Алън Фолсъм
Претендентът (211)

37

Яхтклуб „Река и море“, улица „Набережная Мартинова“, Санкт Петербург, събота, 5 април, 12:50 следобед

Застанал отвън с вдигната яка, за да го предпазва от студения вятър, Мартин гледаше през един ъглов прозорец към бара, където Коваленко с чаша в ръка разговаряше с висок мъж с дълга и къдрава сива коса, подобна на грива.

Беше минал почти половин час, откакто Коваленко го беше оставил в бежовия форд, който бяха взели под наем. Беше казал, че ще се забави само няколко минути. Но ето, продължаваше да си говори и да пие, все едно наистина беше в отпуска, а не се опитваше да наеме корабче за задачата им.

Мартин се обърна, отиде до кея и се загледа към островите и каналите пред себе си. Отляво в далечината се виждаше огромният стадион „Киров“, а зад него, блеснал на слънцето, Финският залив. Коваленко му беше казал, че са извадили късмет. По това време на годината пристанището на Санкт Петербург обикновено все още било сковано от лед, но тази година руската зима била по-мека от обикновено и реките и пристанището, а най-вероятно и самото море, не били пълни с обичайните ледове. Това означаваше, че корабоплавателните канали, макар и опасни за пътуване, все пак щяха да бъдат отворени.

Идеята да използват кораб, за да изведат Ребека от Русия, беше хрумнала на Мартин във влака от Москва, докато гледаше спящия си спътник. Първо трябваше да я изведат от Царское село, но Мартин знаеше, че ако лейди Клем се обади на Ребека по телефона и спокойно й обясни, че пристига в Санкт Петербург, а после я попита дали няма някакъв начин да се измъкне от дворцовите си задължения, за да се срещнат насаме за час-два, Ребека ще го направи, без изобщо да се замисли. След като излезеше от двореца, двете можеха да се отърват от телохранителите от ФСО, които със сигурност щяха да придружават бъдещата царица, като просто им кажат, че искат да останат сами за малко. Ребека може би щеше да има проблем с такава заповед, но властната лейди Клем със сигурност щеше да се справи без усилие, а ако изберат подходящо място — някоя катедрала, скъп ресторант или музей, щеше да има многобройни възможности да се измъкнат незабелязано от охраната.

Проблемът беше какво да правят после. Ребека, любимката на народа и бъдеща царица, беше любимка и на медиите, така че лицето й, заедно с това на Александър, се виждаше постоянно и навсякъде — по телевизията, във вестниците и списанията, на тениски, чаши за кафе и дори на детски пижами. Следователно щяха да я разпознаят навсякъде и тя не можеше просто да отиде на някое обществено място като жп гара или летище, без да я обгради цяла тълпа от почитатели и без хората да започнат да се питат: „Къде отива царицата без охрана и без царевич?“

Органите на реда щяха да си зададат същия въпрос и веднага да алармират ФСО. Но дори и да беше предрешена и да успееше да излезе, без да я разпознаят, Ребека пак щеше да има нужда от билет и паспорт. А като се вземат предвид и несигурните разписания, капризите на времето и закъснелите превозни средства, общественият транспорт ставаше твърде сложен и бавен, за да го използват за бягство. Така че Мартин трябваше да измисли друг начин да се измъкнат, при това не само от Санкт Петербург, но и от Русия. Чартърен реактивен самолет беше добър вариант, но прекалено скъп. Освен това така трябваше да попълнят план на полета. Друг вариант беше да използват колата, която Коваленко беше взел под наем, но шосетата сигурно веднага щяха да бъдат блокирани и всички автомобили щяха да бъдат спирани и проверявани. Освен това имаше прекалено много път до най-близките граници — с Естония на запад или с Финландия на север.

От друга страна, да наемат частно корабче, което можеше да замине от Санкт Петербург, когато си поиска, и бързо да излезе от териториалните води на Русия, беше интересна и привлекателна идея. Когато Мартин я обсъди с Коваленко, двамата се съгласиха, че това щеше да бъде идеален вариант, още по-лесен за изпълнение поради връзките, които детективът си беше създал през годините. Ето как се стигна и до срещата с посивелия мъж на бара в яхтклуба и преговорите за плавателен съд и екипаж.

