Алън Фолсъм
Претендентът (107)

27

Хотел „Айфел Камброн“, рю дьо ла Кроа-Нивер, 9:20 вечерта

Дан Форд паркира ситроена си на половин пресечка от хотела. От паркинга се виждаше входът на „Айфел Камброн“, задръстен от униформени полицаи и линейки. Сред тях беше спряно и бежовото пежо на Ленар.

— Ник — обади се меко Форд. — Точно в момента никой не знае кой си. Но ако не са информирали ПУЛА, съвсем скоро ще го направят. Ако влезеш с мен, Ленар ще попита кой си и какво правиш там. Сам си търсиш белята.

Мартин се усмихна.

— Вкарай чара си в действие. Кажи му, че съм ти приятел от Щатите.

— Ти твърдо си решил да се самоубиеш, така ли?

— Дан, Джими Халидей ми беше приятел и партньор. Искам да науча нещо повече за смъртта му. Може и да се справя по-добре от френската полиция. Длъжен съм поне да опитам. — Той помълча, после добави: — Сигурен съм, че той би направил същото за мен.

Когато влязоха, Ленар вече беше там. С него имаше и още един детектив. Малък екип от криминалисти събираше доказателства от спалнята и банята. Фотографът на полицията снимаше, каквото му кажат.

Трупът на Халидей беше на леглото, облечен с тениска и боксерки. Тениската и завивките около горната половина на тялото му бяха подгизнали от кръв. Главата беше странно наведена назад на възглавницата. Те се доближиха още малко и видяха защо. Гърлото му беше прерязано почти до гръбнака.

— Qui est-ce? — попита Ленар, като гледаше Мартин.

— Никълъс Мартин, un ami américain — отвърна Форд. — D’accord?

Ленар изучаващо го огледа, после кимна и отвърна на английски:

— Стига да не се пречка и да не пипа нищо.

Форд кимна признателно.

— Имаш ли представа какво е станало?

— По килима до вратата има още кръв. Сигурно си е почивал или е бил в тоалетната, когато някой е почукал. Той е отишъл да отвори и убиецът му е прерязал гърлото моментално, а после го е пренесъл до леглото. Станало е толкова бързо, оръжието на убийството очевидно е било много остро — бръснач, предполагам, или някакъв специален боен нож.

— Убийство с цел грабеж? — попита Форд.

— Поне на пръв поглед не изглежда така. Май нищо не липсва от портфейла му. Багажът му също не е бил разопакован.

Мартин внимателно пристъпи към леглото, за да разгледа Халидей по-добре. Точно в този момент един брадат мъж с торбест костюм излезе от банята. Беше на около четирийсет години, прилично дебел и с тежки клепачи над кафявите очи, които му придаваха сънлив вид.

— Това е инспектор Коваленко от руското Министерство на правосъдието — каза Ленар на Форд. — Помага ни за убийството на Алфред Нойс, защото Нойс е бивш руски гражданин.

— Доколкото знам, няколко руски следователи дойдоха в Лос Анджелис веднага след инцидента с Реймънд Торн — каза Форд, като хвърли бърз поглед на Мартин. Ето го и отговора на въпроса му дали някой се е свързал с руснаците. — Но не знаех, че Нойс е бил руснак — добави и се обърна към Коваленко. — Дан Форд, репортер от „Лос Анджелис Таймс“.

— Знам кой сте, мистър Форд — отвърна Коваленко с тежък руски акцент. — Разбрах, че детектив Халидей е бил ваш приятел. Искрени съболезнования.

Последното беше произнесено с чувство, затова Форд отвърна:

— Благодаря ви.

— А вие сте приятел на мистър Форд? — Коваленко погледна към Мартин.

— Да, казвам се Никълъс Мартин.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Мартин.

Коваленко леко кимна. Това беше същият човек, който беше избягал толкова бързо от парка, когато беше забелязал полицията, а сега беше влязъл право на местопрестъплението, без изобщо да се поколебае.

— Кой го е намерил? — обърна се Форд към Ленар.

— Една от чистачките дошла да оправи леглото. Когато почукала, никой не отворил, затова тя си отключила и влязла. Видяла го и веднага се обадила на управителя. Било е около седем и двайсет.

Фотографът пристъпи до леглото, за да заснеме трупа от различни ъгли, и Мартин се отдръпна, за да не му пречи. Успя да огледа Халидей по-подробно. Лицето му беше насечено от по-дълбоки бръчки, отколкото си го спомняше. Беше слаб, дори прекалено слаб. А имаше и още нещо. За своите трийсет и пет години изглеждаше направо стар. Но това беше човекът, заради когото изобщо беше влязъл в отряда и който го беше подкрепил по време на кризата около Донлан и целия ужас и кръвопролития около Реймънд. Той беше човекът, който му се беше притекъл на помощ в най-важния момент от живота му, беше се изправил до него и беше спасил както Ребека, така и него самия от полуделия Лен Полчак.

