат й.

Ребека се беше събудила почти час преди кацането и макар че все още беше замаяна от лекарствата, беше закусила и, изглежда, разбираше както къде се намира, така и защо двамата с брат й в момента летят за Лондон. Тя запази спокойствие и по време на пътуването с линейката от летището до централната част на Лондон, където на Белийз Лейн се намираше Йорк Хаус — сградата за хоспитализирани пациенти на клиниката „Балмор“.

— Ако имате някакви въпроси, мистър Мартин, каквито и да е, не се колебайте да ги зададете — каза Клемънтайн Симпсън на излизане от малката, но уютна стая на Ребека на третия етаж. — Аз ще остана в клиниката до края на седмицата.

След това тя си тръгна и Никълъс Мартин се зае с настаняването на Ребека. После прекара известно време и с д-р Максуел-Скот, през което тя му обясни как според нея Ребека изглежда много добре, със сигурност много по-добре, отколкото е очаквала, и после му разясни следващите стъпки от програмата.

— Както най-вероятно сте напълно наясно, мистър Мартин, вие не сте просто брат на Ребека, а нейната основна защитна мрежа и затова е важно да останете близо до нея, поне през следващите няколко дни. От друга страна, също толкова важно е Ребека да се освободи от тази своеобразна патерица възможно най-бързо, да придобие самоувереност и сама да бележи прогрес. Скоро, вероятно още утре, в допълнение към сеансите, които аз самата ще провеждам с нея два пъти дневно, Ребека ще бъде включена в групи за обща терапия, където заедно с останалите участници ще подготвят пиеса или ще проектират нова сграда за болницата. Това са задачи, в които се изисква координация, така че те не дават възможност на пациентите да си изграждат самостоятелни скривалища, където лесно да регресират до предишното си състояние. Идеята е да социализираме Ребека, за да може да се грижи за себе си във все по-голяма степен.

Мартин слушаше внимателно, за да се увери, че практиката в „Балмор“, както му беше обещала д-р Фланъри, е същата като във всички други психиатрични клиники по света: личното досие и психиатричната история на пациента си оставаха тайна, ако семейството пожелае — а той го беше пожелал, — и можеха да бъдат използвани само от лекуващия терапевт. Доктор Фланъри го беше уверила, че обяснението за нуждата Ребека да бъде приета в „Балмор“ толкова бързо също е било запазено в тайна.

След петнайсет минути насаме с д-р Максуел-Скот Мартин беше повече от убеден, че наистина е така. Лекарката говореше само за състоянието на Ребека, за програмата, която заедно с д-р Фланъри бяха планирали за нея, и за твърде вероятния й успех. Мартин почувства сигурност и комфорт, които се засилваха и от топлото, приятелско отношение на д-р Максуел-Скот. Тези чувства сякаш бяха пропити в самата сграда на „Балмор“. Мис Симпсън се държеше по същия начин още от момента, когато се бяха срещнали на терминала на „Хийтроу“ и бързо бяха преминали през митническия контрол, за да се отправят към линейката. Дори хората от регистрацията в клиниката се държаха така.

— Изглеждате изтощен от пътуването, а, сигурна съм, и от личните си тревоги, мистър Мартин — каза накрая д-р Максуел-Скот. — Надявам се да сте отседнали наблизо.

— Да, в хотел „Холидей Ин“ в Хампстед.

— Добре — усмихна се тя, — той наистина не е далеч. Защо не си починете и вие самият? Ребека е в сигурни ръце. Вероятно ще можете да се върнете за кратко посещение към шест вечерта, преди тя да вечеря.

— Добре — отвърна Никълъс Мартин с благодарност, после искрено добави: — Много съм ви признателен. Наистина.