Алън Фолсъм
Претендентът (196)

22

— Искам да говоря. — Мартин заблъска по вратата и повиши глас. — Искам да говоря! Искам да направя самопризнания!

Четирийсет и пет минути по-късно вече седеше в стаята за разпити със завързани ръце и очи.

— Какво искаш да кажеш? — попита мъжът с дрезгавия си глас и обичайната миризма на тютюн. — Какви самопризнания?

— Искахте да знаете защо бях поканен на вечерята в Давос. Питахте коя е Ребека. Излъгах и за двете неща, защото исках да я защитя. Сега тя изглежда различно от снимката в портфейла ми. Причината да бъде в Давос беше личната покана на самия царевич. Ребека не ми е гадже, а сестра. Официалното й име е Александра Елизабет Габриел Кристиян и тя ще се омъжи за руския царевич веднага след коронясването му.

— Ако всичко това е истина, защо не го каза по-рано? — попита водещият разпита.

Гласът му беше спокоен, дори разсеян. Мартин не можеше да определи нито как е реагирал, нито какво мисли. Просто трябваше да продължи в същия дух.

— Страхувах се, че ако разберете, че съм член на царското семейство, ще можете да ме използвате за политически цели. Ще намерите начин да ме експлоатирате. Дори ще ме убиете, ако това може да помогне на каузата ви.

— Можем да направим с теб каквото си искаме, както и преди — отвърна водещият разпита със същия равен и безизразен тон. — Какво се надаваш да спечелиш, като ни го казваш сега?

Мартин очакваше този въпрос. Точно сега трябваше внимателно да премести акцента така, че напрежението да се прехвърли от него върху човека, който го разпитваше.

— Това, което се надявам да постигна, ще послужи не само на мен, но и на вас — каза той.

Мъжът се засмя сухо.

— На нас? Ти си човекът, който е със завързани ръце и очи. Твоят живот ни принадлежи, а не обратното.

Мартин вътрешно се усмихна. Беше успял не само да го ядоса, но и да го предизвика. Това беше добре, защото по този начин мъжът заемаше защитна позиция, а Мартин искаше точно това.

— Държите ме тук дълго. Твърде дълго.

— Кажи каквото имаш да казваш! — отсече онзи.

Вече започваше и да се дразни. Още по-добре.

— Времето лети и скоро ще дойде денят, в който Александър Романов трябва да бъде коронясан за цар. Бъдещият му зет е обявен за изчезнал, при това твърде отдавна. Тази ситуация няма да се отрази добре нито на семейния живот на царя, нито на положението му като монарх и той ще започне да проявява гняв и нетърпение.

Мартин се страхуваше, че в този момент водещият разпита ще го попита защо медиите не са отразили изчезването му, но той не го направи. Самият Мартин често си беше задавал този въпрос. Най-сетне реши, че Александър е наредил нещата да се потулят и доколкото можеше да прецени, беше успял.

— Тъй като все още съм в неизвестност и не са открили трупа, и тъй като в света властва обща атмосфера на несигурност, той и хората му ще заключат, че съм бил отвлечен, и ще сметнат, че похитителите изчакват деня на коронацията, за да изиграят някакво терористично представление с мое участие. Но те не могат да си го позволят. — Мартин си пое дъх и продължи: — Вероятно знаете, че царевич разполага с лична охрана. Съставена е изцяло от бивши командоси от Спецназ и се ръководи от един твърде способен човек, полковник Мурзин. Няма съмнение, че ме издирват. И можете да бъдете сигурни, че към този момент към тях са се присъединили и други елитни и могъщи руски агенции по сигурността. Няма да мине дълго време, преди да намерят къде е вратата към вашето скривалище, и когато влязат през нея, няма да се усмихват. — Мартин млъкна за малко, за да остави думите му да подействат, после веднага продължи: — Часовникът тиктака и клупът около шията ви се затяга. На ваше място бих събрал хората си и бих изчезнал възможно най-бързо.

Настъпи дълга тишина. После Мартин ясно чу как някой щракна с пръсти и той беше отведен обратно нагоре по стълбите до стаята му.

След като свалиха превръзката от очите му, той седна в тъмното, без да знае какво да очаква. Мина час, после още един и той започна да се чуди дали не е сгрешил в преценката си и дали точно в момента похитителите му не преговаряха с някоя терористична организация, на която да го продадат, така че скоро да се озове в друго скривалище, където щяха да му причинят неописуеми неща.

Мина още час. После той ги чу да се качват по стълбите. Както обикновено бяха четирима. След няколко секунди вратата се отвори с трясък, те сложиха превръзката на очите му и завързаха ръцете му зад гърба. После го изведоха и го помъкнаха надолу по стълбите. Един етаж, после втори, после още два. Той чу как отвориха още една врата и го изведоха на студения въздух навън.

Блъснаха го напред, Мартин чу как някой изръмжа от усилието и го вдигнаха в нещо, което явно беше каросерия на камион, точно както го бяха докарали дотук. Той затаи дъх, като очакваше да го навият в килима както преди. Вместо това чу дрезгавия глас на похитителя си.

— Бог да бъде с теб.

После ги чу да си тръгват. Вратите на камиона се затръшнаха и някой сложи резето отвън. Двигателят забоботи, шофьорът смени скоростите и камионът потегли.