Алън Фолсъм
Претендентът (135)

56

Хотел „Сент Оранж рю дьо Норманди“, Четвъртък, 16 януари, 2:30 следобед

Ник Мартин стоеше до прозореца в студената хотелска стая на Коваленко, заслушан в мекото тракане на клавишите, докато руският детектив работеше на лаптопа си — пишеше доклад за събитията от деня, който веднага трябваше да бъде изпратен в Москва. На леглото зад малкото бюро бяха оставени бележникът на Халидей и папката на Дан Форд. И двете бяха недокоснати.

Докато гледаше Коваленко — едър, с брада и мечешка фигура, със солиден корем, който опъваше синия пуловер под сакото му, и с голям автоматичен пистолет в кобура на кръста, — Мартин отново изпита чувството, че външността на руския детектив лъже. Беше го усетил за пръв път, когато се бяха запознали в хотелската стая, около тях сновяха хората на Ленар, а трупът на Халидей беше проснат на леглото, и за втори път в апартамента на Арман.

Ленар беше добър детектив, но Коваленко го надминаваше във всички отношения: беше по-находчив, по-независим и по-упорит. Доказваше го отново и отново: с неразрешеното наблюдение, което беше провел пред апартамента на Дан Форд; с това, че го беше проследил посред нощ; с въпросите, които беше задал на Мартин, докато се връщаха от реката с колата на Ленар; с това, че очевидно той беше организирал цялото унизително представление с Клем; със старателното претърсване на дворчето, след като си бяха тръгнали хората на Ленар, и последвалото откриване на найлоновия чувал. Вместо да предаде вещественото доказателство на френската полиция, той беше останал в засада и беше изчакал някой да дойде да си го вземе — някой, за когото беше сигурен, че ще се появи откъм алеята, а не откъм апартамента. Тоест самият Мартин. Нямаше представа колко дълго можеше да чака руснакът, но той проявяваше именно онези лукавост и инат, които Ред Макклачи би оценил.

Но въпреки очевидната му интелигентност и трудолюбие най-важният въпрос оставаше без отговор: защо? Какво целеше? Отново го обзе чувството, че престоят на Коваленко в Париж е свързан с нещо по-голямо от убийството на Алфред Нойс, с нещо, което не признаваше на никого, дори на френската полиция, и по което работеше напълно самостоятелно. А когато този факт се свържеше с допълнителната информация, която може би беше научил от руските следователи, изпратени в Лос Анджелис след убийството на Реймънд, и с това, че Халидей е бил част от първия екип детективи от Отряд 5–2, не беше трудно да се досети човек, че Коваленко очевидно е направил връзката между миналото и настоящето. Явно вярваше, че миналогодишните събития от Лос Анджелис са тясно свързани със ставащото в момента в Париж.

— Искаш ли водка, Мартин?

Коваленко рязко затвори лаптопа и се изправи, за да прекоси ледената стая до нощното шкафче, където беше оставена наполовина пълна бутилка руска водка.

— Не, благодаря.

— Тогава аз ще пия и за двамата.

Коваленко си наля двойно количество от безцветната течност в една малка чаша, вдигна я към Мартин и я изгълта на един дъх.

— Кажи сега какво има там — нареди, като посочи с чашата си към леглото, бележника на Халидей и папката на Дан Форд.

— Какво имаш предвид?

— Кажи какво си намерил в бележника на детектив Халидей и в папката.

— Нищо.

— Честно? Слушай, не забравяй, че не съм напълно убеден дали не си убил мистър Халидей. Нито пък инспектор Ленар, като стана дума. Ако наистина искаш да включим и френската полиция в играта, няма проблеми.

— Добре де — каза троснато Мартин.

Той отиде до масата, наля си една голяма водка и я обърна на един дъх. Нямаше смисъл да продължава да мълчи. Всичко беше на леглото, в бележника и папката. Беше само въпрос на време Коваленко да се добере до истината.

— Знаеш ли кой е Реймънд Оливър Торн?

— Естествено. Той е търсил Алфред Нойс в Лос Анджелис. Прострелян е от полицията и по-късно е починал от раните си. Трупът е бил кремиран.

— Може би не.

— Какво искаш да кажеш?

