Алън Фолсъм
Претендентът (143)

64

Къщата на авеню Жорж V, 7:30 вечерта

Човек нямаше как да сбърка Николай Немов — миниатюрен, енергичен, елегантно облечен, той постоянно се поклащаше напред-назад на пети, докато говореше, и беше прочут с декларативните си позиции по всички въпроси, огромното си влияние и неизменно високия си рейтинг сред жителите на Москва, които го бяха избрали за свой кмет. Великата княгиня Катерина буквално затаи дъх, когато го забеляза. Кметът стоеше по средата на балната зала, в която се бяха събрали Романови от всичките клонове на семейството, облечени в смокинги.

Ники, както го наричаха всичките му приятели, беше една от любимите скъпоценности на Катерина — човек, с когото внимателно и търпеливо беше градила приятелство през всичките тези години, докато не бяха стигнали до онази фаза, в която поне веднъж седмично си бърбореха по телефона, дори да нямаше конкретен повод. Пристигането му тук беше абсолютна изненада за нея, но тя осъзнаваше, че кметът го е направил само заради нея и сина й Сергей. И именно присъствието му й показа, че всичко вече е свършило и войната е спечелена. Да, схватките щяха да продължат още известно време, но щяха да бъдат безплодни; от големия брой представители на Романови от различни клонове, които бяха обградили Немов, и от личното влияние на повечето от тях тя разбра, че дългата й война е приключила и е било взето правилното решение. Короната на Романови скоро щеше да бъде поставена на главата на сина й. За нея Сергей вече беше царевич на цяла Русия.

Питър Китнър пътуваше сам в лимузината си. Колата приближаваше Триумфалната арка. Шофьорът караше бавно в гъстия снеговалеж по пустите улици на един Париж, който изглеждаше като пейзаж от пощенска картичка. Хигс седеше отпред до шофьора и говореше по мобилния телефон, но ги делеше бронирано стъкло, така че Китнър не чуваше нищо. Снегът и стъклото го изолираха от всичко като затворник в клетка от мълчание.