Алън Фолсъм
Претендентът (181)

7

Баронесата погледна Ребека, която седеше в отсрещния край на салона и четеше, после и Александър, който разговаряше с полковник Мурзин. Накрая се извърна и погледна през прозореца, където се виждаха единствено гъсти облаци. След няколко минути обаче чартърният „Туполев“, с който летяха, се издигна над тях и тя зърна английския бряг, преди самолетът да завие на изток, над Северно море към Москва.

След като така твърдо се беше изказала по отношение на брат си в колата, Ребека почти не беше продумала и Александър мъдро беше решил да я остави насаме с мислите й. Възстановяването й от болестта с помощта на психотерапията, която беше продължила цели няколко месеца, беше направило психиката й не просто здрава, а силна и изключително независима. Баронесата си спомни как се бяха отбили да оставят лейди Клемънтайн пред университетската сграда, където беше нейният кабинет, преди да продължат към летището, и Ребека беше слязла от колата под дъжда, за да я прегърне за сбогом. Когато стана свидетел на тази сцена, баронесата ясно усети пареща тревога, защото връзката им очевидно беше много силна и в някакъв момент със сигурност можеше да се превърне в пречка за нея или за Александър. Но тя реши да отхвърли тази мисъл, защото можеше да предизвика само тревоги.

Баронесата виждаше под себе си белите зайчета на вълните в сивото море, в далечината беше брегът на Дания. Скоро щяха да минат над нея и да се приближат към южния край на Швеция. Мисълта за страната, където беше отраснала, я потопи в спомени за дългото пътуване, което беше започнала на деветнайсет години, когато майка й почина, тя напусна Стокхолм и замина за Париж, за да следва в Сорбоната. Именно там се запозна с Питър Китнър и те незабавно, лудешки и страстно се влюбиха един в друг. Връзката им беше толкова естествена и носеше толкова силен емоционален и физически заряд, че изпитваха агония, когато трябваше да се разделят дори за час. Светът не познаваше любов като тяхната. Бяха сигурни, че тя е предначертана от звездите и ще продължи вечно. И заради това си казваха много лични неща, които дотогава бяха крили дълбоко в себе си. Тя му разказа за баща си, за бягството им от Русия и за смъртта му в лагера. По-късно му разказа и какво се беше случило с нея в Неапол, когато беше на петнайсет, макар че внимателно преиначи историята така, че младото момиче, което е било отвлечено и изнасилено, а после е убило и обезобразило мъчителя си, уж е нейна „близка приятелка“, която така и не била заловена.

Но макар че му беше разказала историята, без да разкрива собствената си роля в нея, това все пак беше най-близкото нещо до самопризнание, което беше правила пред някого. И не след дълго Китнър също й сподели собствената си тайна, като й каза кой е баща му и какво е било семейството му, и я накара да се закълне, че никога няма да разкрие тази тайна, защото Романови продължаваха да се страхуват от комунистическо преследване и семейството му го беше заклело да не говори пред никого.

Разкритието я разтърси до основи. Ако преди изобщо беше имала някакви съмнения, сега те се разсеяха напълно. Срещата им наистина беше Божие дело, тяхната истинска съдба. Тя беше руска благородничка, а той — наследник на руския трон. Свещената душа на родината, дългът на неговите предци и онова, заради което беше загинал нейният баща, беше едно и също, живееше и в двамата и тяхната мисия в живота беше да го запазят. И двамата повярваха в това. Съвсем скоро тя забременя с Александър и Китнър, вън от себе си от радост, се ожени за нея. След бащата на Китнър и самия него именно това дете щеше да бъде законният наследник на руската корона. Тяхното бъдеще и бъдещето на Русия бяха слети в едно. Един ден, по време на техния живот, комунистическата система щеше да се срине и монархията най-сетне щеше да бъде възстановена по право, а те щяха да седнат на трона. Тя, съпругът й и тяхното дете.

А после, също толкова бързо, всичко се разпадна.

