Андрю Грос
Синята зона (71)

68.

— Татко?

Кейт замръзна. Не беше сигурна какво да каже или какво да прави. Част от нея беше просто развълнувана да разбере, че е жив, най-накрая да чуе гласа му. А другата не знаеше какво да чувства. Толкова отдавна искаше да чуе гласа на баща си, а сега той я уплаши до смърт.

— Татко, никой не знаеше дали изобщо си жив!

— Скъпа, съжалявам, че съм те накарал да се тревожиш. Но ето ме… ето ме… Не знаеш колко е хубаво да те чуя отново.

Кейт бързо се изправи и притисна гръб във вратата на хладилника. Очите й се спуснаха надолу към разбитата на пода паничка.

— Кейт, трябва да говоря с теб.

Тя почувства хлад да пропълзява по тялото й.

— Татко, нали знаеш какво се случи? Мама е мъртва.

Настъпи пауза.

— Зная, скъпа — въздъхна баща й.

— Беше застреляна. Миналата седмица я погребахме. Щом си знаел, защо не беше там?

Не знаеше какво да му каже. Дали за снимката? За Меркадо? Запази за себе си онова, за което в действителност искаше да говорят.

— Всички мислят, че ти си извършил онези ужасни неща. Мислят, че ти си убил агентката по твоя случай. Маргарет Сеймор. Показаха ми нейни снимки. Бяха ужасяващи… Татко, къде беше? Всички толкова се тревожат за теб. Погребахме мама миналата седмица. Защо не се свърза с мен?

— Кой, Кейт? — отговори баща й, а тонът му остана странно спокоен. — Кой си мисли тези неща?

— Кавети. ФБР — внезапно тя изстина. Нямаше представа колко може да му каже.

— Кейт, не трябва да вярваш на нищо от това, което ти казват. Не съм убил тази агентка. Никого не съм наранявал. Тези хора убиха съпругата ми. Твоята майка, Кейт. Трябваше да се крия. Не можех да се свържа с теб. Те ми отнеха всичко, което някога съм обичал през живота си. Кейт, нали не им вярваш?

— Ще ми се да не го правя, татко, но…

— Кейт, не можеш да им вярваш. Скъпа, трябва да те видя. Аз говоря с теб. Аз…

Тя затвори очи. Хвана телефона с две ръце.

Това беше нейният татко, същият познат и вдъхващ увереност глас, на който винаги се беше доверявала. Ами ако това всичко е част от някакъв голям план да му скроят номер? Да направят така, че да изглежда сякаш той е убил онази агентка? Ами ако зад това винаги е стоял Меркадо, а единственото, което те искат, е да го накарат да се покаже и да използват нея, за да го заловят?

Пристъп на страх сграбчи стомаха на Кейт.

— Татко, трябва да отидеш при хората от ПЗС. Не можеш вечно да се криеш. Трябва да се предадеш.

— Сладкишче, страхувам се, че не е толкова лесно. Мисля, че ФБР позволи да се случи това на Шарън. Мисля, че вътре има хора, които са едно цяло с Меркадо. Те дори може да са близо до теб, Кейт. Скъпа, трябва да те видя. Няма към кого другиго да се обърна.

— Моля те… — ръцете й бяха студени и трепереха, — трябва да се свържеш с тях. Трябва да се предадеш.

Искаше да му каже, че е видяла снимката. Колко много й се искаше да каже: „Знам… знам. Зная за брат ти… За Меркадо… Говорих с Хауърд. Зная, че ти си нагласил всичко това.“

Колко й се искаше да го попита кой беше стрелял по дома им онази нощ, докато се бяха залепили на пода, изпълнени с ужас? Кой беше убил майка й?

Кейт зачака. Чакаше да каже нещо, каквото и да е, надяваше се въпреки всичко, а очите й бяха здраво стиснати. Че всичко това не е истина. Думите бяха на върха на езика й, но тя ги отряза и продължи да мълчи. Защото се страхуваше. Страхуваше се да чуе отговора му.

