Андрю Грос
Синята зона (72)

69.

— Кейт!

Току-що се беше върнала от лабораторията. Грег беше на двудневна медицинска конференция, свързана с новата му работа. Тя се беше се отбила в химическото чистене на Второ авеню. Тъкмо бе пъхнала ключа си във вратата към фоайето на сградата, в която живееше.

Кейт се обърна разтревожена, очаквайки да види баща си. През последните няколко дни се страхуваше, че я чака на всеки ъгъл.

Вместо това се оказа с лице срещу Фил Кавети.

— Вие никога ли не се обаждате предварително? — изпуфтя Кейт, без да знае дали да се тревожи, или да изпита облекчение.

— Не съм те виждал от известно време — отговори той и пусна една извинителна усмивка. — Имаш ли нещо против да поговорим?

— Кавети, всичко е наред. Имах намерение да ви пиша, но напоследък нещата бяха малко объркани. Вече нямам нужда от вашата защита.

Той кимна с брадичка.

— Имах предвид у вас.

Кейт изобщо не беше забравила как я бяха използвали. Как бяха проникнали в апартамента и подслушвали телефоните й. Как бяха скрили всичко от нея — изчезването на баща й, преструвките, че я охраняват, докато пазеха Меркадо и неговите тайни. Сега Кейт разбра, че те крият много повече.

В асансьора Кавети погледна ръката й и попита как е.

— По-добре — отговори Кейт, но вече по-меко. Дори се опита да му се усмихне, защото осъзна, че е била малко рязка. — Наистина, благодаря.

— Ако не възразяваш, не изглеждаш много добре.

Кейт знаеше, че всичко това й се отразява. Съзнаваше, че изглежда подпухнала и изтощена. Не се хранеше добре, откакто беше говорила с баща си. Нито пък спеше. Все още не можеше да гребе. Един или два пъти забрави да си инжектира инсулин. Кръвната й захар не бе стигала такива високи стойности от години.

— Не се чувствайте задължен да продължавате с комплиментите — подхвърли Кейт. — Не действат.

Вратите на асансьора се отвориха на седмия етаж.

— Кавети, нали си спомняте апартамента? Помните и Фергъс, а? — Кейт отвори вратата и кучето се приближи, за да подуши агента. Човекът на ПЗС кимна виновно в отговор на явната й нападка.

— Бил е сам цял ден, така че имам около минутка, преди да си свърши работата на килима. Нали искахте да поговорим?

— Току-що идвам от Бъфало — рече той.

Кейт кимна, сякаш беше впечатлена.

— Знам, че работата ви може да е отегчителна, но поне пътувате до странни и вълнуващи места — тя седна на облегалката на дивана. Кавети остана прав.

— Там беше убита една жена — продължи той с неудобство. — Повикаха ме да хвърля едно око.

Кейт изсумтя.

— Е, този път няма ли снимки?

— Кейт, моля те, изслушай ме — той направи крачка към нея. — Тя не е била просто убита. Дланите на ръцете й бяха изгорени до въглен. Някой ги е държал над пламъка на горелката на готварската печка, докато кожата буквално се е обелила от месото. Кейт, това беше една невинна жена.

— Съжалявам — Кейт се вторачи в него, — но защо сте тук? Да не би за да ми кажете, че и това е направил баща ми?

— Двама агенти на ФБР и един агент от АМС, които са я охранявали, също са били убити.

Кейт трепна. Болка прониза вътрешностите й. Стана й жал.

— Кейт, искам да те питам нещо и трябва да ми отговориш честно, независимо какво си мислиш. Кога за последен път говори с него?

Тя сведе поглед. Знаеше, че трябва да му каже. Снимката на Меркадо и нейния баща. Възрастният мъж в парка. Обаждането на баща й онзи ден… Още четирима души бяха мъртви. Колкото по-дълго го криеше, толкова повече се превръщаше в част от това, което се случва. Страхуваше се, че Кавети може да надникне в нея и тогава всичко щеше да изскочи наяве.

— Кейт, изгорили са дланите на жената. Първо едната. После другата. Сигурно е припаднала от болката. После е била простреляна в главата.

— Не е той.

