Андрю Грос
Синята зона (78)

75.

На следващата сутрин Кейт пусна няколко дребни монети в обществения телефон на един от магазините „Севън Илевън“^[1] в Хюлит. Никакви мобилни телефони вече. Нищо, което би могло да бъде проследено.

През нощта бе мислила дълго какво трябва да направи. Знаеше, че се излага на опасност. Обаче усещането за Емили до нея, невинното й дишане в съня, премахна всички съмнения.

Това трябваше да приключи.

Монетите паднаха в касичката на апарата. В слушалката се чу сигналът за избиране. Кейт си пое дъх и набра номера. Зачака някой да вдигне.

Баща й. Кавети. Меркадо. Грег… Всички те я бяха беше предали. И всеки от тях беше човек, на когото би могла да се довери за последен път. Тази нощ ги беше прехвърляла през тревожното си съзнание.

Когато чу гласа, тя не се осмели да се колебае:

— Ще направя това, за което ме помоли — каза тя.

— Радвам се да го чуя — отговори гласът. — Постъпваш правилно.

Уточниха къде ще се срещнат. Оживено място, където щеше да е безопасно. Място, което й е познато.

Това трябваше да приключи. Бяха загинали хора. Не можеше повече да се преструва, че не е замесена. Сети се за усмихнатата жена на снимката с Меркадо. Неговата съпруга. Щеше ли да е още жива, ако Кейт бе действала по-бързо?

А майка й?

Кейт зарови в чантата си за още една монета от четвърт долар. В дъното й напипа пистолета, който Кавети й беше дал.

— Трябва да се доверя на някого — рече си тя, докато слагаше чантичката с гримовете върху оръжието. — Може ти да си този човек.

 

 

Телефонът на Луис Прадо звънна кратко.

Намираше се в занемарения апартамент в Бруклин и бе зает с набитата проститутка за петдесет долара на име Розела, която тъкмо го бе яхнала, а тежките й гърди се полюшваха пред лицето му. Евтиното желязно легло скърцаше и се блъскаше в олющената стена.

Мобилният телефон ги прекъсна.

— Не спирай, скъпи — изскимтя Розела.

Луис потърси опипом телефона си и събори снимката на жена си и децата, която стоеше на нощното шкафче.

— Мамка му…

На дисплея бе изписан номерът, който очакваше да види през целия ден.

— Работа, скъпа — въздъхна той и избута момичето от себе си.

— Луис…

— Трябва да се приготвиш — нареди гласът отсреща. — Тази вечер има работа за теб.

— Готов съм — Луис игриво прекара ръка по бузата на Розела. — Цял ден упражнявах мерника си.

— Добре. Ще ти звънна по-късно с подробностите. И… Луис?

— Да?

— Тази задача изисква цялата ти лоялност. Свърши я добре — отсече обаждащият се — и ще можеш да си идеш вкъщи. За твое добро е.

Верността му никога не беше поставяна под съмнение. Винаги бе изпълнявал задачите, които му поставяха. Жена му беше у дома. Там бяха и децата му. Бе виждал новороденото си момче само веднъж.

Луис Прадо не се поколеба.

— Готов съм!