Страхуваше се да прекрачи прага.

Плашеше се от онова, което би могъл да каже.

— Кейт, нито едно от тези неща не е възможно. Поне засега. Единственото, от което имам нужда е да ми вярваш. Кейт, не съм убил онази жена. Не съм я измъчвал. Нея или когото и да било. Кълна се в живота на майка ти. В нашия живот. Това все още означава нещо за теб. Нали?

Тя си пое въздух на пресекулки и затвори очи. — Да…

— Кейт, каквото и да съм направил, каквото и да се е случило, аз все още съм твой баща. Познаваш ме. Знаеш, че не бих могъл да направя нещо подобно. Меркадо уби твоята майка, Кейт. Той уби жена ми. Не им позволявай да те отровят. Ти си единствената надежда, която ми е останала.

— Много ми се иска, тате — очите й се напълниха със сълзи — само че…

— Само че какво? Кой е говорил с теб? Трябва да зная. Скъпа, това са нечестни хора. Затова не можех да се свържа с теб. Ти трябваше да си в безопасност, далеч от всичко това. Не можех да позволя да бъдеш забъркана… Нали не си забравила за Тина?

— Тина?

— Виж какво стана с нея — въпросът беше зададен почти като заплаха. А откъде изобщо знаеше за Тина?

Внезапно тя осъзна, че се плаши от него. Гласът, с който беше израснала, на който винаги беше вярвала. Сега я караше да се вцепенява от ужас.

— Татко, искам да те попитам нещо.

— Кейт, питай каквото искаш. Зная, че в много неща сбърках. Давай, питай.

— Твоята майка Роуз…

— Какво за баба Роуз, скъпа? Защо това е важно точно сега?

Кейт навлажни устни.

— Тя е дошла от Испания. Нали така? След като баща ти е починал? Малко след като си бил роден?

— Разбира се, че е дошла от Испания — отговори баща й. — Севиля. Бил е шапкар. Кейт, знаеш тази история. Сгазил го трамвай. Кой е говорил с теб?

— Никой — Кейт се чувстваше напълно изпразнена и сама.

В паузата, която последва, Кейт разбра. Разбра, че баща й осъзна, че не е разговаряла само с хората от ПЗС и ФБР. Меркадо беше прав. За това ставаше дума. Затова й се обаждаше сега. Него преследваше баща й.

Той знаеше.

— Кейт, трябва да те видя. Сега ти си единственият човек, на когото мога да разчитам.

— Не зная дали това е добра идея.

— Разбира се, че е добра идея. Когато беше болна, когато имаше нужда от нещо, аз винаги бях до теб. Нали така? Кейт, сега аз имам нужда от някого. Не можеш просто да ме зарежеш. Ще ти пратя съобщение. Зная как. Но много повече искам да не вярваш на никого, докато не се видим. На никого. Скъпа, обещай ми?

— Татко, моля…

— Кейт, дължиш ми това. Докато не разговаряме. Нито на ФБР, нито на Кавети. Нито дори на Грег. Нали знаеш, че никога няма да направя нещо, което да ти навреди?

— Зная, татко — Кейт затвори очи.

— Значи мога да разчитам на теб… Обещаваш ли?

Устата й беше суха като шкурка. Тя кимна и потвърждението се отрони от устните й като освободена тежест.

— Да.

— Това е моето малко момиче — гласът на баща й си върна успокоителния тон. — Ще те държа в течение. Сега става дума само за семейството, Тиквичке. Както винаги съм ти казвал. Семейството. Това е едничкото, което ни е останало.

После затвори. Кейт остана там, сред голотата на лабораторията.

Изобщо не беше споменавала, че Маргарет Сеймор е била измъчвана.

Откъде знаеше тогава? Откъде знаеше за ужаса, който й беше причинен?

Сега ставаше дума само за семейството.