— Според мен Дан Форд не е мислел така. Той е установил, че полицейското досие на Торн липсва от всички официални бази данни, в които би трябвало да се намира. Нещо повече — хората, които са се занимавали с удостоверяването на смъртта на Торн и кремирането на трупа до един или са изчезнали, или са мъртви. Халидей очевидно е бил на същото мнение, защото е бил по дирите на някакъв преуспяващ козметичен хирург от Калифорния, който пък изведнъж се пенсионирал и се преместил в Коста Рика, броени дни след смъртта на Торн. По-късно същият човек отново се появил в Аржентина, но под друго име. Не знам какво означава всичко това. Но явно е било достатъчно да накара Халидей да си купи самолетен билет за Буенос Айрес. Възнамерявал е да отиде там веднага след като свърши тук, в Париж. Всичко е там. — Мартин кимна към бележника на леглото. — Неговите бележки по случая, самолетният билет, всичко.

— Защо укриваш тази информация от инспектор Ленар?

Беше добър въпрос и Мартин не знаеше как да отговори, поне по такъв начин, че да не се разкрие. Или да не се наложи да разказва какво се е случило с Реймънд в Лос Анджелис и защо всички членове на отряда са мъртви.

Изведнъж обаче му хрумна, че все пак може да отговори, без да навлиза в подробности, като в същото време се сдобие с това, което най-много му трябваше в момента, но което нямаше как да си осигури — копие от пръстовия отпечатък, който полицаите бяха свалили от колата на Дан Форд. Щеше да поеме риск, защото в случай, че Коваленко се обърнеше срещу него, щеше да изгуби всичко и преди да успее да мигне, щеше да се озове в ареста на парижката полиция. Но не беше очаквал да има дори тази възможност и какъвто и да беше рискът, щеше да бъде глупаво поне да не опита.

— Ами ако ти кажа, че Дан Форд е подозирал, че именно Реймънд Торн е убил Алфред Нойс?

— Торн ли?

— Да. А може би е убил и Халидей, и самия Дан. Както знаеш, и тримата са били замесени в случая с Торн в Лос Анджелис.

В очите на Коваленко изведнъж проблесна пламъче, което Мартин не беше виждал преди. То му подсказа, че е на прав път и не бива да се отказва.

— Нойс е убит в Париж. Халидей пристига, за да продължи разследването. Форд вече е тук, защото работи като кореспондент на „Лос Анджелис Таймс“. Нито един от тях не е познал Реймънд, защото е преминал през пластична операция, но той ги е познавал до един, а те са се доближили прекалено много до това, с което се е занимавал.

— Всичко се основава на предположението, че Нойс е бил основната му цел, мистър Мартин — отбеляза Коваленко, вдигна водката, без дори да я погледне, сякаш беше продължение на ръката му, наля остатъка в чашата си и чашата на Мартин и му я подаде. — Форд имаше ли някаква теория какво е искал Реймънд Торн от Нойс преди, в Лос Анджелис, или тук, в Париж? Или защо го е убил?

— Дори да е имал теория, не ми е споменавал.

— И така — каза Коваленко и отпи голяма глътка, — в крайна сметка разполагаме със заподозрян, който няма лице и няма мотив за убийството на Нойс, нито пък за убийството на Форд и Халидей, с изключение на факта, че и двамата са го виждали в предишното му превъплъщение. Нещо повече, почти всичко сочи, че този убиец всъщност е мъртъв. Кремиран. Няма никакъв смисъл.

Мартин отпи от чашата си. Трябваше да каже на Коваленко и останалото, сега или никога. „По-добре да се довериш на руснака — каза си той. — Да повярваш, че той си има собствен план и няма да те издаде на Ленар.“

— Ако наистина Реймънд е оставил пръстов отпечатък в колата на Дан, аз мога да го докажа без съмнение — заяви той.

— Как?

Мартин пресуши чашата си, преди да продължи.

— Халидей е направил компютърно копие на досието на Реймънд Торн от ПУЛА. Не знам кога точно, но снимката и пръстовите отпечатъци на Реймънд със сигурност са в него.

— Компютърно копие? Тоест дискета?

— Да.

Коваленко го зяпна невярващо.

— И ти го намери в бележника му.

— Точно така.