Алън Фолсъм
Претендентът (197)

23

Мартин се стегна, когато камионът започна да ускорява. Двайсет секунди по-късно превозното средство намали скоростта и той отново трябваше да се напрегне, за да не падне, когато шофьорът направи остър завой, после още един. Нямаше представа нито къде е бил, нито къде го водеха сега, но това нямаше значение. Смразяващото сбогуване на похитителя му беше предостатъчно.

„Бог да бъде с теб.“ Това беше смъртна присъда. Беше направил напълно погрешна преценка за тях. Опитвайки се да ги прецака, беше прецакал единствено себе си, като им беше предложил много по-голяма награда от тази, която очакваха. И заради всичко това в момента пътуваше към ада. Времената бяха жестоки и Мартин много добре знаеше какво се случва с хората като него. Беше сигурен, че до няколко часа ще го предадат на някоя неизвестна група. После щяха да го разпитват и да го измъчват, докато не направи точно това политическо изявление, от което имаха нужда. Накрая щяха да го убият. Най-вероятно щяха да го извършат пред видеокамера, а копия от касетата веднага щяха да бъдат изпратени на всички световни новинарски агенции, за да покажат ужасната и безмилостна сила на заплахата срещу мирния свят.

Ако Ребека видеше записа, тя щеше да се ужаси толкова, че отново да се върне към вегетиращото състояние, в което се намираше в Лос Анджелис. А един господ знаеше как пък ще реагира на това напълно неуравновесеният Александър.

„Бог да бъде с теб.“ Беше се опитал да блъфира, но те бяха разкрили блъфа. И сега беше затворен в каросерията на този камион, със завързани ръце и очи, като животно, което карат на заколение. И точно като животно, не беше в състояние да направи нищо, за да ги спре.

По преценката на Мартин мина почти час, преди камионът да забави и да спре. После шофьорът рязко зави надясно и кара в продължение на около два километра, преди отново да завие първо надясно, а после наляво. Изминаха още петдесет метра и камионът спря. Мартин чу гласове и шум от отваряне на врати. Бяха пристигнали там, където трябваше. Вратите на каросерията се отвориха и двама мъже се качиха в камиона. Сграбчиха го силни ръце, които го засилиха навън и го хвърлиха на земята.

„Бог да бъде с теб“, произнесе един непознат глас до ухото му.

Мартин знаеше, че тази фраза им служи като мантра, и имаше чувството, че ще го застрелят още на място. Единствената му мисъл беше: „Нека да бъде бързо, моля ви.“

Ясно чу изщракване и зачака да усети студения допир на пистолетно дуло до главата си. Отново се помоли да го направят бързо. Вместо това усети, че някой пъха нещо в джоба на сакото му. Срязаха въжетата, с които бяха завързани ръцете му. Чу бързо трополене на крака и шум от затръшването на вратите на камиона. Двигателят изрева и камионът бързо се отдалечи.

Мартин рязко свали превръзката от очите си. Беше нощ. Бяха го оставили сам на една тъмна улица в града. Стоповете на камиона изчезнаха зад ъгъла. За миг той остана като парализиран от недоверие. После на лицето му бавно изгря чудовищно широка усмивка.

— Боже мой — каза на глас. — Боже мой.

Бяха го пуснали на свобода.