Андрю Грос
Синята зона (88)

85.

Полицията пристигна в лабораторията след броени минути. Екипите на спешната помощ дойдоха веднага след нея. Когато патрулните коли и линейките започнаха да спират с мигащи буркани и виещи сирени, наоколо заприлича на бойно поле. Във фоайето лежаха три трупа. Целият под беше в кръв. Кейт седеше до Грег, който я беше прегърнал през рамото, докато медицинските екипи се грижеха за Меркадо. Тя каза на полицията, че ще говори единствено с агент Кавети от Програмата за защита на свидетелите. Той вече беше на път.

Рааб беше мъртъв. Меркадо все още бе жив, но състоянието му не беше добро. Докато чакаха, Кейт го милваше по лицето и му повтаряше да се държи. Той не спираше да мърмори в полусъзнание, че има още нещо, която тя трябва да знае. Кейт само стисна ръката му.

— Моля те, не умирай…

Кавети пристигна на местопрестъплението няколко минути по-късно. Щом Кейт го видя, тя се затича към него и го прегърна.

— Баща ми… — захлипа тя на рамото му, — баща ми… дойде с онзи мъж отвън. Той уби агентите… Аз трябваше да…

— Кейт, зная — Кавети кимна, като я галеше успокоително по гърба. — Зная…

— Всичко е било заради отмъщение — продължи тя. — Целият ни живот е бил лъжа… заради отмъщението. Той разруши семейството ни, за да си го върне на Оскар Меркадо, защото ги е предал. Fraternidad. Собственият му брат… — от очите на Кейт пак потекоха сълзи. — Моят баща… Кавети, Меркадо е моят баща — тя се дръпна назад и погледна към Рааб. — През целия ми живот повтаряше, че семейството е най-важното. Това беше единственото, за което не ме излъга.

Екипът на спешната помощ беше стабилизирал Меркадо и го вдигна на количката. Кавети им кимна да го откарат.

— Къде го водите? — попита тя уплашено. Искаше да отиде с него.

Кавети я хвана за раменете. Поклати глава почти незабележимо.

— Съжалявам, Кейт, но това е нещо, което не бива да знаеш.

Те започнаха да го бутат към входа. Кейт внезапно разбра, че всичко отново се повтаря.

— Не!

Тя се затича до количката и го хвана за ръката. Този, когото отнасяха, беше неин баща.

— Постъпих правилно — промълви той и се обърна да я погледне.

— Да — Кейт стисна ръката му. — Ти постъпи правилно.

Той се усмихна.

Забутаха количката по коридора, който водеше покрай рецепцията надолу по стълбите, към тротоара. Кейт вървеше до него. На улицата се бе струпала тълпа. Няколко линейки с примигващи сигнални светлини препречваха движението.

— Обичам те — промълви Меркадо. Ръката му се протегна и стисна нейната. — Той беше до теб, за да те защитава. Трябва да знаеш това, Кейт. Беше край теб заради мен…

— Знам — кимна тя. Хвърли поглед през рамото си. Грег стоеше на входа. По-късно щяха да имат достатъчно време, за да говорят. Не сега.

— В джоба ми има нещо — прошепна умиращият. — Вземи го.

Кейт бръкна под сакото му и извади нещо в ръката си.

Беше медальон с капаче.

— Той крие тайни, Кейт… — Меркадо здраво го стисна. — Красиви тайни — усмихна се баща й. — Точно както твоето слънце…

— Знам — тя се протегна, хвана ръката му и я държа, докато го качиха в линейката. Екипът също се качи. Кейт знаеше, че го отвеждат. Не само в болницата, но и отново в програмата. Обратно в мрака. Никога повече нямаше да го види.

— Сбогом — усмихна се тя, гледайки го в очите, докато вратите не се затвориха. — Татко…

Другите две линейки вече бяха натоварени. Двигателите заработиха и те поеха надолу по улицата с полицейски ескорт. Двете предни коли завиха наляво. Тя беше сигурна, че поемат към медицинския център „Джакоби“, който беше само на няколко преки.

Но на кръстовището онази, в която беше Меркадо минава на червено и продължи направо по Морисън Авеню.

Кавети дойде при нея и сложи ръка на рамото й.

— Какво ще стане с него? — попита го тя, щом линейката с Меркадо започна да се отдалечава сред безбройните светлини на автомобили.

— С кого, Кейт — усмихна се той многозначително. — С кого?

Тя проследи с поглед линейката, докато я изгуби. После сведе очи и разтвори пръсти. В дланта й лежеше медальонът с капаче, който й бе дал Меркадо. Той беше стар, изработен от полирано сребро с филигранна закопчалка.

„Той крие тайни, Кейт — беше й казал. — Точно както твоето слънце.“

Кейт отвори капачето.

Взря се в снимката на красива жена със светлокестенява сплетена коса и слънчеви зелени очи, които почти спряха дъха й. Кейт осъзна, че за първи път вижда майка си.

Тя се усмихна. Потисна сълзите си. Под снимката имаше гравирано име. Пилар.