Когато им съобщиха за сватбата си и че е бременна, родителите на Китнър избухнаха като вулкан. Майка му я нарече курва и използвачка; въпреки благородническия й произход смяташе, че не е подходяща за майка на прекия наследник на трона. Китнър беше извикан от апартамента, в който живееше с нея, и му бе забранено да я вижда повече. На следващия ден бракът им беше анулиран и един адвокат, който представляваше семейството им, й връчи чек за сериозна сума и я предупреди никога повече да не се опитва да се свърже с тях, да използва името им или да разкрива кои са те. Но това не беше всичко. Последното им искане беше най-жестоко — да направи аборт, да унищожи детето, което носеше в утробата си.

Тя твърдо, яростно и грубо отказа. Мина един ден, после втори и нищо не се случи. На третия ден един мъж с тъмни очи и стоманен поглед застана на прага й. Той й съобщи, че тя има записан час за аборт и трябва веднага да тръгне с него. Тя отново отказа с жар и се опита да затръшне вратата в лицето му, но той грубо й удари шамар и й нареди да си събира нещата. След няколко минути потеглиха с неговата кола. Сякаш отново се беше озовала в Неапол. Изнасилване или аборт против волята й — чувството беше еднакво.

Най-голямата грешка на нейния похитител обаче беше да й позволи да си събере нещата. В чантата си тя беше прибрала ножа, който беше използвала в Неапол и който пазеше точно за такъв случай. Малко по-късно им се наложи да спрат на един светофар. Мъжът неприятно се усмихна и й каза, че почти са пристигнали и съвсем скоро всичко ще свърши.

Точно така и стана — поне за него. Още преди да светне зелено, тя извади ножа от чантата си и му преряза гърлото с един замах. В същата секунда отвори вратата на колата и хукна навън, напълно уверена, че всеки миг ще я хванат и ще я тикнат в затвора до живот. Успя да си събере нещата и избяга от Париж още същия ден, като взе влака за Ница. Там се нанесе под наем в един безличен апартамент и живя с парите, получени от семейството на Китнър. След шест месеца роди Александър. През цялото време очакваше полицията да похлопа на вратата, но те така и не се появиха. Постепенно стигна до извода, че престъплението й е останало без свидетели, а семейството на Китнър, което се страхуваше от общественото внимание, така и не е уведомило властите за връзката си с убития или с нея самата. Тя обаче прекара всички тези месеци нащрек, като непрекъснато полагаше съзнателни усилия да контролира както страха си от полицията, така и яростта си заради онова, което й бяха причинили. А после, когато роди здраво бебе, Александър, внимателно насочи мислите си към онова, което трябваше да направи от сега нататък.

Преднамерените, изпълнени с омраза действия на семейството на Питър Китнър бяха едно. Тя донякъде разбираше и дори ги приемаше като част от същото перверзно, жестоко и арогантно човешко поведение, заради което баща й беше изпратен в Гулаг, а тя самата беше брутално изнасилена в Неапол.

Но не разбираше и никога нямаше да приеме поведението на самия Питър Китнър. Човекът, който й се беше заклел, че я обича повече от живота си, който й беше направил дете и се беше оженил за нея, който споделяше нейната мечта за Русия, се беше подчинил на заповедта на родителите си, без дори да възрази.

Той нито веднъж не се беше изправил, за да декларира любовта си. Нито веднъж не се беше опитал да защити нея или връзката им. Нито веднъж не се беше опитал да помогне нито на нея, нито на още нероденото им дете. Не беше казал нито една дума, с която да я утеши. Просто беше прекосил стаята и беше излязъл, без дори да я погледне.

А собственият й баща, когато го отвеждаха към влака за Гулаг, беше намерил сили да се обърне, да й се усмихне и да й изпрати въздушна целувка. Защото баща й беше горд и обичаше, и мразеше силно. За нея той олицетворяваше руската душа. А Питър Китнър, който уж беше прекият наследник на руския трон, просто беше изпълнил заповедта на семейството си. След това им се беше подчинил още веднъж, когато се ожени отново за жена от испанската кралска фамилия и по този начин създаде семейство с подходяща императорска стойност.

Тя можеше да разбере дори това, но не разбираше как можа да излезе от стаята, без да я погледне. Никога нямаше да му го прости и се беше заклела, че един ден ще го накара скъпо да плати.

И Питър Китнър беше платил. С цената на живота на сина си. С цената на руския трон. И щеше да продължи да си плаща. Защото тя не беше свършила.