Мартин усети как го обземат тъга и гняв. Той импулсивно се обърна към Ленар.

— Чистачката. Тя обадила ли се е на управителя, или е отишла лично да го извика?

Дан Форд поклати глава, за да го накара да млъкне.

— Питате дали се е обадила от тук или от друго място в хотела? — уточни Ленар.

Твърде късно — вече се беше замесил.

— Да.

— Както можете да предположите, тя се е ужасила от гледката. Избягала е от стаята и се е обадила от един телефон в дъното на коридора, до асансьорите.

Ленар хвърли поглед на Форд.

— Според мен твоят приятел предполага, че убиецът може би все още е бил тук, вероятно в банята или в гардероба, а после си е тръгнал, докато чистачката е отишла да извика управителя. Нали така? — обърна се той към Мартин.

— Само попитах какво точно е станало.

Форд изруга под носа си. Сега вече не само Ленар, но и Коваленко гледаха Мартин с нескрито любопитство. Журналистът разбра, че трябва да се намеси, преди всичко да се е объркало окончателно.

— Познавам съпругата на Халидей — обади се той, като пристъпи между Мартин и Ленар. — Искате ли аз да й се обадя?

— Щом искаш.

Мартин използва момента, за да отстъпи назад и да огледа стаята. Куфарът на Халидей лежеше отворен до леглото и беше пълен с дрехи. Дори принадлежностите му за бръснене стояха вътре. Сякаш току-що е бил отворен, когато било извършено убийството.

— Ник, хайде да тръгваме и да оставим момчетата да си вършат работата — обади се Дан Форд.

Стоеше до вратата и по всичко личеше, че иска да тръгват веднага.

— Сещаш ли се за някаква причина някой да иска да го убие? — попита Ленар.

— Не. Никаква.

— Ела утре сутринта да поговорим, моля те. Може би заедно ще открием нещо.

— Разбира се — каза Форд и двамата с Мартин се обърнаха към вратата.

— Мистър Форд — обади се Коваленко, застанал на прага така, че да не могат да минат. — Вие познавахте детектив Халидей от Лос Анджелис, нали така?

— Да.

— Той беше член на легендарния Отряд пет-две, да?

— Да, точно така — отвърна хладнокръвно и безизразно Дан Форд.

— Репутацията на отряда е добре известна на полицаите в целия свят. Русия не е изключение. Дори в моя кабинет имам снимка на покойния им командир Арнълд Макклачи. Той е бил герой, да? Като Гари Купър в каубойските филми за шерифи.

— Изглежда, знаете много за Америка — каза Форд.

— Не, само малко — усмихна се леко Коваленко, после се обърна към Мартин. — Вие също ли познавахте детектив Халидей, мистър Мартин?

Мартин се поколеба. Осъзнаваше, че с оставането си в Париж, замесването си в убийството на Нойс, желанието си да се срещне с Халидей и с появата си на местопрестъплението, където в момента работеше френската полиция, беше поемал все по-голям риск, точно както го беше предупредил Форд. И точно затова Ленар беше започнал да го разпитва, а сега и руският детектив. Коваленко приличаше на стар учител с дебелите си бузи, брадата и големите кафяви очи, но това беше само прикритие. Всъщност беше интелигентен и находчив. А освен това си беше написал домашното. Знаеше за 5–2, както и за Ред. Нямаше значение дали наистина има негова снимка на бюрото си. С въпросите си Коваленко просто търсеше някакъв симптом за разпознаване — знак от страна на Мартин или Дан Форд, че знаят повече за това убийство, отколкото са склонни да признаят.

Или пък, помисли си изведнъж Мартин, въпросът всъщност касаеше Нойс и това, което Форд и Мартин знаеха за него за разлика от самия Коваленко, френската полиция и руските следователи, изпратени по-рано в Лос Анджелис.

Но какъвто и да беше въпросът в действителност, Мартин трябваше да внимава с отговора. Ако изпуснеше някоя дума или по друг начин се издадеше, че знае нещо повече за случая, руснакът веднага щеше да го притисне, а точно това не биваше да се случва сега.

— Да, познавах го, но бегло — отвърна безизразно той. — Най-вече от разказите на Дан за него.

— Разбирам. — Коваленко се усмихна вежливо и малко успокои топката, но не съвсем. — А сега сте в Париж на гости на мистър Форд, да?

— Да.

— Може ли да попитам къде сте отседнали?

— В моя апартамент — отвърна Форд вместо него.

— Благодаря — усмихна се отново Коваленко.

— Значи в моя кабинет, в девет сутринта? — обърна се Ленар към Форд.

— В девет, да. Au revoir — каза Форд и избута Мартин навън.