Алън Фолсъм
Претендентът (215)

41

3:45 следобед

Александър нетърпеливо се наведе напред, като опъваше предпазния колан, докато шофьорът на черната му волта се стрелкаше през натовареното движение към центъра на града. Бяха оставили зад гърба си летище „Ржевка“, където пилотът на хеликоптера „Камов“ беше кацнал за дозареждане, докато чакаше Александър да се върне от Ермитажа с Ребека.

Беше дошъл тук против волята на баронесата, но нямаше никакво значение, защото тя изобщо не знаеше. Според нея той просто беше оставил Мурзин в Царское село, както му беше наредила, и беше отлетял за Москва.

И той наистина беше отлетял, но не за Москва и не преди да накара Мурзин да разбере къде точно се намира Ребека в момента. После полковникът лично се беше свързал по радиостанцията с агентите от ФСО, които я охраняваха, за да им нареди да не се отделят от нея, докато не пристигне Александър. Докато излизаше от двореца в Царское село, Мурзин го предупреди да не привлича излишно вниманието на тълпата, като каца в самия град. Такава маневра само щеше да затрудни излизането на царевич и Ребека от Санкт Петербург. Пилотът сам се беше сетил за летището „Ржевка“. Освен че имаха нужда от допълнително гориво, градът беше съвсем близо, а Мурзин беше уредил една кола на ФСО да чака Александър, когато кацне.

Самият Мурзин беше инструктиран да докладва на баронесата, че е открил царицата в Ермитажа в Санкт Петербург и че ще я прибере с кола в Царское село. След като отидеше при нея, трябваше да каже на баронесата, че царевич е заповядал Ребека да бъде директно откарана с хеликоптер в Москва, за да присъства на срещата му с президента в шест часа. Така самата баронеса и постоянното й желание да се бърка във всичко щяха да бъдат изкарани от играта.

3:50 следобед.

Волгата прекоси реката по моста „Александър Невски“ и зави по Невски проспект, като навлезе във все по-натовареното движение. Александър се чувстваше като в капан, неспособен да помръдне, а точно в този момент движението за него беше всичко, тъй като само то можеше да накара метронома да замлъкне. Ако Александър се движеше, метрономът спираше. Но докато седеше почти безпомощен сред пълзенето на камиони, автобуси и автомобили, той отново усещаше как адската машина се пробужда в него.

Бум, бум. Бум, бум. Сърцето му биеше с неизбежния тътен на съдбата.

3:52 следобед.

Колите пълзяха.

Та той беше царевич! Защо не разчистваха улицата за него? Нима хората не виждаха колата му, нима не знаеха кой е? Всъщност не, откъде можеха да знаят. Возеше се в обикновена черна волга, а не в лимузина. Дори не го следваха мотоциклети.

Тътенът на метронома ставаше все по-силен. Защо Ребека изведнъж беше решила да отиде до града? Ако наистина беше отишла на пазар, какво правеше в Ермитажа? Искаше да купи подаръци ли? Може би. Но за кого? Правителството се грижеше за подаръците за държавните глави, а ако искаше нещо лично, просто трябваше да накара някой консултант да дойде до двореца. Нали беше бъдещата царица — просто трябваше да го каже.

Той изведнъж се сети как тя го попита за пакета, който беше взел със себе си, когато беше излязъл на разходка с Мартин в Давос.

„Ти носеше някакъв подарък, увит с шарена хартия, когато двамата с Никълъс излязохте на разходка. Какво имаше в пакета?“

„Не знам, не си спомням“, беше излъгал той.

Но може би тя знаеше. Може би точно затова му беше задала този въпрос, за да го принуди да отрече. Ами ако Мартин беше успял по някакъв начин да се свърже с нея и й беше казал за ножа? Може би точно това беше причината Ребека толкова твърдо да отказва да повярва в смъртта му — може би просто беше разговаряла с брат си!

От друга страна, може би тя изобщо не беше разпитвала Александър за пакета. Може би всичко беше плод на неговото въображение. Може би толкова се страхуваше да не я загуби, че си измисляше най-кошмарните сценарии. Може би баронесата имаше право и мъжът, когото бяха забелязали с Коваленко, изобщо не беше Мартин.

Той разсеяно докосна коженото си авиаторско яке, за да се увери, че ножът все още се намира във вътрешния му джоб, близо до тялото му.

— Изпревари ги! — нареди изведнъж. — Мини отстрани!

— Слушам, царевич.

Шофьорът от ФСО бързо излезе от лентата и даде газ. Зави покрай един голям камион, после отне предимството на някакъв автобус и се размина на косъм с един младеж, който идваше срещу тях на колело. Волгата наближи площад „Востание“.

3:55 следобед.

Ножът. Защо отново беше започнал да използва навахата, след като беше убил доведения си брат Пол с този нож преди цели двайсет и една години? Просто защото най-сетне си го беше върнал? Дали причината беше тази? Или беше отмъщение, защото в Лос Анджелис едва не беше загинал самият той? Дали не беше яростна реакция срещу играта на криеница, която баща му и Алфред Нойс бяха играли в продължение на десетилетия? Или имаше и нещо друго? Дали не използваше хладната стомана, за да прогони собствените си демони? И вместо да атакува собствената си майка, която маниакално и егоистично беше манипулирала и измъчвала сина си, докато се превърне в оръжие на нейното отмъщение и инструмент на нейните амбиции, Александър беше канализирал агресията си в зверските убийства на следващите си жертви?

Ами Мартин, който все още беше жив само заради любовта на Александър към сестра му?

Той със сигурност беше мъжът, когото „фарцовчикът“ беше забелязал заедно с Коваленко на гарата. Александър знаеше как беше изглеждал Мартин последния път, когато го беше видял в Давос. Как ли щеше да изглежда в момента? Дали наистина щеше да бъде с дълга коса и брада както на снимката от визата си, или щеше да бъде слаб и гладко избръснат, както го беше описал „фарцовчикът“? Дали щеше да го познае, ако застанеше до него? Може би щеше да го познае по очите, както на снимката от визата. А може би не.

Изведнъж го обзе чувство за съдбовна ирония.

Метрономът заби още по-силно.

3:59 следобед.