Алън Фолсъм
Претендентът (131)

52

Гар дю Нор, четвъртък, 16 януари, 10:15 сутринта

Инспектор Роже и двама от униформените полицаи на Ленар придружиха Никълъс Мартин и лейди Клем на перона сред тълпата от пътници, които се качваха на скоростния влак Париж — Лондон, който пътуваше през тунела под Ламанша.

Мартин вървеше така, сякаш са му сложили белезници и усмирителна риза. Нямаше избор, освен да се подчинява на нарежданията на Ленар, но в същото време не спираше внимателно да наблюдава и Клем, която изглеждаше готова да избухне, но поне засега успяваше да запази самообладание. Вероятно защото осъзнаваше, че заплахата на Ленар за английските таблоиди не е напразна. Те живееха точно от такива неща и с радост щяха да се нахвърлят върху подобна новина. А Клем прекрасно осъзнаваше, че подобно развитие на нещата не само ще разтревожи, а направо ще вбеси баща й. Той щеше да настоява да разбере какво точно се беше случило с нея, по дяволите. Тя щеше да му каже и той като нищо щеше да изиска публично извинение от френското правителство, което на свой ред щеше да умножи шума във вестниците по сто и напълно да съсипе живота им в Манчестър до степен, в която — поради законите на университета — или лейди Клем щеше да бъде принудена да напусне работата си, или Мартин щеше да бъде изключен, а може би и двете. Нещо повече, папараците незабавно щяха да се инсталират пред вратата и снимките им щяха да се появят навсякъде, дори в американските таблоиди. За Мартин това носеше и допълнителния риск, че някой от ПУЛА може да ги види.

И така, нещата и бездруго бяха достатъчно объркани, но щяха да се влошат допълнително, ако Клем си изтървеше нервите. За щастие тя се държеше. Ленар очевидно беше знаел кое копче да натисне, за да запази всичко скрито-покрито.

Колкото до останалото, двата най-важни източника на информация — полицейското досие на Реймънд от Лос Анджелис, записано на дискетата от бележника на Халидей, и ясният пръстов отпечатък, който Форд някак си беше успял да накара убиеца да остави на прозореца на пежото — засега трябваше да бъдат забравени. Първото беше скрито в чувал за боклук във фонтана в дворчето на апартамента на Арман; второто се съхраняваше в парижката полиция.

Взети заедно, те бяха ключът към едно откритие. Ако съвпадаха, значи убиецът на Дан Форд наистина беше Реймънд; ако не, сегашният луд беше съвсем друг човек. Но Мартин нямаше как да го установи със сигурност, без да се разкрие пред полицията, а той не можеше да си го позволи.

Ако им кажеше за папките във фонтана, те веднага щяха да ги конфискуват, а той самият щеше да се озове в затвора, защото, както се беше изразил Ленар, е „присвоил доказателства от местопрестъплението“. Което веднага щеше да го изкара от играта и да го вкара в лабиринта на френското правосъдие; най-вероятно щеше да му се наложи да изчака да изпратят човек от полицейското управление в Лос Анджелис, за да проведе по-нататъшния му разпит. Значи документите, поне до момента, в който напусна апартамента на Арман, си оставаха скрити, а той щеше да напусне страната.

Роже спря до вагон 5922.

— Пристигнахме — каза той и рязко се обърна към Мартин. — Дайте ми паспорта си, моля.

— Паспорта ли?

— Oui.

Минута по-късно Мартин и лейди Клем бяха настанени във втора класа, докато Роже и двамата униформени полицаи стояха на пътеката пред тях и обсъждаха ситуацията с кондуктора и един от служителите на охраната. Накрая Роже подаде паспорта на Мартин на кондуктора и му каза, че ще му го върнат, когато влакът пристигне в Лондон. Остро му пожела bon voyage, хвърли последен поглед на лейди Клем и слезе заедно с униформените си колеги.

Накрая кондукторът и охранителят също ги изгледаха, обърнаха се и се отдалечиха, но преди да преминат в следващия вагон, пак се обърнаха да им хвърлят по един подозрителен поглед.

— За какво беше всичко това? — попита лейди Клем.

— Всичко кое?

— През цялото време, докато полицаите ти показваха снимките, а и след това, докато спореше с тях, между теб и Надин ставаше нещо.

— Не.

— Естествено, че ставаше — настоя Клем, погледна към пътниците, които се качваха, и отново се обърна към Мартин. — Никълъс, този влак, за разлика от повечето други, които се движат от, към и във Великобритания, не закъснява. Ще потегли точно в десет и деветнайсет, което означава, че разполагаш — тя погледна часовника си — с около трийсет и пет секунди, преди вратите да се затворят и той да потегли.

— Нямам представа за какво говориш.

Клем се наведе към него и сниши глас, а британският й акцент стана още по-насечен:

— Инспектор Ленар дойде в апартамента на Арман, за да търси бележника на покойния мистър Халидей. Информацията в него очевидно е важна за теб, иначе Надин нямаше да го скрие.

— Защо смяташ, че…

— Двайсет и пет секунди.

— Клем, ако им го бях дал — Мартин също беше започнал да шепне, — в този момент и двамата с Надин щяхме да бъдем в някой затвор във Франция, а може би и ти щеше да ни правиш компания.

— Никълъс, инспектор Ленар може би е намерил бележника, а може би не. Но аз знам, че ти си интелигентен човек и сигурно си го скрил добре. Значи е най-добре да предположим, че не го е намерил, и ти трябва да направиш последен опит да си го вземеш, преди това да стане. Двайсет секунди.

— Аз…

— Никълъс, веднага слез от този влак. Ако кондукторът или охраната ме питат, ще им кажа, че си в тоалетната. Когато пристигнем в Лондон, ще кажа на полицаите, че страдаш от ужасна клаустрофобия и не би могъл да издържиш 48-километрово пътуване на петдесет метра под дъното на Ламанша, без да получиш пристъп. Така че не си имал друг избор, освен да слезеш от влака, преди да потегли, като си ми обещал, дори си се заклел, да се качиш на първия самолет за Манчестър и да съобщиш за това на инспектор Ленар в момента, в който пристигнеш там.

— Какъв самолет за Манчестър? Нали нямам паспорт?!

— Никълъс, веднага слизай от проклетия влак!