Алън Фолсъм
Претендентът (167)

88

5:10 следобед

Червеният блясък на залязващото слънце озаряваше планинските върхове на запад, когато Мартин намали скоростта във вечерния здрач. Фаровете на колата ясно осветиха огромната скала с форма на пирамида, на която с големи, дълбоко изсечени букви беше написано Вила „Енкрацер“. Вдясно, до самата скала, започваше асфалтирана алея. Тя беше блокирана от бронирана кола, на която ясно се виждаше бял кръст на червен фон — националният флаг на Швейцария. Втора бронирана кола със същия опознавателен знак беше спряна под дърветата отляво.

Мартин натисна спирачката и мерцедесът спря пред първата бронирана кола. Вратите й веднага се отвориха и навън излязоха двама командоси със защитни униформи. Единият носеше автомат, а другият, който беше по-висок от него, беше въоръжен само с пистолет.

Мартин свали прозореца, когато го доближиха.

— Казвам се Никълъс Мартин. Поканен съм на гости от Александър Кабрера.

По-високият командос погледна първо него, после Коваленко.

— Името му е Коваленко — обясни Мартин. — Пътуваме заедно.

Командосът отиде до будката за пазача в началото на алеята. След като поговори с някого вътре и беше проведен един телефонен разговор, той се върна.

— Влизайте, мистър Мартин. Карайте внимателно. Алеята, която води до вилата, е доста стръмна, има много завои и сега се е заледила.

Командосът отстъпи назад и отдаде чест. Бронираната кола се помести, за да ги пропусне, и Мартин подкара напред.

 

 

— Колко си красива! — Александър хвана ръката на Ребека и я целуна, когато тя влезе в библиотеката.

В стаята беше тъмно и уютно, мебелите бяха с кожена тапицерия, а покрай стените чак до високия таван имаше рафтове с томове, подвързани с кожа. В мраморната камина гореше буен огън. Срещу камината имаше тежка дъбова маса за кафе, а зад нея — кожено канапе, на което си почиваше баронесата.

— Изглеждаш абсолютно зашеметяващо, скъпа — съгласи се тя, когато Ребека я доближи, после потупа мястото до себе си. — Седни при мен. Трябва да ти кажем нещо.

Ребека погледна първо към нея, а после към Александър. И двамата бяха прекрасно облечени. Александър беше с чудесно скроен смокинг, бяла риза с жабо и черна папийонка. Баронесата носеше бледожълто и бяло както винаги. Този път беше избрала дълга жълта туника в ориенталски стил, жълти обувки и бели чорапи. На раменете й беше наметната боа от хермелин, която подчертаваше колието от рубини и изумруди на шията й.

— Какво трябва да ми кажете?

Ребека се усмихна като малко момиченце, седна до баронесата и вдигна очи към Александър.

— Започни ти — предложи Александър и се премести до камината.

Баронесата кимна, взе ръцете на Ребека в своите и я погледна в очите.

— С Александър се познавате едва от година, но вече знаете много един за друг. Той ти е разказал за смъртта на родителите си в Италия, когато е бил съвсем малък, и че аз го отгледах в моето имение в Аржентина. Знаеш и за инцидента му по време на лов и дългото му възстановяване. Знаеш, че е от руски произход.

— Да — кимна Ребека.

— Това, което не знаеш, е, че той е от европейската аристокрация. И то от най-висш благороднически произход, което всъщност беше причината да го отгледам далеч от влиянието й, чак в Южна Америка. Баща му настояваше той сам да научи всичко за живота, вместо да расте в замъци, изолиран от света. Докато не порасна, Александър не научи и най-важното — кой е истинският му баща. За разлика от майка му той все още е жив.

Ребека погледна към Александър.

— Баща ти е жив?

Александър нежно се усмихна.

— Да. Той е Питър Китнър.

— Сър Питър Китнър, собственикът на медийната империя? — попита Ребека, искрено изненадана.

— Да. И през всичките тези години, от грижа за мен, той не ми съобщи нито кой е той, нито кой съм аз. Както каза баронесата, направил го е за мое добро, така че да не израсна разглезен от истината за произхода си.

— Питър Китнър — намеси се баронесата — не е просто преуспял бизнесмен. Той е глава на императорската фамилия Романови и е законен наследник на руския трон. А Александър, като негов първороден син, е следващият пряк наследник на трона.

— Не разбирам — каза объркано Ребека.

— Русия се готви да възстанови конституционната монархия, като върне императорската династия на трона. Ще го обяви лично руският президент на конференцията в Давос утре. — Баронесата се усмихна. — Сър Питър Китнър дойде лично и в момента ни гостува в тази вила.

— Тук?

— Да, сега си почива.

Ребека отново погледна към Александър.

— Все още не разбирам…

— Баронесата не е свършила с разказа си, любов моя.

Ребека послушно се обърна към нея.

— Довечера нашите гости ще се запознаят с първия цар на Русия от един век насам.

Ребека рязко се извъртя към Александър. Очите й бяха широко отворени, беше едновременно зашеметена и изпълнена с радостно вълнение.

— Баща ти ще става цар на Русия?

— Не — отвърна Александър. — Аз ще ставам цар.

— Ти ли?!

— Той официално абдикира в моя полза.

— Александър!

Очите на Ребека се напълниха със сълзи. И разбираше, и не разбираше. Всичко беше твърде мащабно, твърде различно от живота, който познаваше.

— А ти, скъпа моя, след сватбата — баронесата бавно вдигна ръцете на Ребека и ги целуна, както майките целуват ръцете на любимите си деца, без да откъсва очи от нейните… — ще станеш царица.