Алън Фолсъм
Претендентът (198)

24

Мартин се обърна и побягна.

Измина петдесет метра, после сто. Пред себе си виждаше ярко осветена улица. Чуваше и музика. Шумна, енергична музика, долитаща от барове и нощни клубове. Той погледна през рамо. Улицата зад него беше празна. След още трийсет секунди той се озова на друга улица, по която имаше оживен трафик. По тротоарите се тълпяха пешеходци и той се опита да се слее с тълпата от страх, че похитителите му изведнъж ще променят решението си и ще дойдат да го търсят.

Не знаеше дори в кой град се намира. Хората, с които се разминаваше, разговаряха предимно на немски. Телевизионният канал, който беше гледал по време на дългото си пленничество, излъчваше на немски, хората, които беше чувал навън, също бяха говорили на този език, и той беше предположил, че го държат някъде в Германия. Сега пешеходците около него сякаш потвърждаваха това предположение. Най-вероятно все още беше в тази държава. Или поне в някой град, който граничи с нея.

Видя голям дигитален часовник на витрината на някакъв магазин, който показваше 1:22. На табелата в края на улицата пишеше „Репербан“. После видя и ярко осветен билборд, който рекламираше хотел „Хамбург Интернационал“. В същото време покрай него мина и един автобус с изрисувана реклама на „Голф клуб Хамбург“. Не знаеше къде го бяха държали преди, но сега почти със сигурност беше в Хамбург. Продължи да върви, като се опитваше да се съвземе и се чудеше какво да прави по-нататък. По улицата, на която се намираше, сякаш имаше само нощни клубове. От всеки вход гърмеше музика. Чуваха се всякакви стилове — рок, хип-хоп, джаз, дори американско кънтри.

Почти беше стигнал до края на улицата, когато светофарът светна червено и пешеходците около него спряха. Той също спря и дълбоко си пое дъх, като изпълни гърдите си с хладния нощен въздух. Разсеяно докосна брадата си, после погледна надолу към изпокъсания смокинг, в който беше живял от Давос насам.

Светофарът светна зелено и той тръгна напред заедно с останалите пешеходци. Изведнъж си спомни, че похитителите му бяха пъхнали нещо в джоба, точно преди да срежат въжетата. Мартин пипна джоба си и усети издутина, после бръкна вътре и извади хартиен плик. Не знаеше какво има вътре, затова пристъпи встрани и го отвори на светлината на една витрина. Намери портфейла си и пластмасово пакетче с размерите на човешка длан. За огромна изненада на Мартин от портфейла му не липсваше нищо, макар че очевидно всичко беше намокрено от падането в потока и после беше изсъхнало — английската му шофьорска книжка, студентската му карта от Манчестърския университет, двете кредитни карти, към триста евро и дори снимката, която беше направил на Ребека до езерото край „Юра“. Той разсеяно я обърна. Някой беше надраскал с молив на гърба една-единствена дума: „Царица“.

Мартин отново се ухили както преди. Този път не беше само от чувството за възвърната свобода, но и от съзнанието, че беше победил. Които и да бяха похитителите му, те бяха приели предупреждението му на сериозно, бяха проверили фактите и бяха решили, че последното нещо, от което имат нужда в момента, е да ги подгони ФСО или руската тайна полиция. След като го бяха държали затворен седмици наред, Мартин изведнъж се беше превърнал в нежелано дете, с което не искаха да имат нищо общо, и затова буквално го бяха изхвърлили на улицата, като бяха използвали камиона, за да бъдат сигурни, че няма да може да заведе никого до скривалището им. Тяхното „Бог да бъде с теб“ не беше смъртна присъда. Не, беше поздрав, с който го изпращаха по дългия му път; с връщането на личните му вещи те сякаш изразяваха надежда, че и той ще се отнесе с уважение към тях, ако един ден се срещнат отново, но с разменени места.

Няколко тийнейджъри го подминаха със смях, Мартин осъзна, че се набива на очи, и продължи напред по улицата. Докато вървеше, прибра портфейла в джоба си и отвори пластмасовия пакет. В него имаше нещо като почетен плакет, на който беше гравиран семейният герб на Романови — очевидно сувенир от вечерята в Давос. В плика имаше и още един сувенир, за който беше споменал похитителят му — избелял от водата кремав плик с размери петнайсет на двайсет и пет сантиметра. Вътре сигурно беше официалното съобщение за възстановяването на руската монархия и обявяването на Александър за следващия цар. Мартин отвори плика и извади семпла, но елегантна картичка, която обаче също като плика и съдържанието на портфейла му показваше, че е минала през планинския поток.

Дъхът му спря и той замръзна на място по средата на тротоара. Хората зад него изругаха и се забутаха, за да го заобиколят. Мартин не им обръщаше внимание, вторачен в картичката в ръката си. Беше избеляла, наистина, но надписът все още се четеше ясно. Със златни букви на нея беше отпечатано:

„Вила «Енкрацер»

Давос, Швейцария

17 януари“

А под него:

Възпоменателно меню за отпразнуване на връщането на императорската фамилия Романови на руския трон и избора на Александър Николаевич Романов за царевич на цяла Русия.

Мартин потрепери — в ръката си държеше не просто възпоменателен сувенир, отпечатан по случай възстановяването на монархията, а онова, което бяха търсили заедно с Коваленко през цялото време: второто меню!

 

 

Москва, парк „Горки“, сряда, 2 април, 6:20 сутринта

Паркът не беше отворен за граждани чак до десет, но за полицай, който искаше да отслабне и да влезе във форма, не беше проблем да влезе. Точно това правеше Коваленко в яркото пролетно утро — тичаше, подминаваше голямото виенско колело за трети път през последния час и се потеше. Беше му омръзнало да носи големия си корем и двойната брадичка, която криеше с брадата си. Вече пиеше по-малко, хранеше се по-правилно и ставаше по-рано. И тичаше ли, тичаше. Не беше сигурен защо го прави, може би за да спечели малко време и да забави приближаването на средната възраст. А може би просто се опитваше да забрави онова, което занимаваше всички около него — невероятната лудост по Александър и Ребека, безсрамно експлоатирана от медиите и трескаво подклаждана от обратното броене на дните до сватбата и коронацията им.

Концентрацията му изведнъж беше нарушена от бръмченето на мобилния телефон от джоба на якето. Никой не звънеше толкова рано. Работата му вече беше по-скоро въпрос на документация, а не на приключения, и той рядко се виждаше с главния инспектор от Министерството на правосъдието, значи не се обаждаше тя. Сигурно беше или жена му, или някое от децата му.

— Да — каза, останал без дъх от тичането.

— Оръжието е било нож — каза познат глас.

— Что? — попита Коваленко и спря.

— При това не обикновен нож. А същият испански нож със сгъваемо острие, откраднат от сейфа на Фабиен Кюрте.

— Мартин?

— Да, аз съм.

— Майко Богородичке, ти не си ли умрял?!

— Така ли мислят всички?

Коваленко се огледа и направи крачка встрани, за да пусне един камион от поддръжката на парка.

— Как си? Какво стана?

— Имам нужда от помощ.

— Къде си?

— В един бар в Хамбург. Можеш ли да дойдеш?

— Не знам. Ще се опитам.

— Кога? — настоя Мартин.

— Обади ми се след час.