Андрю Грос
Синята зона (90)

87.

— Ето това е — Кейт вдигна рамене, а пръстите й бяха обвит около свития юмрук на Тина в частната стая. — Оттогава минаха няколко седмици. Сега работим по въпроса с доверието. Той успя заради мен, Тина. Не зная, може би всичко ще бъде наред.

Кейт помилва гладкото бледо лице на приятелката си. Клепачите на Тина помръдваха. Устата й трепкаше от време на време. Това беше нещо, с което свикнаха. През последните седмици състоянието й се бе подобрило. Вътрешночерепното налягане беше спаднало. Превръзките бяха махнати. Тръбата на апарата за изкуствено дишане също. Сега Тина дишаше самостоятелно. Точките й по скалата на Глазгоу се бяха покачили на четиринайсет. Лекарите бяха почти сигурни, че ще се събуди. След месец или още утре.

А после какво? Това беше въпросът, на който никой не можеше да отговори.

— Връщам се в лабораторията — продължи Кейт. Тя се загледа безучастно в мониторите над леглото на Тина. Постоянната жълта вълна на сърдечната дейност, данните за кръвното й налягане. — Това е хубаво усещане. Пакър ми възложи да довърша Тристан и Изолда. Двеста шейсет и четири опита, Тина. Можеш ли да повярваш? Започнахме да пишем за това. „Пи&Си Медикъл Ривю“^[1] се съгласи да го публикува. А аз дори вече работя върху дисертацията си. Най-добре е да вземеш да се размърдаш. Ако се позабавиш още малко със събуждането, ще трябва да се обръщаш към мен с „докторе“…

Кейт почувства подръпване по ръката. Просто рефлекс, бяха казали лекарите. Често се случваше. Кейт погледна. Клепките на Тина помръдваха.

Толкова много неща се бяха случили. Как би могла да й ги разкаже?

— Тина, малко е странно — продължи Кейт, загледана през прозореца, — но нямам нищо против онова, което се случи с татко. Поне свърши. По един малко необичаен начин Грег вероятно ми направи услуга. Татко получи онова, което заслужаваше. Но се запитах дали щях да го натисна? Този спусък. Ако Грег не беше дошъл. Мисля, че щях да го направя. Там лежеше баща ми. Трябваше… заради него!

Когато Кейт си мислеше за това, все още се просълзяваше.

— Тина, ти го познаваш. Беше впечатляващ. Не можеш току-така да изтриеш двайсет години.

Кейт отново почувства подръпването. Тя продължи да гледа навън. Но усети пръстите, които се обвиха около палеца й.

Кейт погледна към Тина. „Боже мили!“ Сърцето й едва не спря.

Тина я гледаше.

С широко отворени очи.

— О, господи, Тина! — Кейт скочи на крака и щеше да започне да крещи за сестрата. Но преди да успее да го направи, устата на Тина леко се размърда и на лицето й се появи едва доловима усмивка в знак, че я е познала.

Кейт едва се сдържаше:

— Тина, аз съм, Кейт! Чуваш ли ме? Скъпа, ти си в болница. Аз съм тук!

Тина примигна и отново й стисна ръката. После навлажни устни, сякаш се готвеше да заговори.

Кейт се наведе по-близо, ухото й беше на няколко сантиметра от устните на болната. Те леко се помръднаха и прошепнаха едва чуто една-едничка дума:

— Левкоцити…

Очите на Тина задържаха погледа на Кейт. В тях имаше искрица живот. И смях. Ъгълчето на устата й се изкриви в позната усмивка.

— Да, левкоцити — кимна Кейт. „Левкоцити!“

Тя се наведе към зеления бутон за повикване на сестрата. Тина отново стисна ръката й, като че искаше Кейт да се приближи отново. Очите й се застрелкаха наоколо, опитваше се да установи къде е, защо има тръби в ръката й, но дланта й стискаше тази на Кейт, когато промълви:

— Все още ли ги гледаш? По цял ден?

— Да — кимна Кейт сочи, пълни се със сълзи. — През целия шибан ден!

Тина премигна и прошепна:

— Кейт, трябва да имаш живот.

Права беше! Кейт можеше да го прочете в очите й. Нейната приятелка щеше да се оправи!