Андрю Грос
Синята зона (9)

6.

Този следобед пътуването до Уестчестър беше дълго и трудно за Рааб, нищо че седеше на задната седалка на черната лимузина, която неговият адвокат Мел Кипстейн беше уредил.

Час преди това беше отведен пред съдия Мюриъл Заперстейн в сградата на Нюйоркския районен съд на Фоли Скуеър, за да му бъде предявено обвинение — най-унизителният момент в неговия живот.

Недружелюбният прокурор, който бе присъствал на разпита му, го нарече „криминален мозък“, архитект на незаконна схема, чрез която колумбийските наркобарони успяват да изнасят пари от страната. Освен това го обвини, че от години съзнателно е печелил от тази схема и има връзки с известни трафиканти на дрога.

Рааб трябваше да положи усилия, за да не се развика: „Не, не е така.“

Всеки път, когато слушаше как съдията прочита ново обвинение, то се врязваше в него като назъбено острие на нож.

Пране на пари. Подпомагане и съучастничество в криминално престъпление. Заговор за измама на правителството на САЩ.

След известни пазарлъци, по време на които Рааб се разтревожи, че може изобщо да не го пуснат, му определиха гаранция от два милиона долара.

— Разбирам, че притежавате луксозна къща в Уестчестър, господин Рааб — съдията надникна над очилата си.

— Да, ваша чест — вдигна рамене Бенджамин, — така мисля.

Тя надраска нещо върху един документ с официален вид.

— Опасявам се, че вече не е ваша.

Час по късно той и Мел пътуваха по магистрала 95 към Уестчестър. Единственото, което каза на Шарън, беше, че е добре и че ще й обясни всичко, когато се прибере вкъщи.

Мел смяташе, че те определено имат пространство да маневрират. Беше на мнение, че Рааб е вкаран в капан. Досега го беше представлявал при спорове по изпълнение на договори, за наема на офиса и при учредяването на попечителство за децата му. Само преди две седмици те двамата бяха завършили втори в турнира по голф между членовете на клуба и гостите в Бърнинг Трий.

— Бен, законът казва, че трябва да си им помагал съзнателно. Този Концерга никога не е заявявал пред теб какво възнамерява да прави със златото. Така ли е?

Рааб поклати глава.

— Да.

— Никога не е споменавал изрично, че парите, които ти дава, произхождат от незаконни действия?

Рааб отново поклати глава, а после отпи голяма глътка от бутилката вода.

— Така че, ако не си знаел, не си знаел. Така ли е, Бен? Това, което ми съобщаваш, е чудесно. ЗКОВГ изисква да си заговорничил със „съзнателно намерение“. Не може да си участник, а още по-малко да подпомагаш и подстрекаваш, ако не знаеш.

Когато Мел го казваше, звучеше хубаво. Направо можеше и сам да го повярва. Той беше допуснал няколко големи грешки в преценките си. С това трябваше да се оправя. Бе действал сляпо и глупаво. От алчност. Но не беше наясно с кого си има работа и какво правят онези със златото. Утре сутринта имаше втора среща с представители на правителството, която вероятно щеше да предопредели следващите двайсет години от живота му.

— Бен, трябва обаче да ти кажа, че тази история с онзи тип Бероа… усложнява нещата. Лоша работа. Имам предвид, че са те записали как обсъждаш същата схема с агент на ФБР — Мел го изгледа внимателно. — Бен, това е важно. Приятели сме от дълги години. Има ли нещо, което не си ми казал и което може да окаже влияние на случая? Нещо, което правителството може би знае? Ако е така, сега е моментът да ми кажеш.

Рааб се вторачи в Мел. Бяха приятели повече от десет години.

— Не.

— Чудесно. Е, може да се каже, че имаш късмет, — адвокатът изглеждаше облекчен и надраска няколко бележки в тефтера си. — Късметлия си, че не ти си този, когото искат. Иначе нямаше да има какво да обсъждаме — Мел задържа погледа си върху лицето му, после лекичко поклати глава. — Какво си мислил, че правиш?

Рааб отпусна глава на облегалката и затвори очи. Двайсет години от живота му… отлетели просто ей така.

— И аз не знам.

Обаче знаеше много добре, че най-тежкото тепърва предстои. То щеше да се случи, щом пристигнеше вкъщи. Когато минеше през вратата и трябваше да обясни на семейството си, което му вярваше и го уважаваше, как възходящата линия на живота им през последните две десетилетия на практика е прекъсната. Как всичко, на което са разчитали и са приели за даденост, вече го няма.

Той винаги е бил скалата, хранителят. Винаги беше говорил за гордостта и семейството. Ръкостискането беше неговата дума. Сега всичко щеше да се промени.

Рааб почувства как стомахът му се свива. Какво щяха да си помислят за него? Щяха ли да го разберат?

Колата слезе от магистралата през изход 16 и пое на север, по „Палмър“, към Ларчмънт. Улиците, магазините и пазарите, които виждаше всеки ден, още си бяха там.

Утре всичко щеше да се разчуе. Щеше да е на първа страница на вестниците. Щеше да се разнесе в клуба, в местните магазини. В училището на Ем и Джъстин. Стомахът му стана на топка.

„Един ден ще разберат — каза си той. — Един ден ще трябва да погледнат на мен по същия начин. Като на съпруг и хранител. Като на баща. Като на човека, какъвто винаги съм бил. И да ми простят.“

Беше тренирал Емили. Беше поставял инсулин на Кейт, когато се разболя. Беше добър съпруг на Шарън. През всички тези години.

И това не беше лъжа.

Лимузината зави надолу по Ларчмънт Авеню и се насочи към океана. Рааб се напрегна. Къщите му бяха познати. Тук живееха хората, които познаваше. Децата им, с които учеха неговите деца.

На „Сий Уол“ линкълнът зави надясно, оставаше само една къса улица. Океанът лежеше точно пред тях, встрани се издигаха колоните от пясъчник, а зад тях, в края на покритата с трева автомобилна алея, се извисяваше просторната къща в тюдорски стил^[1].

Раб лекичко въздъхна.

Знаеше, че ги беше измамил. Беше измамил тяхната вяра и доверие. Но вече не можеше да отстъпва. Освен това беше наясно, че случилото се днес не е краят.

Когато истината излезеше наяве, щеше да ги разочарова много повече.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Мел и стисна ръката на Рааб, докато колата спираше на покрития с чакъл паркинг.

— Не — поклати той глава.

Това беше само една къща. Важни бяха хората в нея. Каквото и да беше направил, семейството му не бе лъжа.

— Трябва да свърша това сам.