Алън Фолсъм
Претендентът (43)

43

Колата на Барън и Халидей, магистрала „Санта Моника“, 5:10 следобед

Халидей караше почти със сто и трийсет километра в час на зигзаг по магистралата, а червено-жълтите полицейски светлини отзад не спираха да мигат.

— Според теб какъв е този? — попита Халидей.

За пръв път оставаха насаме с Барън, откакто рано сутринта го беше изпратил до съда, за да не позволи да пуснат Реймънд под гаранция.

— Три еднакви ключа от сейф, най-вероятно от някоя европейска банка — продължи той. — Реймънд Оливър Торн, с рождено име… Ракоци Обуда Тьоколи, роден в Будапеща през 1969 година, получава американско гражданство през 1987 година. Мъти водата в Лос Анджелис, но има и всички тези връзки в Лондон, Европа и Русия. Какъв е този, по дяволите, и какво иска?

Лондон, Европа и Русия.

Бяха излезли наяве и други неща, откакто Реймънд започна серията си от убийства в града, а хората от лабораторията наистина се бяха заели сериозно със съдържанието на куфарчето му. Освен автоматичния пистолет „Рюгер“ и пълнителите за него, паспорта и ключовете (произведени впрочем от една белгийска компания, която не ги продаваше извън границите на Европейския съюз, а освен това водеше стриктна политика да не съобщава на никого, включително и на органите на реда, къде се намират самите сейфове, които се отключват с въпросните ключове) вътре имаше старателно сгънати дрехи — пуловер, риза, чорапи, бельо и принадлежности за бръснене — и един неголям евтин календар. В него бяха отбелязани четири дати, под всяка от които имаше бележка, написана на ръка.

Понеделник, 11 март. Лондон.

Вторник, 12 март. Лондон.

Сряда, 13 март. Лондон, Франция, Лондон.

Четвъртък, 14 март. Лондон.

Под тази имаше и още нещо, написано на някакъв чужд език, а после на английски: Среща с И. М. в бар „Пенритс“, 8 вечерта.

Петък, 15 март. Ъксбридж Стрийт, 21.

А след това празни страници чак до: Неделя, 7 април.

След датата имаше чертичка и една-единствена дума на същия език като този на бележката от 14 март. Полицаите бързо откриха, че е руски. Бележката за 7 април гласеше „Москва“, а онази от 14 март: „Руско посолство, Лондон.“

Беше невъзможно да определят какво означава всичко това и каква връзка има с убийствата, извършвани от Реймънд, ако изобщо съществуваше. Единственият свързващ фактор беше самолетният му билет за полет от Лос Анджелис на 11 март, с който наистина би се озовал в Лондон на 12-и. Какво беше планирал да извърши, след като пристигне там, и дали някоя от останалите дати имаше връзка с идването му в Лос Анджелис или Чикаго, също оставаше неясно.

Бяха препратили информацията на ФБР, за да проверят в техните бази данни, както и на полицията в Лондон. Засега не бяха получили нищо полезно. Датите си бяха просто дати. Лондон, Франция и Москва си бяха просто географски понятия, както впрочем и руското посолство в Лондон. Ъксбридж Стрийт 21 също беше в Лондон, на няколко минути пеша от руското посолство, но беше частен дом — в момента проверяваха собственика. Бар „Пенритс“ също беше в Лондон, но се оказа най-обикновен градски пъб, често посещаван от студенти, а нямаше как да знаят кой е „И. М.“. И така, с изключение на пистолета, паспорта и (вероятно) ключовете, не можеха да научат нищо повече, докато не хванеха самия Реймънд, за да го разпитат.

— Ако го убием, така и няма да разберем — каза тихо Барън.

— Какво? — попита Халидей, който не откъсваше очи от магистралата.

— Реймънд — обясни Барън и се обърна, за да гледа Халидей в очите. — Ние сме на ход, нали?

Халидей бързо премина в съседното платно, преди да отговори:

— Ред ти показа снимките, нали? Дръпна онази реч за „старата вещица“, напомни ти за клетвата за вярност към отряда и те заплаши да не го напускаш, нали? Всички сме минали по този път.

Барън го изгледа продължително и се извърна. След него Халидей беше най-младият член на отряда. Барън не знаеше дали Ред му е разказал за всички престъпници, които са екзекутирали, така че нямаше и как да знае на колко убийства е присъствал Халидей или дали самият той не ги е извършил. Но от начина, по който говореше, беше ясно, че вече е развил имунитет. За него това беше част от работата.

— Искаш ли да поговорим?

Халидей намали зад един кадилак, навъртя волана и настъпи газта. Колата им зави в аварийната лента и отново се устреми напред, като вдигна облак прах.

— За кое? — попита Барън.

— За отряда. Ако имаш проблем, по-добре говори, изплюй камъчето. Така се работи в екип, нали знаеш — споделяш всичко с партньора си.

— Няма проблем, Джими — отвърна Барън, без да го поглежда. — Добре съм.

Последното, от което имаше нужда в момента, бяха още оправдания на убийствата.

— Джон — Халидей за миг го погледна, а по лицето му беше изписано предупреждение, — легендата гласи, че никой никога не е напускал отряда. Това не е вярно.

— Какво искаш да кажеш?

Халидей рязко включи сирената и мина косо през четирите ленти на магистралата, за да хване следващия изход. Когато стигна до кръстовището, за момент спря зад една опашка от коли, но отново включи сирената и ги заобиколи, сви рязко вдясно на един червен светофар и се устреми на север по булевард „Робъртсън“ към Бевърли Хилс.

— Детектив Хауърд Уайт, май 1965 година — каза след това. — Детектив Джейк Тили, август 1972-ра. Детектив Лирой Прайс, декември 1989-а. И това са само онези трима, за които знам аз.

— Те са напуснали отряда?

— Да, напуснали са го. И по тази причина сега са мъртви, за да запазят честта на отряда. До един погребани като герои. Ето защо ти казах, че ако имаш проблем, по-добре да поговорим. Не бъди толкова глупав да мислиш, че можеш да се измъкнеш сам. Защото ще свършиш с куршум в главата.

— Всичко е наред, Джими, не се тревожи — отвърна тихо Барън.