Алън Фолсъм
Претендентът (218)

44

Александър излезе от волгата и тичешком доближи входа за инвалиди на Ермитажа.

Вътре нямаше никой, дори пазачите, които обичайно бяха разположени тук. Той се втурна по един коридор. Посетителите на музея спираха с отворена уста, когато го разпознаваха.

— Царевич — отекваха приглушени гласове по коридора. — Това е царевич. Самият той.

Александър не обърна внимание на смаяните лица и шепота на посетителите, а продължи напред. Къде бяха агентите на ФСО? Къде беше Ребека? Той видя една жена в униформа, която тъкмо излизаше от магазина за сувенири.

— Къде е царицата? — попита настоятелно той, почервенял от гняв. — Къде са агентите от ФСО?

Жената не знаеше и заекна, едновременно ужасена и изпълнена със страхопочитание, че той се обръща лично към нея.

— Няма значение!

Той продължи на бегом. Къде бяха всички? Защо не се бяха подчинили на заповедите му? Метрономът биеше все по-силно. Нещо не беше наред. Беше се случило нещо ужасно и сега той щеше да я загуби завинаги!

— Царевич! — извика някой след него.

Той спря и се обърна. Шофьорът му го доближи тичешком, а от радиостанцията в ръката му с пращене се изливаше буря от статично електричество и съобщения от ФСО.

— Всички агенти са се качили в Тронната зала! — обясни той.

— Защо? Тя там ли е? Какво става?

— Не знам, царевич.

 

 

— Насам! — извика рязко Коваленко.

Руснакът вървеше пръв, следваха го Клем и Мартин с Ребека. Мартин беше прегърнал сестра си през раменете, а шлиферът на Клем беше метнат върху главата й както, за да я скрие от погледа на минувачите, така и за да я предпази от пронизващия вятър, който духаше откъм реката.

Коваленко за секунди ги преведе през „Дворцовая набережная“, булевардът между Ермитажа и реката, и забърза към кея, където Сивокосия чакаше до лодката си и пушеше цигара.

— Ей! — извика му Коваленко, когато го доближиха.

Сивокосия им махна, хвърли цигарата си във водата и бързо отиде до кърмата, за да развърже лодката.

— Няма да откараш царицата в открито море с това! — извика Коваленко, като застана точно пред него и яростно посочи към лодката. — Къде, по дяволите, е кораба, за който се договорихме?!

Сивокосия повдигна вежди.

— Имаме траулер, закотвен на пристанището, но не можехме да го завържем на този кей, без всички полицаи в Санкт Петербург да започнат да ни разпитват какво правим тук, нали така? Би трябвало и сам да се сетиш, приятелю. Какво има, не ми ли вярваш?

Коваленко се усмихна за миг, после се обърна към останалите.

— Качвайте се!

Сивокосия придържаше лодката неподвижно до кея, докато Мартин помогна първо на Ребека, а после и на лейди Клем да прескочат на борда. После двете се скриха под навеса за капитана, където нямаше да се виждат от брега, а Сивокосия прескочи на носа и махна на Мартин.

— Давай!

— До утре сутринта ще бъдат в Хелзинки — каза Коваленко.

Беше застанал толкова близо до Мартин, че никой от останалите не го чу, нито пък видя автоматичния пистолет „Макаров“ в ръката му, протегната към Мартин. Държеше пистолета за дулото, с дръжката напред.

— А ти какво ще правиш? — попита Коваленко.

— Какво ще правя ли? — попита смаяно Мартин и го изгледа.

Значи затова беше всичко. Затова старият детектив се беше ровил в миналото му, внимателно се беше сприятелил с него, толкова бързо и лесно му беше извадил паспорта и визата и беше говорил за рака на Халидей и невероятната му преданост към отряда. Александър беше Реймънд и Мартин знаеше, че Коваленко отдавна е сигурен в това. Но единственият начин да го докаже беше да сравни пръстовите отпечатъци на Александър с тези от дискетата на Халидей, а дискетата вече беше изчезнала, жертва на протокола и политическите съображения. Но все пак трябваше да се направи нещо, защото Реймънд беше станал царевич на цяла Русия; въпросът как да го спре сигурно измъчваше Коваленко още от Париж. Затова толкова внимателно беше разпитвал Мартин за миналото му. Тъй като нямаше избор, Мартин му беше отговарял с малки лъжи — парченца информация, които подлежаха на проверка. И в крайна сметка беше дал на Коваленко онова, от което имаше нужда — човек, който искаше да запази в тайна истинската си самоличност, можеше да убива и имаше голям брой лични причини да се разправи с Реймънд.

— Значи знаеш кой съм — почти прошепна той.

Коваленко бавно кимна.

— Обадих се в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Там не е учил никакъв Никълъс Мартин. За сметка на това се появи един Джон Барън. Освен това, товарищ, в отряда е имало шестима души. Знае се какво е станало с петима от тях. Но къде е последният? Не беше трудно да се досети човек, особено ако е на моето място.

— Никълъс! — извика Ребека от лодката.

В същото време прозвуча и остър вой, защото Сивокосия запали двигателя.

Коваленко продължи, без да им обръща внимание.

— Ермитажът е пълен с хора. Царевич не знае как изглеждаш в момента, нито пък агентите от ФСО.

Очите на Мартин се стрелнаха към автоматичния пистолет в ръката на Коваленко. Времето сякаш бе направило гигантски скок назад и той отново се намираше в онази авторемонтна работилница в Лос Анджелис. Коваленко беше влязъл в ролята на Рузвелт Лий. Можеше дори да каже нещо като „Направи го за Ред“. Или „За Халидей“, или „За Дан Форд“, или дори „За отряда“.

— За кого работиш, по дяволите? — прошепна Мартин.

Коваленко не отговори, а погледна зад гърба му към Ермитажа.

— Той е вътре, най-вероятно в Тронната зала, където бяхме ние, или поне някъде близо до нея. Сигурно е разстроен заради изчезването на царицата и в момента се кара на агентите от ФСО, които трябваше да я охраняват. Нито той, нито те ще обръщат внимание на това, което става около тях. Музеят е пълен с хора. Няма да е толкова трудно после да потънеш в тълпата, особено ако знаеш къде отиваш. Колата ще те чака на Дворцовий проспект до изхода, от който току-що излязохме.

Мартин го изгледа студено и прошепна:

— Копеле мръсно.

— Изборът е твой, товарищ.

— Никълъс! — извика отново Ребека. — Идвай!

Мартин рязко протегна ръка, стисна дръжката на пистолета и го прибра в колана под якето си. После се обърна, като погледна първо към Ребека, а после към Клем.

— Закарай я в Манчестър, ще се видим там!

Той продължи да ги гледа още един миг, за да ги запечата в паметта си. После се обърна и хукна обратно през кея.

— Никълъс! — изпищя лейди Клем зад гърба му. — Качвай се веднага на проклетата лодка!

Но беше закъсняла. Той вече пресичаше „Дворцовая набережная“ на път за Ермитажа.