Алън Фолсъм
Претендентът (147)

68

Нюшател, Швейцария

Баронесата виждаше осветената със свещи маса за вечеря като обгърната в мъгла, а хората и действията около нея сякаш не съществуваха — нито Александър срещу нея, нито Жерар Ротфелс и съпругата му в двата края на масата, нито Ребека от дясната й страна, нито дори краткото прекъсване, когато децата дойдоха по пижами, за да кажат „лека нощ“. Мислите й бяха другаде; по някаква неизвестна причина съзнанието й се беше отнесло в миналото и осветяваше хората и събитията, които й бяха помогнали да стигне дотук.

Беше родена в Москва, но майка й я беше взела със себе си в Швеция още когато беше малко момиче. И двамата й родители бяха потомствени руски аристократи, чиито семейства, посредством лукавство, саможертви и любов към родината, бяха успели да преживеят управлението на Ленин и дори диктатурата на Сталин след него, Втората световна война и страшното време, когато железният юмрук на властта се беше стегнал още повече. Сенките на тайната полиция бяха достигнали навсякъде. Съседите се докладваха дори за най-дребните прегрешения. Хората, които се оплакваха по-шумно, просто изчезваха. После Сталин умря, но комунистическият клуп продължи да се затяга около шията на дисидентите. Ядосан до степен, в която не можеше да издържа повече, бащата на баронесата се беше разбунтувал, надигайки глас срещу тоталитарния режим. Когато баронесата беше на пет години, той беше арестуван за противодържавна дейност, изправен пред съда и осъден на десет години каторга в ГУЛАГ. В паметта й завинаги се бе запечатала картината на собствения й баща в окови, който с мъка крачеше към влака, за да бъде откаран. Той изведнъж успя да се измъкне от пазачите и за последен път погледна към нея и майка й. Усмихна се широко и й изпрати въздушна целувка, а в очите му не се четеше страх, а гордост и сурова любов — към нея, майка й и Русия. Същата вечер майка й, с куфар в ръка, я събуди посред нощ. Облече я за секунди, после двете излязоха от апартамента и се настаниха в една кола. Тя си спомняше, че се качиха на влак, а после на кораб за Швеция.

Следващите няколко години живяха в Стокхолм, където майка й си намери работа като шивачка, а баронесата ходеше в училище, където приятелите й говореха на различни езици — шведски, руски, френски и английски. Майка й беше направила календар за десет години напред и двете всяка вечер задраскваха по един ден от него. Това означаваше, че са се приближили с един ден до момента, в който баща й ще бъде освободен и ще дойде при тях. Всеки ден двете му пишеха кратки окуражителни писма и ги изпращаха по пощата, макар че не знаеха дали ги получава.

Веднъж, когато беше на седем, двете получиха кратко писмо от него, което някак си беше успял да им изпрати от лагера. В него нямаше нищо за техните писма, но той им пишеше, че ги обича повече от всичко и брои дните до освобождаването си. Признаваше им, че е убил човек, един от другите затворници, след като са се сбили, защото онзи му откраднал гребена и отказал да му го върне. Никой не се интересувал от живота на затворниците, затова изобщо не го наказали. Извън лагера бой до смърт заради един гребен наистина звучеше безумно, но вътре било съвсем различно. Гребените, с които било практически невъзможно да се снабдиш, били едно от най-големите съкровища в лагерите, защото способността да поддържаш в приличен вид косата и брадата си било единственото нещо, с което затворниците успявали да запазят някакво самоуважение, а нямали нищо друго освен самоуважението, на което да разчитат, за да запазят разсъдъка си. И така, някакъв човек беше откраднал гребена на баща й, за да си спечели достойнство. За да запази собственото си достойнство, баща й го беше убил.

Писмото беше кратко, но ужасно затрогващо, защото беше първият им контакт с него, откакто го бяха отвели. Въпреки че беше изпълнено със силни думи и чувства, баронесата се беше развълнувала най-силно от едно-единствено нещо. Обичаше баща си безумно, а в този пасаж той сякаш се обръщаше директно към нея, споделяше най-съкровените си убеждения и й даваше най-важния съвет за собствения й живот.

„Мои най-скъпи и любими, никога не позволявайте да ви отнемат достойнството. Никога, за нищо. Това е единственото, което поддържа огъня на душата запален и в най-тъмната нощ. Нашата душа и душата на Русия. Защитавайте достойнството си до последен дъх и ако се наложи, отвръщайте на удара с всичка сила. Направете така, че те никога повече да не могат да вдигнат ръка срещу вас.“

Думите му докоснаха най-дълбоката струна в душата й и тя ги четеше отново и отново в продължение на месеци, докато завинаги се запечатаха в сърцето й. Един ден изведнъж спря насред изречението и пресметна, че ще бъде точно на петнайсет години и шейсет и един дни, когато го освободят. И макар че й се струваше твърде далечно, все пак я изпълни с надежда и прилив на щастие, защото осъзна, че един ден те ще застанат един до друг и тя ще може да го хване за ръката, да вдигне очи към него и да му каже колко много го обича.

Но този ден така и не дойде. Две седмици след като баронесата навърши девет години, им изпратиха телеграма, която техни роднини от Съветския съюз им препратиха по пощата. Уведомяваха ги, че баща й е умрял от измръзване в най-ужасния трудов лагер от всички, „Колима“, в Североизточен Сибир. По-късно научиха и още: че е умрял, все така изпълнен s ярост срещу съветския режим и любов към съпругата си, дъщеря си и онази Русия, която беше съществувала преди. Разбраха всичко това, защото един от пазачите в лагера — добър човек, попаднал в ужасни обстоятелства — беше рискувал собствения си живот, като им беше изпратил писмо.

— Бог избра баща ти, за да запази свещения дух на родината. Това беше неговата мисия от деня, в който се е родил — каза твърдо майка й. — А сега тази съдба става наша.

Дори днес, когато седеше на масата за вечеря в Нюшател, където Александър разговаряше с Жерар Ротфелс, а Ребека си бъбреше със съпругата му, баронесата сякаш чуваше ехото от думите на майка си и виждаше как баща й се усмихва и й изпраща въздушна целувка, докато го отвеждаха към влака и сигурната смърт в трудовия лагер.

Тя беше наследила свирепата му непримиримост, яростната му гордост, силата, куража и вярата, заповедта да пазят с цената на всичко достойнството си и свещената руска душа. Ето защо, като тийнейджърка, тя беше направила необходимото с нападателя си в Неапол — така жестоко, смъртоносно и с ледено безразличие. Думите на баща й бяха запечатани завинаги в самото й същество: Направете така, че те никога повече да не могат да вдигнат ръка срещу вас.

Тя беше посяла този дух и в Александър и го беше поддържала у него през целия му живот. Именно този дух им беше позволил да се разправят с Питър Китнър преди. И сега щеше да им даде силата да го направят отново.