Андрю Грос
Синята зона (89)

86.
Епилог

На Кейт й трябваха няколко дни, преди да почувства, че отново може да го види. Това време й бе необходимо, за да се възстанови с лекарства и да си възвърне силите.

Имаше няколко срещи с полицията и ФБР, за да разкаже какво се бе случило в лабораторията. Този път им каза всичко. В съзнанието си повтори стотици пъти тези последни мигове. „Би ли могла да дръпне спусъка? А той?“ Това я натъжи. Всичко трябваше да приключи в края на краищата. Дългът на Рааб бе изплатен. Той я беше отгледал. И принадлежеше на онази част от нея, която все още имаше сълзи за него. Независимо какво беше направил.

Той беше прав. „Не можеш просто така да изтриеш двайсет години.“

Кейт и Грег се разбраха да се срещнат в едно кафене зад ъгъла до тяхната бърлога.

— Този път никакви тайни — обеща Грег и Кейт се съгласи. Не беше сигурна какво чувства. Не беше уверена дали онова, което научи от Меркадо, е променило нещо. Всичко, което Грег каза, беше:

— Просто ми дай възможност да ти покажа какво изпитвам.

„А тя какво изпитваше?“

Кейт закъсня за срещата няколко минути, защото взе метрото от Лонг Айлънд. Той все още й се струваше сладък, така както стоеше там, на вратата, с чорлавата си кестенява коса, дългото вълнено палто и шала. А беше само ноември. Кейт се усмихна — латинска кръв.

Щом я видя, Грег се изправи. Тя приближи към него.

— Ти си лек за възпалените ми очи — обяви той и се усмихна.

Кейт отвърна на усмивката му. Първия път, когато използва тази фраза, по време на втората им среща, той беше казал: „Възпаляваш очите ми.“

Грег донесе подноса с поръчката на тяхната маса.

— Малко канела?

Кейт кимна. Правеха това от години. Най-накрая успя да се научи.

— Благодаря.

Първо заговориха за най-различни маловажни неща: Фергъс, който тъгувал по нея. Разбира се, и тя тъгуваше за него. Сметката за електричеството, която този месец била висока. Една от съседките им по коридор родила близнаци.

— Как се казваш? — прекъсна го Кейт. Тя погледна в морскосините му очи. Те я гледаха с болка и малко виновно, сякаш казваха: „Кейт, това ме убива…“

— Знаеш името ми — отговори Грег. — Казвам се Концерга. Сестрата на майка ми се омъжила във фамилията Меркадо преди десет години. Тя е съпругата на най-малкия брат Боби.

Кейт кимна и затвори очи. През всички тези години беше живяла с непознат. Това бяха хора, които никога не бе чувала или срещала.

„Какво чувствам аз?“

— Кейт, кълна се, че никога не съм имал намерение да ти причиня зло — протегна се, за да я хване за ръката. — Той ми каза само да внимавам за теб. Бях изпратен тук, за да уча. В началото беше просто услуга. Не на баща ти, Кейт, кълна се, а на…

— Грег, зная това — спря го тя. — Меркадо ми каза. Той ми разказа всичко.

Всичко, което трябваше да зная.

Грег сплете пръсти с нейните.

— Знам колко сантиментално може да прозвучи, но винаги съм те обичал, Кейт. От първия ден, когато те видях. От първия път, когато те чух да произнасяш името ми. Там, в синагогата…

— Аз го обърках, нали — усмихна се Кейт и се изчерви. — Грейгорий…

— Не — Грег поклати глава. Сълзи проблеснаха в очите му. — На мен ми се стори божествено.

Кейт се вторачи в него, разплака се и вече не можеше да се спре. Сякаш всичко, което беше задържала в себе си през изминалата година — изпадането на баща й в немилост, смъртта на майка й в нейните обятия, лъжите на Рааб накрая, започна да се излива неудържимо. Грег се премести до нея на пейката и я взе в обятията си. Тя се остави на плача, защото не можеше да го сдържа повече.

— Кейт, ще можеш ли някога отново да ми се довериш? — Грег я притисна, отпускайки челото си на нейното рамо.

Тя поклати глава.

— Не зная.

Може би онова, което Оскар Меркадо й бе казал накрая, все пак беше променило нещо, но малко. Когато в живота му вече не остана нещо, което да защитава, той погледна нагоре към нея и каза: „Аз трябваше да направя избор.“

„Може би ние всички трябва да направим избор — помисли си Кейт. — Може би всички си имаме едно място между увереността и доверието, истината и лъжите. Между омразата и прошката.“

Една Синя зона.

— Не знам — Кейт повдигна лицето на Грег към своето. — Ще опитаме.

Той я погледна въодушевен.

— Обещай ми, че никога повече няма да крием нещо един от друг — помоли тя. — Никакви лъжи.

— Обещавам. Никакви лъжи повече.

Той я прегърна. Кейт усети силата на чувствата му в тази прегръдка.

— Кейт, моля те, върни се — умоляваше я той. — Имам нужда от теб. А мисля, че и Фергъс иска да ти каже здрасти.

— Да — кимна тя и избърса сълзите с опакото на ръката си. — Мисля, че и аз искам да му кажа здрасти.

Те си тръгнаха и излязоха навън на Второ авеню. Грег я прегърна. Кейт отпусна глава на рамото му, докато крачеха по тротоара. Всичко й беше познато. Животът им. „Манджите на Роса“, тяхната малка кръчмичка. Химическото чистене на корееца. Сякаш бе отсъствала дълго време и сега отново си беше у дома.

Когато завиха по Седма улица, Кейт се спря. Усмихна се и попита:

— Има ли нещо друго, което би искал да ми кажеш, преди да влезем вътре? Сега, когато всичко е на масата?

— На масата?

— Преди да отворим тази врата, Грег. Защото, щом я отворим, започваме отново. Кои сме ние. Къде отиваме оттук насетне. Никога няма да можем да върнем този момент обратно. Това е подарък, Грег. Възможност да обърнем страницата и да оставим миналото зад нас.

Последен шанс.

— Да, има такова нещо — Грег наведе глава. Той хвана Кейт за раменете и надникна дълбоко в очите й.

— Не съм сигурен дали съм ти казвал — закачи я той, — но всъщност мразя кучетата.