Андрю Грос
Синята зона (82)

79.

Кейт се сети само за едно място, където можеше да отиде. Тя се качи на линия №5 на Бъроу Хол, отиваща обратно в Манхатън, и се вози на влакчето чак до Бронкс. Беше неделя следобед. Там нямаше да има жива душа. Знаеше, че на това място ще бъде в безопасност, докато не измисли какво да прави. Освен това вече два дни не беше приемала инсулин.

Кейт слезе на спирката на Сто и осемдесета улица в Бронкс. Стори й се, че вижда същия латиноамериканец с шапка на „Янките“, когото бе забелязала на спирката в Бруклин, но не беше сигурна. Вече на улицата, тя ускори ход и се насочи към Морис Авеню. Беше леко замаяна, докато се промъкваше между тълпящите се по улиците хора, излезли на пазар, и семействата, седнали на площадките пред входните врати.

После видя триетажното здание от червени тухли на територията на медицинския колеж, познатата медна табела на вратата. Пулсирането в кръвта й започна да отслабва.

Лаборатории „Пакър“.

Тук щеше да е на сигурно място. Поне за малко.

Кейт завъртя ключа във външната ключалка и набра кода на алармата. Блъсна вратата, отвори и грижливо я затвори зад себе си. После опря гръб в стената.

Не се беше грижила добре за себе си и го усещаше. В метрото бе измерила кръвната си захар. 435. „Исусе, Кейт, много, много над нормалното.“ Още малко и можеше да изпадне в кома. Тя примигна срещу замайването, за да остане нащрек. Преди да реши каквото и да било, трябваше да се пооправи.

И тогава взе най-важното решение в живота си.

Кейт зарови в медицинския шкаф, докато откри кутия със спринцовки. Използваха ги от време на време, за да инжектират течности в клетките.

Винаги държеше резервна ампула инсулин в лабораторията. За всеки случай Кейт клекна, отвори хладилника и започна да търси. На всеки рафт имаше пълни с разтвор шишенца и маркирани прозрачни епруветки. „Хайде, хайде.“ Тя зарови тревожно из рафтовете.

„По дяволите!“ От безсилие се отпусна на пода. Нямаше го. Може би някой го беше изхвърлил, докато я е нямало.

„Добре, Кейт, какво ще правиш сега?“ Утре лабораторията щеше да бъде отворена. Другите щяха да дойдат. Тя не можеше да работи както обикновено. Усещаше сърцето си двойно по-голямо. Знаеше, че това е от нивото на захарта. Можеше да отиде в болницата. Тя беше само на няколко пресечки. Но трябваше да се обади на някого.

Кавети. Леля Аби… Нямаше как да се справи с това сама. Помисли си за Емили и Джъстин.

Внезапно изпадна в пристъп на страх.

„Знае ли къде са?“

О, господи, сигурно знае. Къде другаде можеха да отидат? От мисълта, която внезапно й хрумна, я обзе паника.

Ако баща й бе постъпил така с майка им, защо да не нарани и тях?

Помнеше какво й каза: „Има и други начини…“

Тя изтича до плота и зарови в чантата си. Намери мобилния си телефон и трескаво затърси из списъка с номерата за бързо набиране. Какво й беше казал? По всяко време и навсякъде. Към кого другиго би могла да се обърне сега? Тя откри името на Кавети и тревожно натисна бутона, без да го пуска. Кой знае къде беше той? Кейт дори не знаеше къде живее.

Телефонът трябваше да звънне три пъти, преди той да вдигне.

— Кавети.

„Слава богу!“

— Кейт се обажда — викна тя и издиша от облекчение при звука на гласа му.

— Кейт — той веднага долови възбудата й, — нещо не е наред ли?

— Видях се с баща си. Знам какво е направил. Обаче нещата са много по-дълбоки от това. Знам за Меркадо. Срещнах се и с него. И мисля, че баща ми се опитва да ме намери. Смята, че знам къде е.

— Къде е кой, Кейт?

— Меркадо! — вече с труд се съсредоточаваше.

— Добре. Откъде се обаждаш? — Кейт му съобщи и допълни, че е в безопасност. Кавети й нареди да стои там и да не излиза. По никакъв повод. Той бил в Ню Джърси. Щял да се обади на Бут и Руиз от ФБР.

— Не отваряй на никого, докато някой от нашите не дойде. Разбра ли? Нито на баща си, нито на съпруга си. На никого. Разбра ли?

— Да, но има и нещо друго.

Тя му разказа за Джъстин и Емили и какво беше казал баща й. „Имал и други начини…“

— Кавети, страхувам се да не отиде там. Може би вече е на път.

— Ще се погрижа за това. Кейт, само не отваряй на никого, освен на ФБР. Разбра ли?

— Да — изкрещя тя, — разбрах!

След като Кавети прекъсна връзката, Кейт намери номера на леля Аби. Бързо го набра и за нейно учудване до нея стигна гласът на телефонния секретар: „Не сме у дома…“

След това опита с телефона на Емили. Също без отговор. Кейт започна да се плаши. Остави трескаво съобщение: „Ем, ти и Джъстин трябва да идете някъде на сигурно място. Не оставайте в къщата. Отидете при някой съсед или приятел. Бързо. И каквото и да правите, не се доближавайте до татко. Не говорете с него, ако се обади. Ще ти обясня, когато се свържеш с мен. Трябва да ми се довериш. Полицията вече е на път.“

После седна на пода. Продължи да набира телефона на леля си Аби, но без резултат. Ами ако той вече е там? Ако ги е хванал? Нямаше какво друго да направи, освен да чака.

В дъното на чантата си Кейт отново напипа пистолета, който й беше дал Кавети. Взе го в ръка. Беше почти като играчка. Щеше ли да успее да го използва, ако й се наложеше? Срещу баща си? Тя затвори очи.

Неочаквано звънецът на вратата прекъсна мислите й. „Слава богу, те са тук!“

Кейт скочи на крака, остави пистолета на плота и хукна надолу по коридора към входната врата.

— Кой е? Кой е там?

— Агент Бут — отговори глас отвън. — ФБР.

Мониторът за камерата, насочена към входа, се намираше зад рецепцията. Кейт мина зад плота и провери. На черно-белия екран видя Бут, познатата му оплешивяваща глава и един друг мъж с бейзболна шапка, вдигнал високо значката си.

Тя изтича до вратата и набра кода. Зелената лампичка светна. Внезапно телефонът й започна да звъни. „Ем!“ Кейт освободи вътрешното резе и отвори вратата.

— Слава богу…

Очите на Бут бяха странно безизразни и мъртви. И тогава за ужас на Кейт агентът рухна на земята, а на гърдите му избиха две червени петна.

Мъжът, който го придържаше отзад, хвърли настрана значката и картата му:

— Остави телефона, Тиквичке…