Алън Фолсъм
Претендентът (163)

84

Струваше му се немислимо Ребека да се омъжи за Александър Кабрера. Но пък атаките срещу Световния търговски център и Пентагона също бяха немислими за всички американци, преди да се случат. Значи всичко беше възможно.

Настъпил педала за газта почти докрай, защото мерцедесът вече летеше по суха пътна настилка, Мартин хвана изхода от магистрала А-13 за Ландкварт и Давос. През последните няколко километра пет-шест пъти се беше опитвал да се свърже с лейди Клем по мобилния й телефон, но всеки път чуваше само предварително записаното съобщение, че абонатът не отговоря или няма покритие.

— Спокойно — обади се Коваленко. — Кабрера може да не е онзи, за когото го смяташ.

— Ти и преди така каза.

— Пак го казвам.

Мартин откъсна очи от пътя и го изгледа.

— Затова ли все още си тук, вместо да ми наредиш да карам към Цюрих, където да хванеш първия самолет за Москва? Защото Кабрера може би не е Реймънд?

— Внимавай!

Мартин върна очи на пътя. Точно пред тях имаше дълга опашка от спрели превозни средства. Той скочи на спирачката, като успя със свирене на гуми да спре мерцедеса на сантиметри от стоповете на един черен нисан.

— Какво става? — попита, като оглеждаше спрените коли.

— Демонстранти — или са за свободата на словото, или са от Черния блок. Сбирщина анархисти — обясни Коваленко.

Между колите към тях изведнъж се втурна тълпа от протестиращи антиглобалисти. Повечето бяха млади и лошо облечени; мнозина носеха плакати с призиви срещу Световния икономически форум, а други бяха с гротескни маски на световни политически и финансови лидери или черни скиорски маски, за да не се виждат лицата им.

Зад тях тичаше редица от швейцарски полицаи в пълно бойно снаряжение. Почти като един демонстрантите се обърнаха; последва канонада от хвърлени камъни. Мартин видя, че полицаите се заковаха на място и се скриха зад пластмасовите щитове. След миг четирима от тях пристъпиха напред. Бяха облечени в черно, на каските и противокуршумните им жилетки беше написано „POLIZEI“ и носеха малки пушки с къса цев.

— Сълзотворен газ! — изкрещя Мартин и погледна в страничното огледало.

Точно зад тях беше спрял голям камион, а зад него се виждаха и още автомобили. Други се бяха престроили в съседното платно, като се надяваха да ги изпреварят, и така напълно бяха блокирали пътя.

Изведнъж от нищото ревна полицейски мегафон:

— Разчистете района! Разчистете района!

Заповедта долетя на английски, а после на немски, френски и италиански.

Мартин погледна към Коваленко.

— Изкарай ми карта на местността на джи пи ес екрана.

Протестиращите бяха обградили мерцедеса и го използваха като прикритие, откъдето продължаваха да хвърлят камъни и крещяха на полицаите.

Секунди по-късно се чуха четири изстрела и към тях полетяха контейнери със сълзотворен газ, които се пръснаха около колата и напълниха всичко наоколо със задушаващ бял дим.

Мартин веднага спря климатика, включи мерцедеса на скорост и навъртя волана надясно. После натисна клаксона и излезе от колоната на дясното платно. Протестиращите се блъскаха в колата, като кашляха, давеха се и крещяха. Мартин натисна газта и джипът се втурна напред по най-вътрешното платно на магистралата право към полицаите.

— Ще трябва да използваме пропуска на Беелр — обърна се той към Коваленко. — Както и цялото ти влияние като служител на реда.

Пред тях неколцина от облечените в черно полицаи се откъснаха от редицата и запречиха пътя, като им махаха с ръце да спрат. Един от тях вдигна мегафона към устата си.

— Белият джип! Спрете на място!

Мегафонът изрева заповедта отново на немски, френски и италиански.

Мартин продължаваше напред, като не спираше да се оглежда за възможен изход. И тогава го видя. От шосето се отделяше тесен черен път, който завиваше настрани през замръзналото поле. Той завъртя волана към него. С подскачане мерцедесът бързо ускори по двата коловоза, които пресичаха открита ливада, покрита със сняг.

— От другата страна май има второкласно шосе — обади се Коваленко, който разглеждаше джи пи ес картата на таблото. — То заобикаля града, минава по един мост и отново се влива в главния път от другата страна.

— Виждам го! Дръж се!

Мартин намали скоростта, защото наближаваха една канавка. Мерцедесът премина през нея и подскочи от другата страна. Едва тогава забелязаха тесен канал точно пред себе си, в който течеше вода. Мартин инстинктивно ускори, после натисна спирачката и завъртя волана, като накара мерцедеса да се плъзне наляво, без да губи контрол върху четирите колела. Колата почти стигна до ръба на водата, остана там за миг и подскочи обратно. Мартин даде газ.

— Ето го моста! — извика Коваленко.

— Видях го!

Мостът беше стар и нисък, построен от дърво с метални подпори, и се намираше на стотина метра пред тях. Мартин настъпи газта. Минаха пет секунди, после десет. Когато достигнаха до моста, се движеха със 130 километра в час. В този миг обаче над главите им се разнесе могъщ рев. Подмина ги сянка и миг по-късно видяха над себе си един хеликоптер на швейцарската армия. Той слезе ниско, почти до земята, и ги задмина, после рязко се завъртя и спря над пътя точно пред тях.

Мартин светкавично настъпи спирачките и джипът спря на не повече от двайсет метра пред него. Вратите на хеликоптера се отвориха в същия миг и десетина командоси от швейцарската армия наизскачаха навън и се затичаха към тях, стиснали автомати в ръцете си. Точно в този момент мобилният телефон на Коваленко зазвъня.

— Что теперъ? — измърмори той.

— Вдигни го — настоя Мартин.

Коваленко включи телефона, каза „Да“ на руски и после вдигна очи към спътника си.

— За теб е.

— Кой се обажда?

Коваленко сви рамене.

— Някакъв мъж.

После бързо му подаде телефона. Командосите почти бяха достигнали колата. Мартин вдигна телефона към ухото си.

— Да? — каза объркано.

— Добър ден, мистър Мартин. — Гласът беше мек, с лек френски акцент. — Обажда се Александър Кабрера.