— Направили са това, за да я накарат да говори — не спираше Кавети. — Точно както в Чикаго. Още трима от моите хора са мъртви. Баща ти търси някого. Вече не става дума за неговата защита.

— Тогава за какво, по дяволите, става дума? — Кейт го погледна ядосана. Искаше да каже: „Аз зная за Меркадо. Зная, че през цялото време предпазвате него. Какво искате да правите с баща ми?“

— Кейт, обаждал ли ти се е? Знаеш ли къде е?

— Не.

— Кейт, трябва да ми кажеш, независимо какво изпитваш съм ПЗС или мен самия. Знам, че не бях напълно честен, но когато ставаше дума за теб, исках само едно нещо. Твоята пълна безопасност. Бих дал живота си за това. Ако криеш тайни, ще затънеш още по-дълбоко в нещо, което няма да можеш да контролираш.

Прав беше. Тя щеше да се окаже точно по средата. „Четирима души са мъртви.“ Но какво да направи? Да се срещне с него и да остави баща й да бъде отведен с белезници?

Кейт го погледна настойчиво.

— Не мога да ви помогна — после поклати глава.

Агентът от ПЗС кимна. Тя знаеше, че не й вярва. Кавети бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист.

Още една снимка.

— Кавети, знаех си, че не можеш да устоиш.

— Това, което ще ти покажа, са го виждали само няколко души — така както беше сгъната снимката, се виждаше само половината от нея. — Искам да погледнеш внимателно и да ми кажеш дали си виждала някога този човек?

Той й подаде снимката. Ръката на Кейт потрепери, когато я взе. Докато гледаше, сърцето й се качи в гърлото.

Беше мъжът от парка. Оскар Меркадо. Прошарената брада, шапката от туид. Сякаш снимката беше направена онзи ден.

Тръпка премина през тялото й. Не знаеше в какво се забърква, ясно й бе само, че затъва по-дълбоко. И вече не разбираше кой казва истината.

Очите й срещнаха тези на Кавети.

— Не.

Агентът от ПЗС кимна с недоверчива въздишка. Кейт му върна снимката. Той я погледна така, сякаш лъжата беше изписана по лицето й.

— Ти си умно момиче, Кейт, но сега трябва да бъдеш по-умна, отколкото през целия си живот до този момент. Трябва да си откровена с мен. Сигурна ли си?

— Кой е той?

— Никой — вдигна рамене Кавети. — Просто едно лице. — Може би, ако й кажеше, тя можеше да му отвърне със същото. Това беше неговата възможност да излезе на чисто.

Тя поклати глава.

— Не.

— Както съм започнал да навлизам в нови територии — агентът приглади прошарената си коса, — ще направя и още нещо, което никога не съм вършил досега — този път бръкна в страничния си джоб и извади нещо масивно, обвито в бяла носна кърпа.

Сърцето на Кейт прескочи.

— Не може да бъде проследен — обясни Кавети. — Ако някога се разбере, че съм ти го дал, ще отрека. Не може да бъде свързан с мен. Сложи го в чекмеджето. Може да ти потрябва. Това е всичко, което мога да кажа. Отстрани има предпазител. Буташ го надолу. Разбра ли?

Кейт кимна и неочаквано осъзна какво й говори. Кавети се изправи и остави предмета на стола.

— Кейт, както ти казах, онова, което се опитвам да направя, е да осигуря твоята безопасност.

— Благодаря — промълви тя тихо и срещна погледа му с лека, изпълнена с благодарност усмивка.

Кавети тръгна към вратата. Кейт също стана. Внезапно целият гняв и недоверие, които изпитваше към него, изчезнаха.

„Кажи му, Кейт!“

— Коя беше? — попита Кейт. — Жената в Бъфало.

Кавети бръкна в сакото си. Оттам отново извади снимка. Този път разгъна половината, която беше скрита преди.

До мъжа с шапката за голф стоеше усмихната жена със сърдечно лице на средна възраст, а на коленете й бе положил глава бял лабрадор.

Кейт остана неподвижна, вторачена в снимката. Кавети вдигна рамене, прибра снимката обратно в джоба си и отвори вратата.

— Просто нечия съпруга.