Андрю Грос
Синята зона (74)

71.

Кейт залитна назад, сякаш до нея беше избухнала шокова граната. Всичко наоколо почерня. Правилно ли беше прочела? Повторно погледна книжата. Грегорио Концерта. Карменес, 1989 г. После отново към Грег. Вкамененото му от ужас лице потвърди, че не беше сбъркала.

— Кейт, не знам откъде се е взело това.

Кейт се втренчи в лицето на своя съпруг. Срещу нея стоеше личност, която никога преди не бе виждала.

— Боже, Грег, не… — тя поклати глава. Стомахът й се преобърна.

— Кейт, чуй ме, ти не разбираш — той скочи от писалището.

Тя не разбираше.

Внезапно нещата започнаха да се изясняват.

— Откъде баща ми знаеше за Тина? — попита тя.

Грег се смути.

— Какво?

— Тина. Знаеше, че е простреляна. Откъде би могъл да разбере? Това се случи, след като изчезна. Грег, откъде, по дяволите, той е научил това?

— Не знам! — той направи крачка към нея. — Скъпа, чуй ме, не е това, което си мислиш…

— Което си мисля? — кръвта бучеше в главата й. — О, боже, Грег, което си мисля?

Кейт пусна книгата на земята. Пръстите й бяха безчувствени и безполезни. Тя се отдръпна от него в посока към вратата.

— Грег, откъде знаеше, че Маргарет Сеймор е измъчвана?

Грег направи още една крачка към нея.

— Кейт, моля те…

— Не! — тя размаха юмруци срещу него. — О, Грег, какво направи?

Осъзна, че трябва да излезе оттук. Продължи заднишком към вратата. Очите на Грег се стрелнаха към книгата на пода. Кейт се затича. Преди да стигне вратата, го зърна за миг да коленичи и да я вдига.

— Кейт, къде отиваш? Моля те…

Тя се втурна във фоайето, блъскайки встрани една празна количка, която й препречваше пътя. Имаше нужда да излезе, имаше нужда от въздух.

„Дано не тръгне след мен“ — помоли се тя на глас. На площадката с асансьорите Кейт стовари цялата си длан върху бутоните за повикване.

Чу гласа на Грег зад нея:

— Кейт, моля те, почакай…

Чу го как тича към нея. Огледа се като обезумяла за стълбите, натискайки отново и отново панически бутоните.

„Моля те!“

Като по чудо вратата на асансьора се отвори. Кейт се хвърли вътре. Кабината беше празна. Трескаво натисна бутона за затваряне. Грег се плъзна покрай ъгъла и се опита да напъха ръката си през затварящата се врата. Слава богу, закъсня с частица от секундата.

Тя натисна „партер“.

Докато асансьорът се спускаше, Кейт сложи ръце на лицето си и се облегна на облицованата с дърво стена. Повръщаше й се.

„Трябва да мислиш!“ Тя набързо прехвърли лентата на техните взаимоотношения, откакто се видяха за пръв път. Беше преди четири години. Бяха се срещнали в синагогата. В Ню Йорк. На Рош Хашана. Грег още учеше в медицинския колеж. Нямаше роднини тук. Баща й го хареса. Кейт също. После го покани да им дойде на гости вкъщи. Май всичко е било нагласено.

Кейт запреглъща, гадеше й се. „Нима и това е било част от шибания план?“

Най-накрая вратата на асансьора започна да се отваря с потракване и откри пътя към фоайето. Кейт изтича навън, блъсна майка и син, които се готвеха да влязат.

— Ей…

Тя спринтира през вътрешния двор с високи стени и навън през стъклените врати, докато в мозъка й се кълбяха страхове и мисли.

Единственото, което разбираше, беше, че се бе доверявала на Грег, а изведнъж той се оказа част от това, което й се случваше. Той бе единственото нещо в нейния живот, за което вярваше, че е истинско.

Кейт блъсна въртящите се врати и излезе на Форт Уошингтън Авеню. Трябваше да се махне и да помисли. Не можеше да гледа Грег, камо ли да слуша обясненията му. Той вероятно тичаше надолу по стълбите след нея.

Бусът им беше паркиран срещу задния вход на Сто шейсет и осма улица. Кейт се затича в обратната посока към Бродуей.

Един пазач излезе от входа с радиостанция в ръка и подвикна след нея. Кейт дори не се спря. Преполовила пряката, погледна назад и видя Грег да изхвърча през въртящите се врати и да вика:

— Кейт, чуй ме, моля те!

Тя продължи да тича. Не знаеше какво ще направи, когато стигне до ъгъла. Единственото, което искаше, бе да се смеси с тълпата.

„Бродуей“ беше претъпкан. Кръчмички, магазини с преоценени дрехи. Магазин за обувки от веригата „Доктор Джи“. Ресторанти за бързо хранене. Пресечката на Сто шейсет и осма беше една от най-оживените в тази част на града.

Кейт се огледа трескаво за такси.

Пред нея имаше вход за метрото. Тя се стрелна надолу по стълбите. Сети се за картата в портфейла и диво зарови в чантата си с треперещи пръсти. Откри картата за метрото, успя да я пъхне в апарата и мина през въртележката.

Бродуейската линия.

Първо се насочи към стълбището, което водеше до платформата за центъра. После се спря. Не знаеше след колко време пристига следващото влакче. Грег също можеше да слезе тук. Тя сигурно ще бъде все още на платформата, когато я настигнеше.

Тогава се сети, че Сто шейсет и осма улица е мястото, където се съединяват Бродуейската линия и тази за Пето Авеню. Проучи надписите над главата си и съзря зелената емблема на Независимата метро система. Последва обозначенията, тичайки на изток, надолу по дългия коридор. Не знаеше дали Грег я беше последвал. После й се стори, че чува гласа му да се носи надолу по стълбището.

— Кейт… Кейт…

Пулсът й се ускори. „Моля те, просто ме остави на мира!“

По дългата платформа на метрото имаше съвсем малко хора. Групичка тийнейджъри с фланелки на „Никс“ и маратонки. Гласовете им ечаха под ниския таван, когато Кейт прелетя край тях.

— Внимавайте, госпожо!

Тя тичаше, колкото може по-бързо. Не знаеше дали Грег е зад нея. След това видя зеления кръг, който посочваше влака й. Пред нея имаше ескалатор, водещ към платформата. Кейт запрескача стъпалата надолу.

Неколцина души стояха на платформата за към центъра. Грег нямаше да я потърси тук. Кейт надникна в черния тунел и се замоли влакчето да дойде по-бързо. Беше сигурна, че след секунди Грег ще слезе с ескалатора и ще я намери. Най-накрая видя светлинка в далечината.

„Слава богу! По-бързо, по-бързо…“

Влакчето на метрото влезе с потракване в станцията и Кейт скочи във вагона. Насочи се към предния край на мотрисата с очи, впити в ескалатора. Молеше се да не го вижда. Направо не можеше да го понесе.

Вратите на влакчето милостиво дадоха сигнал и се затвориха.

Кейт се притисна в тях и издиша дълго и дълбоко от облекчение После настъпи някакво странно напрегнато спокойствие.

Сърцето й биеше като обезумяло и сякаш нямаше намерение да се успокои. Очите й бяха пълни със сълзи. Светлинката на нейния минал живот трепна и угасна, когато влакчето излезе от спирката и навлезе в тъмния тунел. Нямаше никаква представа къде ще отиде.