Планът им беше лудешки, но засега се изпълняваше успешно. Докато чакаше на летището в Копенхаген, Клем се беше обадила на Мартин по мобилния му телефон и му беше казала, че е разговаряла с Ребека точно преди закуска. Беше успяла да се свърже с нея, като просто се беше обадила на централата в Кремъл и се беше представила, а след като беше дала достатъчно информация на оператора, за да потвърди аристократичния си произход, я бяха свързали със секретарката на Ребека в Царское село. Без да се колебае, Ребека нетърпеливо се беше съгласила да се срещнат само двете в Ермитажа, на който лорд Престбъри отдавна правеше значителни дарения и където лейди Клем, в качеството си на негова дъщеря, разполагаше с достъп до частни помещения.

Вече наближаваше един следобед. След по-малко от деветдесет минути Клем щеше да пристигне на летище „Пулково“, а Мартин и Коваленко щяха да я вземат с колата и да я откарат до Санкт Петербург. В три и половина тя щеше да се срещне с Ребека в Ермитажа. В четири щяха да влязат в Тронната зала на Петър Велики, където щяха да ги чакат Мартин и Коваленко. Ако всичко вървеше добре, в четири и петнайсет щяха да излязат оттам през някоя странична врата и да отидат директно на кея срещу музея, където — ако Коваленко успееше да приключи преговорите със Сивокосия — щеше да ги чака корабче, годно да плава в открито море. Мартин, Клем и Ребека щяха да се качат веднага и да влязат в кабината, където нямаше да се виждат отвън. След броени минути корабчето щеше да се отдели от кея, да се спусне надолу по Нева до пристанището на Санкт Петербург, да излезе във Финския залив и да прекоси морето през нощта на път за Хелзинки. Коваленко просто щеше да върне колата под наем и да хване следващия влак за Москва.

Докато от ФСО се усетят, че Ребека я няма, и вдигнат тревога, вече щеше да бъде твърде късно. Можеха да затворят всяко летище, да претърсят всеки влак и да спрат всяка кола, но нямаше да открият нищо. Дори ако подозираха, че е напуснала страната с кораб, как щяха да разберат на кой от стотиците плавателни съдове в морето се намира? Какво можеха да направят — да ги спрат всичките до един? Това беше невъзможно. Но дори да се опитаха, докато вдигнат по тревога руската брегова стража, вече щеше да е започнало да се стъмва, а Ребека, Клем и Мартин щяха да са влезли в безопасните международни води, или поне да са много близо до тях.

И така, Клем беше тръгнала насам, а Коваленко се опитваше да наеме корабче, така че планът им беше задействан. Сега въпросът беше дали и останалата част от него ще проработи както трябва. Най-големият проблем, разбира се, беше самата Ребека. Дори най-простото действие, да излезе от Царское село на разходка до Санкт Петербург, можеше да стане практически невъзможно, ако хората от охраната имаха нещо против. Дори и да успееше да стигне до Санкт Петербург без проблеми, пак нямаше как да се предположи какво ще стане, когато дойде в Ермитажа при лейди Клем с мисълта, че просто ще се види с приятелка, а изведнъж открие, че там я чака Никълъс. Този момент и сам по себе си щеше да е зареден с твърде много емоции, а броени мигове след това той трябваше да й каже и за Александър — така че изобщо не беше сигурно дали Ребека ще събере нужната сила и кураж да му повярва и да се съгласи веднага да напусне Санкт Петербург. Успехът на бягството им зависеше именно от нея.

— Иска да му се плати сега — каза Коваленко, като го доближи на кея, следван плътно от Сивокосия. — Мислех си, че ще тръгне на доверие заради старото ни приятелство и ще уредя да му платиш по-късно, но не стана. Има корабче и екипаж, който няма да задава въпроси, но работата е рискована и той се страхува, че ако нещо се издъни, няма да си получи парите. А аз със сигурност нямам толкова пари, колкото иска.

— Аз… — Мартин заекна.

Всъщност имаше само две кредитни карти и по-малко от сто евро в брой.

— Колко иска?

— Две хиляди американски долара.

— Две хиляди?

— Да — потвърди Сивокосия и пристъпи към него, като добави на английски. — В брой, предварително.

— Кредитни карти — отвърна Мартин безизразно.

Сивокосия направи гримаса и поклати глава.

— Нет. В брой.

Мартин се обърна към Коваленко.

— Кажи му, че нямам друго.

Коваленко се приготви да превежда, но така и не му се наложи.

— Банкомат — каза рязко Сивокосия. — Банкомат.

— Той иска… — започна да обяснява Коваленко.

— Разбрах какво иска — прекъсна го Мартин и се обърна към Сивокосия. — Банкомат. Добре. Става.

Адски се надяваше в двете му кредитни карти да са останали достатъчно пари, за да покрие исканата сума.